Христо Иванов – Големия

Hristo_Ivanov_Golemiq

Христо Иванов – Големия – снимка от уикипедия

 

Христо Иванов-Големия (Книговезеца) е сред най-забележителните фигури в българската революционна дейност, предан приятел на Левски, началник на Тайната полиция, „верен, решителен и постоянен“, както го характеризира самият Васил Левски.
Сред другарите си той е познат като Христо Иванов Книговезеца, Христо Книжаря, Христо Книгопродавеца, Христо Ловчалията, Христо Цигарджията, Христо Къкренченина, Крачула, Войводата Христо, а в кореспонденцията и с псевдонимите Дели Христемага, Христемага, Ст. Карагьозов, Драган Цанков, Иван М. Драганов, М. Кръстюв.
Христо Иванов е роден през 1838 г. в с. Къкрина, Ловешко. Според някои източници е роден през 1840 година. Син е на състоятелния българин дядо Иван Крачула. През 1846 г. семейството се преселва в Ловеч и живее в квартал Дръстене. Христо учи в Горнокрайското взаимно училище „Свети Апостоли“ при учителите Петко Славейков и Манол Лазаров. Усвоява като чирак и калфа два занаята – кожухарство и книговезство при свещеник Лукан Лилов (1851-1855) и съвсем млад става самостоятелен майстор кожухар и започва търговия из околията.
В края на 1859 г. след смъртта на майка си заминава с братовчедите си Гечо Сирков и Христо Цонев Латинеца за Белград, като идеята е в европейските страни да учи занаят. „И си мислех да ида по европейските места, дано науча някой европейски занаят, с когото да можа с него да преживея този свят. Направих си ази тайно работите, и най-подире им обадих, че ще вървя за Сърбия. Той, баща ми, му много дожаля, като го оставям, като ми предлага много, за да ми отвори кръчма или друго нещо, за да можа по-полека да си печеля и да живея при него. Щото майка ми беше умряла преди малко, и имахме малка сестра, която нямаше и кой да я гледа, пре всичко че имахме снаха в къщи… Но то беше се напразно неговите приказки, щото нямаше кой да го слуша!“ – разказва в своите „Спомени“ Христо Иванов. По-късно баща му се жени за овдовялата майка на Никола Цвятков. В Белград усвоява книговезкия занаят. Там влиза и в близки контакти с Г. С. Раковски, постъпва в Първата българска легия, запознава се с Васил Левски. Всъщност от същата 1859 г. започват и спомените на Христо Иванов-Големия. За престоя си в Белград Христо Иванов разказва подробно – за желанието на Раковски да го направи словослагател, че нямало българин словослагател, за собственото си желание да изучи книговезството, за перипетиите, за работата си при г-н Волф и за трудностите от незнанието на немски език. „Една неделя ми беше като година“ – споделя авторът. Докато учи занаят при един, при друг, при трети майстор, идва 1862 г. и една вечер среща „на тумби сърби, българи с оружие“. „Отидох къде Раковскаго, гледам деда Ило натегля със своите момчета, които и Раковски с тях. Поисках и ази да вървя с тях. Като ми дадоха една пушка, тръгнахме сега къде Стамбол капия, но постояхме малко там… И при многото мазгали потегли Раковски къде Варош капия, която беше слаба и лесно може се развали, като беше по-многото дървена. Загради се от три места и Раковски и дядо Илия прескочиха шанца и влязоха в една сръбска къща, която прозорците гледаха в турските солдати на Варош капия. Пламнаха две пушки от пенджерите и падна юзбашията и един нефер пред капията. В същото време пламнаха и още няколко пушки и откъм горната страна на шанца, дето била поставена под дядов Илев байрактар. И турските стражи удариха на бег…“ По-нататък Христо Иванов дава подробни сведения за хода на сраженията, описва посещението на княз Михаил при българските юнаци, на които благодарил за преместването им в Крагуевац, а по-късно в Белград българите помолили княза „пред конака му, на пътя наредени“ да им даде оръжие и разрешение да минат в Българско, но той им отказал. „И ние сложихме пушките и се разпръснахме кой на къде видя, като и не щяха веки емигранти да се намират из сръбската земя и си разпродадоха дрехите за ляб и излязоха голи и боси от Сърбия“.
Христо Иванов се връща при майстор Шпец, който го приема, и се договарят с Левски, че ще си идат напролет в България.
Преди да тръгне от Сърбия, той се запознава с едно момче, пратено от Христо Данов да търси книговезец за печатницата му в Пловдив. Така Христо Иванов-Големия се озовава в Пловдив. Докато работи в печатницата на Хр. Г. Данов, се запознава с други по-будни българи, сред които и Йоаким Груев, Н. Ковачов. Един ден разбира, че докарали „дякон Василя“ вързан и окован от Карлово. Отишъл да го види и Левски му разказал за вуйчо си. Христо Иванов се срещнал с д-р Рашко Петров (лекар на Първата българска легия), когото помолил чрез градските чорбаджии да ходатайства за Васил Левски, че е невинно оклеветен от вуйчо си. Д-р Рашо Петров разказал на Найден Геров и с помощта на местните чорбаджии Левски бил освободен сред три месеца.
Неспокойният нрав и копнежът за знание и приключения подтикват Големия да остави Пловдив и да се отправи за Букурещ, отново да се завърне в Пловдив, да се захване с производство на цигари, да пренася „забранени книжки“, да се включи в борбата срещу гръкоманството и гърците, а по-късно и да отпътува за Цариград, откъдето се готви да тръгне за Америка, но стига само до Марсилия и през Египет се връща обратно в Пловдив. Там се среща с брата на Васил Левски – Христо и двамата заедно решават да подирят Апостола във Влашко. По това време обаче Левски вече е в Белград в очакване Hristo Kunchevна началото на Втората българска легия. Така двамата Христовци се отправят към Белград и правят постъпки да се включат в Легията. „И намерихме Василя Левски, който се беше облякъл във войнишки дрехи. И ми каза: „Аз нали ти казовах, че това ще е по-напред от вашта работа. Виде ли сега?“ Той, като тръгвахме, за да учим занаят по Европа, той ми каза да не ходя, щото по-напред ще се случи ослобождението, отколкото ще принесем полза на отечеството от занаятите, дето ще ги пренесем.“ Христо Кунчев не е приет, но Големия става легист. Интересни са спомените на Христо Иванов за преживелиците в Легията, за отношението на сърбите към българските момчета, подробностите за болестта на Левски – „неговата болест беше опасна, щото на сърцето, но заеха се двама доктори да го излечат, като им се предложи, щото ако би някак да го уморят, и те с него ще последоват смъртта си. И зеха, че го разпориха и сполучиха, та го оздравиха и си зеха заплатата напълно, но той лежа много.“
След разпускането на Легията Христо Иванов бил задържан в Зайчар за две седмици и след това поел за Влашко. През това време Дяконът ги чакал и тръгнал да ги търси, та се разминали. Христо отпътувал за Влашко, Левски се върнал в Сърбия. Христо Иванов се озовал в Букурещ и една вечер дошъл Васил Плевнялията (Васил Ганчев Василев), който му казал, че Васил Левски е минал през Букурещ и е тръгнал към Турну Мъгуреле, като се уговорили да сберат една чета и да влязат в България през Турну Мъгуреле. И се събрали осем души, сред които Христо Иванов-Големия и Христо, братът на Левски, заедно с оръжието, и тръгнали. Много перипетии имали по пътя, като накрая ги затворени за девет месеца. Като разбрал, че са затворени, Левски ги посетил, занесъл им тютюн, след което ги посетил втори път и им казал да не се опитват да бягат и че той щял да им помогне. Не минало много време и дошъл един адвокат, пратен от Левски, на когото последният заплатил с телескопа си, за да ги „извади“. След като ги освободили, Христо Кунчев се завърнал в Букурещ, а Христо Иванов тръгнал за Турну Мъгуреле през Рушо де веде. Спрял там, разпитал за Левски и му казали, че той е някъде из Българско. Христо Иванов останал в Рушо де веде, отворил кръчма, „но то ти доде В. Левски с един кон при нази, защото трябало да идем за в Българско да работим там“ и стоката била разпродадена, а кръчмата – затворена. След известно време Христо Иванов се завърнал в България и от 1869 г. станал един от основните сподвижници на Апостола при организирането на Частните революционни комитети, тайната полиция и пощата. Установил се в Търново, след като получил писмо от Левски, че там нямат човек, който да движи работата. Своята дейност, срещите си с Апостола, разменените между двамата писма, запознанството и срещите с Матей Преображенски, с Димитър Общи и Ангел Кънчев Христо Иванов описва в спомените си. Подробно пресъздава и разказа на доведения си брат Никола Цвятков за залавянето му с Левски и Латинеца, за разпитите, за пътя от Ловеч до Търново, а после и до София. Тук ще цитираме само откъса, посветен на преминаването през Търново. „На 1872 година декемврий 27, като се известихме от телеграфа, че е уловен В. Л, не поверовахме, защото беше и отче Матея по навън по работа. Казахме, че е той нейде хванат, но 28 се изявихме точно, щото и ранен и името му Дякон Левски. Сбрахме се и се посоветовахме какво да правим. Пре всичко решихме постоянство, друго нищо, като си видяхме силите, щото на приказка бяхме много, но на работа малко. И като се изплашиха, че останахме Христо Бунито и Иванчо Захарлията. Другите и под земята да ги търсиш, ги няма. Премислихме, ако излезем, за да се мъчиме да го отървеме, не знаем ка ще сполучим и може много да е ранен и ще бъде без полза. Още и зимно време и ще дигнем голямо вълнение и няма накъде да се потуляме през зимата…
Ето ги, ето ги след третия ден, че ги карат с един голям калабалък около 200 души конница. Излязох ази пред дюкеня на вратата да гледам и като погледнах от далеч, видях В. Левский, че зачулен с един ямурлук и си върти очите ту нагоре, ту надолу, но и ази го гледах се в очите, да видя дали нещо ще ми даде знак с очи, но из един път съгледа и ми клюмна глава вместо „Добър вечер“ и с жалени очи ме погледна вместо „Прощавай“ и замина колата бързо. След него иде още една кола. Кога погледнах, че то единия – лелина ми син, а другия – брат ми. Ази не знаех в какво се положение намирах, но стоях пред вратата побледнел. Като изминаха, ази реших да ида на конака, да им занеса по за десет пари тютюн и дано са науча каква е станала, та се ванали и тримата живи, но ме върнаха неки приятели, като ми казаха, че няма да те пуснат. Върнах се, намерих Иван и Христа и им казах какво да правим щото и тримата здрави, но те ми казаха, щото В. Л бил ранен в главата до ухото, в лявата страна, щото покрай мене минаха с дясната си страна и забулен не можах да видя превързаната му рана. Питаме се какво да правим. Отидохме, че обадихме на доктора С. Антонов, като го викат да му гледа раната, дано изпита от него нещо. Проводихме Джорджа Момчов при Карагайозоолу да види иститака му и да ни обади на другия ден. Най-подире решихме да запалим конака или да изгорят или да се отърве някой от тях, но казаха сутринта, че пачаврите паднали на празно място и нищо не подействаха; ние мислехме, че ще ги държат още някой ден, но на другия ден пред зори ги прекарали за София и ази не можах да ги видя вече. Това ми беше последното виждане с покойния най-мил и драг приятел. След това останахме ние като гръмнати и пак полека се си насърчавахме съселяните да се не отчайват, щото имахме по-напред настанен Узунова да ходи на негово място.“
След обесването на Васил Левски Христо Иванов-Големия продължава делото на своя другар. През 1874 г. е един от инициаторите за възстановяване на Търновския революционен комитет, а по-късно участва в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание в Търновски окръг. В своите „Спомени“ той описва и срещите си със Стамболов, и с Греков, и организирането на въстанието и своето участие в цялата работа. След избухването на Априлското въстание Христо Иванов събира чета от 130-140 момчета, част от които са от Троянско, и се свързва с четата на Цанко Дюстабанов. В боя при Мара гидик разбива със своята чета потерята от черкези и башибозук. След разгрома на въстанието се укрива в Ловеч до началото на юли 1877 година .
Веднага след преминаването на руските войски в Свищов, по време на Руско-турската война, Христо Иванов се промъква през турските постове и пристига в първия освободен български град. Набързо сформира чета от бежанци, която за кратко време достига 170 души. С тази чета Христо Иванов се присъединява към отряда на полковник Алексей Жеребков и така влиза в Ловеч. Четата участва в разузнавателни и бойни действия. При отстъплението на русите войводата Христо успява през Севлиево да стигне Търново, където отново събира доброволци и с тази нова чета участва във второто превземане от страна на русите на гр. Ловеч на 22 август 1877 г., съдейства на генерал-лейтенант Йосиф Гурко при освобождението на Етрополе, Ботевград, София и Пловдив. Носител е на „Орден за храброст“.
След Освобождението отново се залавя със своя занаят – книговезството, като отваря в Търново и малка печатница. Но когато по време на Сръбско-българската война България отново има нужда от бойните му умения, той затваря печатницата, събира чета „Раковски-Левски“ от около 350 души от Търновско и стига границата по време на сръбското нахлуване. Отрядът му достига до Видин.
След края на войната се връща към голямата си любов – книговезството. Като един от малцината, запознати с началните етапи на организираното революционно движение, близък приятел на Васил Левски, докоснал се до Раковски, Караджата, до воеводите и героите, той следи първите книги, обръща внимание на допуснатите грешки, пише спомени. Народен представител от Ловеч в VI-то Обикновено народно събрание (1890-1893).
Умира в Търново на 29 ноември 1898 година.

подготвил текста: Камелия Иванова

2 мнения по „Христо Иванов – Големия

  1. Калин Даскалов - Стопан

    Здравейте, прочетих публикацията с голямо любопитство! Исках да ви попитам дали случайно разполагате със сведения за ресурси, в които да е упоменато какви книги е подвързвал Христо Иванов и къде се намират те в момента, има ли запазени? Записвал ли е работния процес? Много бих се радвал да открия документи, които изследват по-дълбоко дейността му на книговезец, тъй като до голяма степен се изтъква най-вече революционната му дейност. Благодаря!

    1. Георги Савов Автор

      Здравейте, г-н Даскалов! За съжаление не разполагаме с информацията, която Ви интересува. Ако попаднем на нещо , касаещо темата, обезателно ще Ви пишем. Поздрави и благодаря, че посещавате и четете нашия сайт!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>