Мелницата

Levski i BotevКафето къкреше на огъня, а мислите в luv 1главата му се бяха прояснили. Обичаше той ранното утро през зимата. Излезеш навън и като те опари онзи ми ти вятър и изведнъж ти светне… И разбра смисъла на среднощните си сънища ли бяха, видения ли или мисли, тичащи из главата му. Щото то среднощните мисли какво са – не са ли и те сън някакъв, видение, идващо нещо да ти кажа, ама какво?
Така се беше унесъл, че не усети кога другарят му отвори портата, изскокна навън по свои си работи, ала бързо се върна:
– Уф, студено, Бате, студено, пък и както се е разфучало…
– Едно „Добро утро” да беше казал. То така ли се започва хортуването? Пък и полезно е сутрин на човека кожата у студ да се опре.
– Аааа, ти и кафето си сложил вече. Отде гребна?
– Че знам ли отде. Аз скокнах и гребнах. Не щеш ли го бре, Боте?
– Ама как така гребна? Та нали от едната страна е за вода, от другата…
– Ей, бре, тръгнал за народа да мре, пък от какво се плаши. Ако го не искаш туй кафе, сам ще си го пия. Ама с тебе по е сладко.
– Искам го, бре, Бате, искам го, ама… – Така и не разбираше, че другарят му се подкача с него и само разпалва искрите.
Не само по нрав се различаваха двамата. Единият едър, висок, тъмен, с огън в очите. А другият – светел, усмихнат, спокоен.
– Ех, Бате, и пак рано си запял. Тая песен не съм я чувал. Май не си я пял друг път.
– Ами, не съм. По друмищата знаеш ли колко често си я пея. Пък и все една и съща ли да повтарям. Ти щеше една да ми казваш, да си я запиша.
– Па да ти я кажа. Чакай само кафето да стане.
Докато чакаха кафето, двамата отново се заеха със своите си светове. Песента беше към края си. Сивоокият мъж гледаше някъде пред себе си, а гласът му се разливаше сякаш да стигне далечния Балкан. Другарят му, запленен от песента и от гласа, стоеше разкрачен, като че замръзнал по средата на стаята, а в погледа му предният огън беше угаснал и някаква нега го беше заменила.
Сипаха си кафе, горещо, да сгрее сърцата им, пък и ума да събуди, па се раздумаха.
– Ние с теб тука като мишки сме се сврели, байо – рече светлоокият и не укор, а някаква тъга прозвуча в гласа му. – А какво става навън, а? Знаеш ли? Стоим си тук, кафе си пием…
– Бате, пак ли за това? Ще се стопли времето, ще поизлезем. Пък и гладът ще поуталожим, щото виж на какво сме замязали.
– На хора, на какво. На хора. Само ние ли не сме яли, пък и дрехите не са съвсем за пред хората, а?
– Чакай да ти кажа за песната. Нали ти бях обещал? – сети се тъмноокият мъж и започна:
Запалила се Янина планина,
изгорела горица зелена,
изгорела гора габерова,
се са пилци низ гора бегали,
и изгоре той големо дърво,
у дървото той големо гньездо,
у гньездото кръстато орленце,
имало йе ситни дробни пилци,
та не стело пилци да остави…
– Ама ти не пишеш, ще я запомниш ли така? luv 1
– Ще, ще, ама друго сега ми е в главата, та да почака песната, а?
– Гледам, замислил си се нещо. Пак ли за мишките мислиш? – подкачи Боте другаря си, но се спря, защото прочете в очите му, че нещо важно се случва. Че нещо терзае душата му, толкова важно, че го откъсва дори и от песните.
– Замислил съм се, Боте. Да ти разкажа. Нощес сънувах ли, мечтах ли… Ама то това каква мечта ще да е. Сънувах нашите смърти. Твоята и моята. И колко пъти с тебе ще умираме.
– Стига бре, Бате. То смъртта – една е. Ще се мре, нали за това тука мръзнем и гладуваме. Пък после… Ти казваш – друг свят имало. Ще го видим и него.
– Мене въжето ме чака, Боте. Знаеш го ти, знам го и аз. И ще ме срещне. Утре ли, другата година ли. Ще ме срещне. То досега да ме е срещнало, ама нали много по друмищата ходя, та все се разминаваме с него.
– Че то и мен затова още не ме е хванало. Къде да ме търси в тая запустяла мелница?
– Не, теб въжето не може те хвана. С тоя огън вътре, дето го носиш, няма въже да те удържи. Ще ти го сложат на шията, ама ще го прогориш, та ще измъчиш хората пак да ти го слагат или друга смърт да ти търсят. Не е за теб въжето.
– А пък и ти сега какво за смърти си се сетил рано-рано… Чакай да ти допея за орлето…
… изгорело той големо гньездо,
изгорели ситни дробни пилци,
изгорело кръстато орленце,
изгорели нозде до колена,
изгорели крила до рамена,
паднало йе кръстато орленце,
паднало йе низ големо дърво,
паднало йе низ големо гньездо,
паднало йе на пуста поляна,
на поляна до равни друмове…
– Остави песната, Боте, сега. Хубава е, ама и тя за огън и смърт… Нали и аз това ти казах, сънувах нашите смърти. Та затова. И като скокнах сняг да загреба за кафето и студеният вятър като ме шибна и разбрах. И затова ти казвам – няма една да е смъртта. Няколко ще са.
– Бате, ти да не си се поболял.
– Ама като пале си. Като все ме прекъсваш, как да ти кажа. Как да споделя? Аз тебе не мога да те накарам да ме чуеш, а ти викаш: „Тебе цял народ ще те чуе”. Ако е като тебе, хич и няма да ме чуе
– Извинявай, аз просто…
– Ето, как да ме чуеш, като не даваш дума да кажа… Та, значи, ще си намеря аз въжето и ти ще си намериш смъртта. Ама тя, както каза, една е. Ще се мре. После… После тебе ще те изтипосат на портрети и ще ти се молят…
– Мене? Ще ми се молят? Че аз да не съм Бог? Ето ти тебе ирония – аз, безбожникът, в икона, пророкуваш, ще се превърна…
– Ей, това и на шега не го казвай. Че ще те чуе Рогатият и ще стане. Не си ти безбожник. Не си. Макар че знае ли човек. И това може да стане. Та не го казвай. Като те чуе Онзи, пък после народът като го повтори и…
– И как тогава мене, безбожника, ще ме турят да ми се молят?
– Ей, Боте, ама ти на шега го взимаш. А аз сериозно ти говоря. Ще те турят. И мене ще турят. Щото той, тоя народ, свободата така и не я разбира. Да му говоря, да не му говоря, да пишеш, да не пишеш, пак няма да я разбере. Ама не тая смърт ме плаши мене. Словата ни ще изчезнат. Ще се помнят някои, други – не сме ги рекли, не сме ги писали.
– Ще изчезнат, казваш. Ама нали затова тефтери носим, пък и пишем. Писаното слово не изчезва. Виж, Светото писание колко години, пък го има.
– Това, дето е написано с молив, може да се изтрие, Боте. И с мастило да е написано, пак може. Пък и това, дето не е написано, може да се донапише. И твоето друг да подпише, пък ти – неговото.
– Как ще подписвам? Аз само мойте си думи подписвам.
– Ще, ще. И от оня свят ще го подпишеш. Това ме боли. Това разбрах, кога вятърът събуди кожата ми. За тая смърт ти говорех.
– Не може бре, Бате. Не може това да стане. Кошмар си сънувал някакъв. Как ще се заличат словата ти. Как ще се забрави, че си се врекъл и само себе си си врекъл, та за печалбата на цял един народ. Пък и аз нали във вестници пиша, това няма да се заличи.
– Няма, няма… И име българско все някога ще гърми в цяла Европа. Но не, не е кошмар това. Видях го, бре, Боте, видях го, както теб виждам…
– А как ще умра видя ли? – със смесица от очакване, страх, но и лека насмешка попита по-тъмният.
– Това не видях. Аз другите смърти запомних. Викаш – пиша, във вестници. Та да те питам. Ти… с тетрадките ти какво стана?
– Какво? Чакам, той, дядото, ще отговори…
– Чакай, чакай. Само да не дочакаш да ги не видиш…
Двамата отново се умълчаха. Всеки със своите мисли. Вярно, че отдавна беше ги дал тези тетрадки. Книжка готвеше. Не, не книжка. Голяма книга. Ама все щеше да стане. Пък и сега – дрехи на гърба си нямаха, глад свиваше стомасите им, а побратимът му за книги седнал да мисли. Чу го, че отново припява някаква песен, но този път гласът му не се извисяваше. Беше по-скоро тих и смирен, като молитвен. И често губеше текста или просто забравяше да пее.
– Казвам ти, Боте, няколко смърти с теб ни чакат и не знам коя е по-страшна. Знам, че най-лека ще е първата. От въжето, от куршума. И ще ни предават, братко. Как само ще ни предават. И това, дето не си го и помислил, и него в перото ти ще сложат. И ще се чудиш после – познавал ли си ме, не си ли? И аз ли сън съм бил.
– Като се чудя толкова, при стрина ще ида, тя ще ми припомни.
– Стрина ти… Добра жена е тя. Твърда… – Сивите му очи станаха някак меки и топли при спомена за майка му. Единствената, дето вяра не загуби и още го чака.
– Та казваш, ще турят в перото ми слова, дето не са мои. Пък моите… те де ще са?
– Друг ще ги подпише. Или пък ще изчезнат. Яко дим.
– Ще изчезнат. Ти нали всичко пазиш? Архив правиш. Ще ги скъташ, на верни люде ще ги дадеш…
– Верни люде? А бре, Христо, ти ушите ли си загуби или ума? Нали ти казах, че ще ни предават. Много ще ни предават. През много години. Аз за предателство му думам, той за верни люде пита.
– А та хич ли ги няма?
– Има ги, има ги. И ти ги знаеш. Ама това, дето трябва да стане, ще стане. Верните люде тука няма какво да ги бъркаш.
Сякаш за да подсили думите му, вятърът заблъска по вратата на мелницата с такава сила, че двамата не можеха да си чуят думите. Кафето и то беше свършило, пък сега нямаше как вратата да се отвори, без вятърът да се настани трайно в малкото им обиталище. Огънят изгасна, но те не усетиха. Вътре в душите им студът се беше настанил, голям, безмилостен и обричащ. Та виелицата и вятърът всуе се мъчеха да ги уплашат. Единият се опитваше да си представи как ще се случи това, дето побратимът му му каза, а другият искаше да избяга от спомена за този сън ли, кошмар ли, видение ли… Как да намериш сили да виждаш смъртите си, да ги разбираш, да се докосват до теб и да продължиш. Това търсеше в душата си той – силата, дето няма да му позволи да спре и ще го тласка напред, напред, напред.

Автор: Камелия Иванова
(Моля, при споделяне на текста посочвайте неговия автор.) luv 1

Едно мнение по „Мелницата

  1. Томов

    Много силен разказ! И много актуален и днес! Дано не забравим защо и за какво се бореха тези българи….

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>