снимка на Я.Насков – залез в Карлово

Слънцето бавно се стапяше зад Балкана, разливайки огнени отблясъци по небесния свод – алено-златисто с медни оттенъци. Сякаш самото време бе разпиляло в последен размах багрите на деня. Вятърът пробягваше през полето – нежен, но с дъх на отминаващо лято, раздвижвайки сухите треви, които нашепваха забравени истории като стари баби пред църковния праг. Въздухът тежеше от мириса на напечена земя, на препечена шума и далечни огнища, чиито димни ленти се губеха в небесната шир.

Художник Бистра Христова – Лозя

Прашният път, който следваха Гина и малкият Васил, се виеше между нивите и лозята – криволичещ и безкраен като човешката орисия. Умората тежеше върху раменете им, но в стъпките им още имаше сила. Лозето бе вързано, пръстта – разрохкана, младите филизи – изправени, готови да се борят с бурите, да устоят на сушите. Готови да надживеят безмилостните изпитания на земята. И хората тук в българско бяха такива – пречупени, но не сломени, с корени, впити не само в пръстта, но и в самата памет на тая земя – жилави, неунищожими, създадени да издържат.

Гина държеше сина си за ръката, усещайки как малката му длан, макар и загрубяла от днешната работа, все още имаше мекотата на детството. Васил беше уморен, но крачеше с гордо вдигната глава, стискайки здраво майчината ръка.

В следващият миг нещо разцепи тишината. Иззад един завой се чу тропот на копита. Вдигна се прахоляк по пътя и две сенки изплуваха срещу тях – две турски заптиета.     Едрите им силуети хвърляха дълбоки сенки върху напуканата земя. Приближиха бързо до Гина и Васил. Високи, с мръсни потури и червени фесове, с ятагани на кръста и дълги камшици, които подрънкваха зловещо. Очите им блестяха със злобна наслада.

– Ха, какво имаме тук? Гяурите свършили с лозето. Много ли грозде ще берете тази година? – изсмя се единият, плю на земята и скочи от коня.

– Каквото даде Господ… – отвърна Гина тихо, опитвайки се да ги заобиколи, но другото заптие прегради пътя им и също слезе от коня си.

– Къде така, бейке? – изсъска той и протегна ръка към рамото ѝ. – Не познахте ли бея си?

Сграбчи я грубо, а другият се разсмя и се приближи до Васил.

– Май виждам гяури, дето още не са се научили да се кланят.

Погледът на Васил не трепваше и някак дори леко притесни турчина, който беше изправен пред него.

– Гледай го ти пале! Това ли ще ни става харамия след време? – изсмя се той, хвана Васил за раменете и така силно го раздруса, че момчето загуби равновесие.

– Оставете ни! – извика Гина

– Да ви оставим ли? Че ние още не сме почнали!

И тогава без предупреждение юмрукът му се заби в стомаха на Васил. Момчето изохка и се сви на две.  Очите му се разшириха от болка, дробовете му сякаш отказаха да приемат въздух. Светът около него се завъртя, но той не падна. Стисна зъби и остана прав.

– Ах, бясното куче не пада! – изсмя се другото заптие и го удари с опакото на ръката си.

Този път Васил рухна в прахта. Усети вкуса на пръст и кръв.

Гина се хвърли напред, но груба ръка я сграбчи за плитката и я дръпна назад.

– Пусни ме, изрод! – извика тя и без да се замисли замахна с все сила. Шамарът изплющя върху бузата на турчина като бич. Звукът отекна в тишината, а заптието застина. Лицето му пламна от ярост. В следващия миг я удари с такава сила, че тя залитна и падна на колене.

– Мале! – изхриптя Васил и се опита да се изправи, но силен ритник го запрати отново на земята.

– Сега ще ви научим ние! – изръмжа заптието и вдигна камшика си.

Първият удар разцепи въздуха и се стовари върху гърба на Гина. Тя не издаде звук. Вторият остави кървава диря на рамото ѝ. Третият …

Васил повече не издържа. Изкрещя от ярост и се хвърли към турчина. Беше само дете, но в гнева си бе неудържим. Сломи отбраната му, захапа ръката му като бесен вълк и заби нокти в плътта му.

– Ааа! Пусни ме, псе! – изрева турчинът и замахна с юмрук.

Тъмнина, болка и звън в ушите. Момчето падна по гръб и остана да лежи. Заптиетата започнаха да ритат и двамата – безмилостно като че пред тях не стояха хора, а бездушни животни. Болката беше непоносима. Прахта влизаше в устата на Васил, гърдите му се стягаха, но той не плачеше. Гледаше майка си, която също стискаше зъби. Кръв течеше по устата ѝ, но не издаде и звук.

Най-сетне турците спряха. Плюха в краката им, качиха се на конете и с подигравателен смях се отдалечиха. Унизиха и пребиха двама гяури – просто ей така, защото можеха!

Когато Гина и Васил пристигнаха у дома, небето вече бе обгърнато от мастилен мрак, а звездите трепкаха като разпилени въглени. Вратата на къщата се отвори още преди да стигнат до нея. Беше бащата, Иван Кунчев, който ги чакаше с тревога в погледа.

– Боже, какво се е случило? – Гласът му бе дълбок, но в него имаше и гняв, и болка.

От прага се втурнаха по-големият брат Христо и по-малкият Петър, а сестрата Яна се разплака, като видя раните на майка им.

– Майко! Василе! – Христо стисна юмруци. – Кажете кой ви направи това!

Гина вдигна ръка, за да ги спре.

– Заптиета… На път за дома ни нападнаха.

Бащата стисна зъби и тежко издиша.

– Проклетници… – изръмжа той. –  Хайде, елате вътре.

Влязоха в топлата стая, където огънят в огнището хвърляше танцуващи сенки по стените. Гина наложи раните на Васил с билкови лапи, а Иван седна на грубата дървена пейка, вперил поглед в пламъците. Лицето му бе каменно.

Дни наред раните кървяха, а болката пулсираше като въглен в плътта. Гина слагаше мехлеми по натъртените си ръце, мълчаливо превързваше сина си, а очите ѝ – топли, но твърди, търсеха в неговите нещо, което вече бе разцъфтяло. Раните по телата им щяха да минат, но усещането за безсилие и унижение, раните в душите им не зарастваха.

Васил не говореше. Лежеше с очи, вперени в тавана, а гневът му бе като разярен огън, който не можеше да угасне.

Една привечер, когато всички седнаха край софрата, тишината тежеше повече от думите. Яна им сипа от топлата чорба, но никой не бързаше да яде.

– Колко още? – прошепна Петър, мълчаливият брат. – Колко още ще ни тъпчат?

– Докато не остане нищо от нас – отговори бащата, без да отмества поглед от огъня.

– Или докато не ги изгоним – каза Васил и в очите му гореше същият пламък.

Братята му го погледнаха – момче, но с глас на мъж.

–  Та ние сме роби! – избухна Христо. – Работим от тъмно до тъмно, плащаме данъци за чужди кесии, колят ни като добитък, а когато се опълчим… – той погледна към раните на майка им.

– Затова ни колят – добави Яна.

– И какво да правим? – обади се бащата. – С пушки срещу цяла империя?

Васил не отговори веднага. Стисна лъжицата в ръка, после вдигна поглед към всички тях.

– Няма да ги победим с покорство – каза твърдо. – Нито с примирение.

Майка му кимна леко, а в очите ѝ се четеше разбиране.

Всички вече спяха. Само Гина и Васил седяха още край огнището. Докато майката сменяше превръзка на сина си, той я гледаше. Когато тя привърши, Васил внезапно се надигна. Очите му блестяха.

– Мале…

Гина замръзна.

– Кълна се… – прошепна Васил, но в гласа му имаше сила, която не принадлежеше на дете. – Няма да простя. Няма да търпя. Ще ги изгоря като трънак, ще ги прогоня като вълци от кошарата ни! Кълна се в теб, в кръвта ми, в земята под нас!

Гина го гледаше. В този миг тя вече знаеше.

Това не беше просто клетва. Това беше съдба!

Тя сложи ръка на рамото му, стискайки го леко, сякаш да му даде цялата си сила.

– Знам, чедо…

И от този ден нататък никога не се съмняваше в него.

Васил растеше – твърд, несломим, пълен с огън. Вече бе приел своя път, и нищо – нито бой, нито страх, нито смърт – не можеше да го отклони от него.

Защото онази злощастна вечер, когато се прибираха с майка си от лозето, докато лежеше в прахта, а кръвта му обагряше земята, той не бе загубил битката!

Васил бе започнал войната!

Автор на текста: Георги Савов

– Това е художествен разказ. Героите и имената им са измислени. Действието, описано в разказа е плод на въображението на автора. Акцентът – онзи черен, зимен ден, когато Апостола на Свободата ни Васил Левски е поел към безсмъртието  –

Проклети гарвани…възропта Али и ритна към тях заплашително. Граченето им го пронизваше и той не чуваше дори мислите си. И този студ! Зимата сякаш пееше свойта зла песен, а вятърът гонеше тръните из полето…това голо поле! Нямаше къде да застане на завет и студът го беше хванал безпощадно с ледените си ръце за врата и си играеше с него.

Оставили го бяха да пази трупа на тоз гяурин и така вече пет часа. Не си усещаше пръстите на ръцете и пушката, която висеше на рамото му, вече тежеше много, а ремъкът се впиваше болезнено в тялото му. Но със студа Али бе свикнал. Отдавна беше на служба…и по-люти зими помнеше. Знаеше от снощи назначението си и се подготви. Заповедта бе кратка и ясна. Утре заран един баш гяурин ще биде обесен. Той трябваше да седи до бесилото и да охранява трупа. Не разбираше защо командирите му бяха решили тялото на българина да виси дванадесет часа на бесилото. За назидание бяха казали! Да, Али знаеше кой е този българин. Джингиби често бе вдигал на пожар войниците. Не бяха и малко извънредните наряди, които Али изкара именно заради тоз Джингиби. Първият от тях някак го беляза. Трябваше да бъде командирован за Орхание именно на рождения ден на малката си дъщеря Нюкет. Тя беше гордостта на Али и той я обичаше безкрайно. По-малко от година мина, откакто Нюкет прескочи трапа и продължи своя земен път. Лекарите не ѝ даваха шанс, но тя успя. На 18 февруари навършваше пет годинки и вечерта бяха поканили роднини и приятели. Да, но те щяха да празнуват, а Али пое към Орхание да гони тоз Джингиби. Ненавиждаше го! И така вече почти три години, а историята се повтаря – рождения ден на малката Нюкет, Али и Джингиби. Пак е 18 февруари и пак съдбата ги събра. Но този път Али щеше да си е вечерта у дома и да отпразнува седмата годинка на дъщеря си заедно с всички свои близки хора. Още малко…повтаряше си Али  и за пореден път изруга по гарваните.

Какъв студ! И какво правеха тез жени тук? Не им ли беше студено…пък и деца повели. Виеха като койоти и оставяха цветя на полето до преспите. Изричната заповед беше да не допуска никой да приближава бесилото. И Али изпълняваше. Жените искаха да оставят цветята до бесилото, но той беше безкомпромисен и ги разгонваше. Те плачеха, а той се чудеше защо. Заговори една от тях и остана изненадан, че обесеният не беше неин роднина, не бе дори и близък приятел. Луди хора! В тоз студ тръгнали да оплакват непознатия!

Пак задуха и вятърът го прониза до костите. Али потрепери и вдигна яката на униформата си по-нагоре. И тогава го чу! Този звук нямаше да забрави никога…както и последвалия миг! Прониза го както вятъра и го накара да се обърне. Беше скърцането на въжето. Трупът на Джингиби висеше със страшна сила и поривът на вятъра го поклащаше леко. Злокобният звук идваше от триенето на въжето в дървото. Тялото леко се завъртя и застина така. В този миг два черни като катран гарвана кацнаха на двете носещи греди на бесилото и заграчиха грозно и зловещо. Али размаха ръце, искаше да ги изгони. Внезапно през облаците си проправи път един слънчев лъч, после още един. Али стоеше точно срещу висящия Джингиби. Гарваните грачеха, а слънцето, все още боязливо се показа и сякаш погали всички там. Черните пера на птиците лъснаха от лъчите. Години наред Али си спомняше този миг и… главата си залагаше, че точно когато погледна лицето на Джингиби, гарваните заглъхнаха. Между слънцето, пробило сиво-белите февруарски облаци, и Али, висеше тялото на българина. Турчинът го погледна в очите. При пристигането на конвоя в София, след залавянето му край Къкрина, го бе видял. Тогава сините му очи го пронизаха, но не разчете в тях омразата, която самият той изпитваше към Джингиби. Сега българинът пак го гледаше. Нямаше го вече животът в тези очи и небесно синьото беше станало почти сиво. И макар че беше умрял, очите му пак гледаха благо. В миг Али разбра, че вече я нямаше и омразата, която той изпитваше към българина. Точно в този момент слънцето, закривано от тялото на Джингиби, се появи над главата му и Али видя нещо, което беше виждал някъде. Щеше да се сети точно след няколко часа, докато седеше на масата си у тях и се радваше на компанията на своите приятели и малката Нюкет.

Мигът отмина и Али чу в далечината идващия Мехмед. Неговият наряд бе свършил. Мехмед идваше да го смени. Той трябваше да пази тялото на Джингиби в оставащите шест часа.

Нацепените дъбовици тихичко пращяха в печката и засилваха очарованието на празничната вечер. Нюкет ставаше на седем годинки. Али заемаше централното място на масата си у дома. Жена му и сестра ѝ се грижеха за гостите. Всички бяха радостни и наред с разговорите почти всеки от време на време поглеждаше към печката, до която Нюкет си играеше с другите деца. Цяло чудо бе нейното оцеляване. Точно два дни, след като християните отбелязаха своят празник на рождението на техния Христос, Али бе разбрал от лекарите, че няма шансове дъщеря му да оздравее. В софийския конак, където служеше, колегите му се чудеха защо не се радва, че са заловили Джингиби. Така и никой от тях не разбра мъката му. Единственият човек извън семейството, на който тогава той сподели, бе Георги, неговия съсед и приятел. Засече го на връщане от работа и се заприказваха. Георги го покани у тях и наред с разговорите му предложи кафе и бяло сладко, но Али отказа. Турчинът се чудеше и до ден днешен защо си отвори душата пред Георги. Някак тогава го усети унил, скърбящ и Али си помисли, че той е разбрал от лекарите за Нюкет. Може би именно затова го направи и се изненада, че Георги не знаеше. Попита го защо тогава е тази скръб у него. А бай Георги махна с ръка и прошепна, че неговите хора – турците – хванали един човек. Не го беше разбрал тогава, но и не обърна особено внимание. Собствените му грижи го задушаваха.

Бай Георги седеше отляво на Али и споделяше радостния ден с приятелското семейство. Нещо привлече вниманието на Али и това, което видя, го изненада. Георги наклони леко чашката с ракията си и отля част от нея на пода. Погледна към огъня, раздвижи устни, сякаш казваше нещо, и отпи от ракията. Али го потупа по рамото и му се усмихна.

– Защо отля от питието си, Георги?

– Прости ми, Али! Наша си традиция. Така правим, като се сбогуваме с починал близък.

– Кой е починал?

– Остави, приятелю! Нека се радваме на живите и да не разваляме празника ти сега.

– Така да бъде! А ти не тъжи! Помни приятеля си с добро и той винаги ще е жив, пък макар и в мислите ти!

– Благодаря, Али! И не само аз ще го помня – той наистина ще е винаги жив в мислите ни!

Точно в този момент Али се сети! Мигът отпреди няколко часа. За частица от секундата той бе видял лицето на Джингиби и показващото се от облаците слънце. Главата на българина бе закривала слънцето, но миг, преди то да заслепи със светлината си Али, той видя ясно лицето на Левски и огнения кръг на слънцето, показващ се зад главата му. Али се сети къде бе виждал това. Веднъж докато се разхождаха с Георги, българинът влезна в черквата, близо до домовете им. Тя се именуваше на техен християнски светия – свети  Георги. Точно на него бе кръстен и приятелят му и затова посещаваше черквата в този ден. Али реши да надникне за малко и първото, което видя, бяха рисунките по стените. Вниманието му бе привлечено от странните кръгове около главите на изобразените. Впоследствие Али бе запитал  Георги какви са тези кръгове.

„Това са ореоли и с тях ние християните изобразяваме нашите светци. Нашите светли хора. Много от тях са загинали за своята вяра. Живели са достойно и праведно и са светъл пример за идните поколения“. Така му беше отговорил Георги и Али си спомни, че леко с ирония му беше подхвърлил, че сигурно не малко от тях са погинали от хора като него, с друга вяра. Георги го потупа по рамото и му каза: „Време разделно, Али…време разделно. Хайде, ела сега да те почерпя със сладко за празника ми“.

Така в тази февруарска вечер, на рождения ден на дъщеря си, Али си спомни тези неща и се запита дали не видя точно такъв човек в онзи миг? Дали не видя, както го зовяха християните, СВЕТЕЦ? Не знаеше това, но знаеше, че вече не изпитваше омраза към този човек. Все едно беше станало чудо. А след излекуването на дъщеричката си Али вярваше, че чудеса стават!

След два дни разбра и за още едно чудо.  Въпреки че заради обесванията, по улиците на София имаше много стражари, се беше случило немислимото. Мястото, където турците заровиха трупа на Джингиби, бе разкопано и тялото на българина беше изчезнало.

Джингиби…духът…неуловимият… пак ги беше измамил и изчезнал.

Джингиби…или както го зовяха българите Левски. Така го и запомни Али след онези събития – Левски, българинът със слънчевия ореол!

Автор на текста: Георги Савов

Художник Людмил Асенов

Илона Кидикова

Илона е ученичка в 10 клас на ПМГ „Йордан Радичков“, град Видин. Тя е член на клуб „Млади възрожденци”. Има издадена книга със стихове и проза. Увлича се от драматургия, но – както ни сподели – в последно време й остава малко време за писане. Родена е на 19 февруари и счита това за знак, че животът й е духовно свързан с името на „най-великия българин, раждал се някога – Васил Кунчев“. Илона ни изпрати две свои произведения, посветени на Апостола. В тази публикация ще ви представим едното от тях. Написаната поема е своеобразно начало за Илона. Както тя сподели, не го е планирала, а просто е седнала и я е написала. От тук се започнало и до ден днешен тя не спира да се вълнува и възхищава от Васил Левски. Година след написването на поемата Илона е поканена в актовата зала на Военна академия „Георги С. Раковски” в София да изнеса встъпителното слово за Левски по време на ежегодното почитане на паметта на великия българин. Именно с това нейно есе „Слово за Апостола“ ще ви запознаем в следваща публикация.

За нас е чест да ви представим поемата „Дяконът“, написана от Илона Кидикова.

Дяконът

– Дяконе, де си? – прошепвам в тъмата.

– Дяконът, мъртъв е! Да живей Свободата!

– Дойдох за утеха, спокойна молитва…

– Грабвай пищова, теб Бог те изпитва

имаш ли дух и родолюбиво съзнание.

Свободата е, брате, свето начинание,

което не чака и тебе зове…

– Дяконе, обзет си от зли бесове!

Покай се, човече, страх имай от Бога…

– Да бъда роб не искам,  не мога,

духът ми свобода жадува, не рай;

сърцето ми лудо във мене играй;

във вените мои кръвта се бунтува;

душата пречистена най-после ликува,

защото намерих най-висшия смисъл:

Не за монах, мен Бог е орисал,

а на борба за правда, свобода

и жертва за щастието на народа.

– А нас, Дяконе, на кого ни оставяш?

– Ти сам избери какво ще направиш:

ще скланяш глава като роб под ярема,

или ще се бориш… Това е дилема,

която днес има всеки от нас!

За свещена борба веч настъпил е час

и всеки е длъжен сам да реши:

достойнство и чест, или робски сълзи!

И няма да има за никой пощада:

Свободна България – туй е наш’та награда!

– Дяконе, ти сам се обричаш на смърт!

– Не дякон, Апостол сега ме зоват!

Не апостол библейски и свят по природа.

а Апостол на бедните и поробени хора,

които заклевам се ще водя в борбата

по трънливия път към Свободата.

 Автор: Илона Кидикова 

Моля, при споделяне на текста посочвайте неговия автор!

“Думите му бяха и прости и кратки,

пълни с упованье и надежди сладки.

Говореше често за бунт, за борба,

кат за една ближна обща веселба,

часът на която беше неизвестен;

изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,

участник да стане във подвига свят;

всяк един слушател беше му и брат.

В бъдещето тъмно той гледаше ясно.

Той любеше свойто отечество красно…“

Из одата  „Левски“ от Иван Вазов –  „Епопея на забравените“ 

Съставил: Христо Икономов

Обработил и допълнил: Надежда Петрова

Публикувано в издание „Апостола“ на Национален музей „Васил Левски“

гр. Карлово и предоставено ни от Христина Богданова – родственичка на Васил Левски