Генадий Скитник (Иван Стоянов Караиванов (Ихтимански) – снимка от интернет

Роден е около 1832 г. като Иван Стоянов Караиванов, вероятно в Ихтиман. Родът му бил наричан още и Палавейци. Има брат и сестра. След Освобождението брат му живее в Букурещ, където се задомява. Сестра им Спаса е омъжена в Ихтиман и оставя свои наследници в Ихтиман и София.
Генадий Скитник е четник в четата на Ильо войвода, участник в Първата българска легия, съосновател и член на Софийския революционен комитет, съратник и другар на Левски. Псевдонимът му във Вътрешния революционен комитет е Риза ефенди от Ихтиман. Той има няколко прякора: Ихтимански, Шаяковски, Драгалевски, Драгалевския поп, Скитникът.
Не са останали сведения кога и как е станал послушник в Хилендарския манастир, както и кога е бил подстриган за монах. Самият той в една дописка посочва, че е покалугерен на 15 години. Около 1860 г. вече е дякон и помощник на архимандрит Виктор Чолаков (родом от Карлово), таксидиот в Ниш. Архимандрит Виктор въртял търговия с хаджи Василия, вуйчото на Васил Левски. Дякон Генадий пренасял от Ниш в Карлово пиротски килими, а от Карлово донасял в Ниш шаяк и гайтани. Самият той разказва: „През 1860 г., служейки при нишкия владика Виктора, при една случайност аз се запознах с бореца за нашата свобода дякона Левский в град Карлово, когото като разменихме някои думи по нашето народно положение под турчина, додохме до съглашение и карловский метох бе свидетел на нашата клетва, дадена за че ще работим тайно и задружно за постигане идеала – нашето освобождение”. В началото на 1862 г. Генадий отново е в Карлово и се среща с дякона Игнатия, който вече е решил да напусне вуйчо си. Генадий го подпомага с 200 гроша, та да си извади пътно тескере. Двамата се договарят да се срещнат в Татар Пазарджик. През нощта на 3 март Левски взима коня на вуйчо си и напуска Светогорския метох в Карлово. Генадий остава още два дни в метоха, след което двамата се срещат в Татар Пазарджик. Тръгват за Ниш, като минават през София. В Ниш Генадий представя Левски за свой братовчед. Искат от архимандрит Виктор, който е накупил много стока, да им даде гайтан и шаяк, та да го продадат изгодно в Сърбия. Той им дава, а сръбският търговец Нигошенски им изважда търговски тескерета. В Княжевец двамата разпродават стоката и конете, дякон Генадий се обръсва, подстригва и облича цивилни дрехи. След това постъпват в Легията на Раковски.
Няма сведения какво се случва с Генадий след разтурянето на Легията. Някои приемат, че се е скитал из Влашко, България и Банат. В едно свое прошение до Народното събрание той пише: „отправих [се] за Т. Пазарджик, гдето свещенствувах”.
В бр. 13 на в. „Светилник”, редактиран от Тодор Бурмов и Никола Михайловски, е публикувана анонимна дописка с дата 3.06.1864 година. Автор на дописката е Генадий Скитник, а поводът – косите, които дякон Игнатий си отрязва навръх Великден. „Аз съм калугер и съм покалугерен млад и зелен, кога не можах да позная нито себе си, нито мирът, от кои се отрекох, като приех монашески чин” – пише авторът. Като калугер, разказва по-нататък, просел и обикалял страната и така в Карлово много го наскърбила „историята на едно калугерче, облечено с черни дрехи, младо, с измама, и то с измама не от някой чужд калугер, но от собствения му вуйка”. След като изрежда цялата несретност на калугерчето, авторът разказва, че то навръх Великден същата година „хвърли калугерското облекло, а с него и калугерския си чин. И така то се облича в мирски дрехи с твърдо решение никога вече да не се калугери, но да служи Богу, както и повечето человеци, без да се отрича от мирът. Не мога да обвиня него, но никога не мога да прости вината на оногози, който го е калугерил в таквази зелена възраст, когато момчето не е отбирало от нищо”, така както и самият автор са го покалугерили на невръстните 15 години, докато не е разбирал още от „себе си и от мирът”.
В Татар Пазарджик отец Генадий остава до сформирането на Втората легия. След разпадането на Втората легия Генадий се завръща в Софийско, където през 1870-1871 г. е игумен на Шияковския манастир край Костинброд и на Драгалевския манастир. Запазени са сведения, че Дяконът и отец Генадий са посетили Желява, Биримирци, Требич, Горубляне, Шияковци, Бучин проход, Мошино, Самоков, Кладнишкия манастир „Св. Никола”, Горнобанския манастир „Св. Крал”, Германския манастир „Св. Ив. Рилски”, Лозенския манастир „Св. Спас” и други. След като към Васил Левски е присъединен Димитър Общи, те двамата цяла седмица остават у отец Генадий в Драгалевския манастир.
Когато през май 1871 г. се извършва обрязването на големия син на софийския паша, отец Генадий е поканен като духовен човек. Заедно с него на угощението отива и Левски, облечен в дрехите на манастирски ратай. На празненството е поканен и софийският даскал Христо Ковачев, член на комитета. Той, заедно със Спас Тумпаров, също учител и член на комитата, подкрепяни и от Димитър Трайков, който по това време е член на Мезмиша, приканили Левски да напусне конака, тъй като полицията го търсела под дърво и камък. Левски ги изслушал внимателно, но останал, докато свършило пируването.
След обира на хазната Димитър Общи разказал и за отец Генадий, като го наричал Драгалевския поп. Съобщил и комитетското му име – Риза Ефенди. Били изпратени заптиета да го арестуват, но не намерили нито него, нито книжа в манастира. Отец Генадий предвидливо напуснал манастира още при първите арести, като част от архивата укрил, а друга взел със себе си. Поел с коня право през планината и минал през Кладнишкия манастир. За това негово посещение там има запазена приписка в един от църковните минеи: „Да се знае кога мина игуменът на Драгалевския манастир „Св. Богородица” йеромонах Генадий, остави коня си с пребита нога и взема друг. Година 1872, 29 ноемврий”. От там отец Генадий отишъл при Панайот Хитов в Белград. Войводата веднага написал писмо до БРЦК в Букурещ: „От София доди един калугер, който е бил игумен на Драгалевския манастир (тоя манастир е близо до София един сахат). Тоз калугер името му е Генадия, той каза, че е бил член на Софийския комитет и като са уловил Димитър Общи у Тетевен и го докарали у София, и изказал няколко хора от София и от селата. И пратили от София жандарми да уловят и игумена от манастира, а Генадия доспял, та се метнал на конет си и побегнал. И дошел у Сърбия и доди при мене и ми разказа за работата, какво се е случило и колкото е можал да узнае от издаването на работата… Гореречения Генадия ма пита да му кажа де е комитетът и иска да доди у Букурещ. И да търси комитета. Но аз му казвам, че аз не зная нищо, както е и право, че не зная, както не съм познавал досега и речения Генадия игумен. Но със сичко, че не съм познавал до сега Генадия, сега виждам, че Генадия наистина е бил помесен у работата. Сега очаквам от Вас отговор що да правя с Генадия? Също питам и за мене, ако намервате Вий за нужно да доа при Вас, Вий ми пишете!” 
В края на писмото Панайот Хитов ни оставя и словесен портрет на игумена: „години 40, въз раст среден, снага омерена, коса черна, малко побелела, лице червено, очи черни, лик валчест, нос омерен, коса гъста, на сарци здрав, разговор сръчен, има глед храбър”.
Отец Генадий пише в прошението си до Народното събрание за този период следното: „В Сърбия и Румъния не останавахме празни с известния дядо Ильо, а след години намерих и по-сериозна работа – българската легия в Сръбско-турската война”. При подготовката на Априлското въстание виждаме отец Генадий като доброволен куриер на Гюргевския революционен комитет. Запазен е един спомен как през март 1876 г. той отива в Солун и заявява пред тамошните дейци, че е обиколил цяла България, ходил в Измир, Цариград и другаде. В Солун се срещал със свещеник Петър Солунски, а двамата заедно посетили и Велес. След разгрома на Априлското въстание участва в Сръбско-турската война, а по-късно и в Руско-турската. След края на войната, през Цариград, отец Генадий се завръща в София и е игумен на Горнобанския манастир „Св.Св. Кирил и Методий”. Към 1881 г. за втори път е игумен на Драгалевския манастир за около година – година и половина. В началото на 1883 г. заминава за Габровските манастири, при игумена Висарион Теодосиев. Около 1885 г., след Съединението, отец Генадий отива в Пловдив, където става военен свещеник към Първи софийски пехотен полк с командир капитан Христо Г. Попов. По време на Сръбско-българската война полкът е в района на Сливница и на 7.11.1885 г. става ядрото на Брезнишко-трънския отряд. Свещеник на този отряд е йеромонах Генадий, който се изявява и като смел воин. Винаги е на първата бойна линия. След края на войната капитан Христо Г. Попов го предлага за награда. Командирът пише за него: „Рядък свещенослужител, наставник, въодушевител на чиновете от полка с кръст в ръка във всички сражения; утешител на ранените и издихающите от загуба на кръв. В сражения под „Балканский дол” и Пирот изпълнява със самоотвержение и самопожертвование доброволно службата на ординарец, когато останалите ординарци летяха по бойната линия. Примерен борец вери”. След демобилизацията отец Генадий отсяда в Сотирския манасир, където е и първият игумен на разкрития средновековен манастир. Той се самонастанява там и започва да свещенодейства без разрешението на Сливенската митрополия. Това предизвиква недоволство и сливенският митрополит Серафим издава наставления да прекрати тази си дейност. На тези наставления отец Генадий отговаря, че не признава над себе си никакво началство и отново се завръща да свещенодейства в с. Сотир. Митрополит Серафим му налага безсрочна епитимия (забрана за свещенодействие). Това вероятно се случва около 1887 година. Историята стига до Българската екзархия в Цариград. Екзарх Йосиф препраща фактите до Светия Синод в София. На 23.02.1887 г. на събрание на Светия Синод се взима решение „да се поиска чрез Министерство на външните работи и изповеданията щото йеромонах Генадий да се изпрати вън от границата, защото той е от братството на Хилендарската обител в Света гора”. Държавната власт обаче не го изпраща в чужбина (все пак е герой от войната), а иска от Сливенската митрополия да го прати на заточение в Троянския манастир, където той остава година и половина. След това получава разрешение от Българската екзархия да отиде при брат си в Румъния. Там отец Генадий остава около два месеца, след което заминава за Видин, а после се завръща в София. В началото на 1889 г. се самонастанява в Драгалевския манастир. По това време манастирът няма игумен и се управлява от свещеник Гълъб Вучков. Свещеникът се опитва да отстрани отец Генадий, но последният изважда пищов и изпъжда поп Гълъб, като му взима и ключовете от манастира. Една година не отговаря на писмата на Софийската митрополия. На 12.06.1890 г. има събрание на Светия Синод по неговия въпрос. На 24.06. отец Генадий напуска Драгалевския манастир и от Княжево изпраща телеграма до екзарх Йосиф: „Ваше Блаженство, най-покорно моля благословение! Прося да отида да си завърша моята старост в Рилския манастир. Драгалевский манастир, Генадий Стоянов”. На 15.10.1890 г. отец Генадий е извикан в Софийската митрополия на духовно дело, разглеждано от Софийския епархийски съвет. Той е обвинен, че е нарушил екзархийския устав, самонастанил се в Драгалевския манастир и е злоупотребил с доходите на манастира. Отстранен е и му е забранено да служи. Изпратен е в Рилския манастир, където и го намира Стоян Заимов през 1891 година. Ето какви редове оставя Стоян Заимов за отец Генадий:
„В архивата на стареца Генадия намерихме
1. Цял вързоп комитетски квитанции, печатани в печатницата на БРЦК през 1869-70 г.
2. Няколко екземпляра от Окръжното писмо
3. Мензулата на Левски
Тези неща са дадени на стареца от самого Левски, когато старецът бил игумен на Драгалевския манастир. Левски и отец Генадий били запознати още във време на дяконството им; запознали се на карловските бани, помирисали се и се разбрали още при първата среща; след няколко години от първата им среща съдбата ги свързала и впрегнала в пропаганда на Освобождението. Отец Генадий в качеството си на таксилдар на Нишкия владика, сетне в качеството си на игумен на Драгалевския манастир бил една от сигурните ръце на Левски, с когото е водел делото на Тайната организация в Нишко, Пиротско, Берковко и Софийско. Дядо Генадий е един от многото забравени труженици на делото на Освобождението ни. Между бившите борци за свободата той е известен под името Скитникът Генадий. И действително неговите патила и скитания нямат край. Той спада в онзи тип авантюристи – патриоти монаси, които се срещат в изобилие в историята на гръцкото освобождение. За сега той се намира в цветущо здраве, но без пара и без пул.”
В началото на 1893 г. отец Генадий решава да моли Народното събрание за поборническа пенсия. Пише прошение до Председателя на Седмото обикновено народно събрание, в което казва за себе си „излишен съм вече, аз зная”. Към прошението са представени и три препоръки – от Ильо войвода, от Стоян Заимов и от софийските първенци от изградения Поборнически комитет и от общините.
Така и не му отпускат пенсия, защото е монах. Докато чака отговор на своето прошение, Генадий пише и на екзарх Йосиф с молба да му бъде премахната забраната да служи и да му позволят да си намери свободна енория или поне да го признаят за равноправен брат в манастира. В същото време ръководството на Рилския манастир изпраща оплакване от него до Светия Синод, за това, че той пиянства, хули всичко църковно и е вадил револвер срещу един брат вътре в манастира. Така продължава животът му до 1895 г., когато жителите на с. Жаблене изпращат молба до Светия Синод „анхимандрит Генадий” да бъде назначен за игумен на техния манастир, който стои празен вече 10 години. Самият отец Генадий също изпраща телеграма до Светия Синод, в която пише, че желае да отиде да служи в Жабленския манастир. Синодът решава да не уважи тази молба, но въпреки това на 2.04.1895 г. отец Генадий напуска Рилския манастир и около половин година се намира в неизвестност.
Според някои сведения той е починал около 1900 г., а според внука на сестра му – Методи Йорданов Кошев, йероманах Генадий е починал около 1903-1904 г. в гр. София.

подготвил текста: Камелия Иванова 

подготвил текста: Камелия Иванова  

В метоха на Рилския манастир той изобретява от върба два модела пушки, единият от които бил харесан и реализиран от Иванчо Тюфекчийчето-Троенчето в Търново. Някои от изобретените от него пушки били използвани от Ботевите четници и в Априлското въстание. За тях пише и Хр. Марков, който е виждал такава пушка: „На 5.ХII.1911 г. в Свищов Сава Пенев, въстаник от Ботевата чета, ни показа едничката запазена от него пушка, която се пълни с барут и с патрони. Купил я бил от Троенчето.” (История на 9-тях дни на Дряновския манастир, 1912 г.).
Отец Матей бил жива енциклопедия – знаел всичко и можел всичко; показвал и раздавал знанията си, без да очаква отплата. Основава читалища в селата Сухиндол, Мусина, Михалци, Горно Сливово, Ново село и други.
Организира земеделско дружество в с. Мусина, а през 1872 г. създава първата трудова кооперация в с. Михалци.

Организира зеленчукова градина „бахча” и учи селяните как да я поддържат и експлоатират. Учи народа на практически умения.
Съветва селяните как да орат и копаят, как да отглеждат буби, как да тъкат, как да си поддържат овошките, да отглеждат зеленчуци, лекува болните. Сам създава и култивира пипера „ отче матей” (още „очматей”, „матейки”).
В дисагите му има книги, жития и псалтири, нравоучителни и забавни книжки, календарчета, учебници, няколко речника. Отец Матей написва и над двеста разказа, повечето във вид на народни притчи, издава и 6 книги. Те са отпечатани в Русе от печатницата на Дунавската област. Последният му ръкопис „Кратка ирмология” остава неиздаден. Този ръкопис е представлявал голяма тетрадка с хубава кожена подвързия и е съдържал 634 страници, написани с черно и с червено мастило. „Кратка ирмология” се е пазела от Руси М. Сеизов, роднина на Матей Преображенски. През 1935 г. този ръкопис се е намирал у Д. Т. Страшимиров, а сега не се знае къде е.
Заедно с това той е и известен народен лечител. Когато е живял в Света гора, се е запознал с множество древни рецепти за лекуване на различни болести. В лечителската си практика използва преди всичко билколечение и другите средства на народната медицина, като ги свързва с профилактика на здравето, с диети и с хигиенни процедури. Никога не е искал възнаграждение от болните, които е лекувал.
Отец Матей притежавал голяма за времето си частна библиотека. Част от нея била разпродадена заради дългове още когато живеел в Рилския метох, в Търново, а останалата част през 1873 г.пренесъл в родното си село. Книгите, които занесъл в Ново село, държал в два големи сандъка и на брой били повече от 1000. Имало сръбски, руски, гръцки, български. Имало ръкописи и то много. Но наследниците му били прости хора – не знаели цената на книгите, особено пък на тези на отец Матей, и ги пръснали. Давали на познати да ги четат, без да ги връщат, огъвали дори сирене в тях.
В сп. „Родна мисъл” е публикуван следният текст на Г. Цанев, разказващ за един миг от живота на Миткалото: „В събота, на 12 юни 1871 год., когато слънцето се бе доста наклонило на запад, даскалите Бачо Киро Петров и Васил Неделчев от с. Горни Турчета, сега Бяла Черква, пристигнаха в старопрестолния град Велико Търново. Те дойдоха да направят някои покупки и да се срещнат и разговарят с Христо Иванов -Големия – книговезеца по някои народни работи. Покупките направиха в книжарницата на Стоян Маринов и се упътиха към къщата на бай Христа, близо до която те бяха приятно, много приятно изненадани от неочакваната среща на Отец Матей Петров Преображенски, предвестника на Левски и по-сетне негов неразделен другар, чуден скиталец, безпокоен дух, монах, мечтател, книжар, писател, поет, хомеопат и лекар, механик, проповедник и революционер, при която среща и тримата събеседници изпуснаха радостни възклицания и след обикновените приветствия Отец Матей ги запита, кога са пристигнали и за къде са се запътили.
– Пристигнахме преди малко и сега отиваме да се видим с бай Христа – Големия.
– Но той не е тука – преди 2-3 часа замина за Дряново, – каза Отец Матей, за да придружи двама добри приятели, натъртено произнесе последните две думи. – Върнете се и ако нямате работа в града, елате с мене в монастиря „Св. Троица”, за гдето съм се запътил.
Нямайки друга работа в Търново, двамата даскали охотно приеха поканата и тримата се упътиха за монастиря „Св. Троица”, който е разположен на 5-6 километра от Търново на десния бряг на р. Янтра, в дефилето, наречено „Дервентя”, в една диво очарователна местност, под високите скали, основан през 1356 година от Преподобния Теодосий Търновски във времето на българския цар Иван Александър, срещу кокетно кацналия на отсрещния бряг под също високи скали, монасир „Св. Преображение Господне”. Когато се отдалечиха от града и навлязоха в гористото дефиле, Отец Матей продължи прекъснатия в града разговор.
– Христо отиде да придружи до Дряново, а може би и до Трявна и Габрово, Левски и Ангел Кънчев.
Бачо Киро и даскал Васил много се ядосаха, загдето не са могли да се срещнат с Левски и Кънчев.
– А каква е “наредата”, която Левски и Кънчев са предложили – запита Бачо Киро и какви нареждания и упътвания дадоха?
– Наредата в препис имам и в монастиря. Ще имате възможност да я прочетете, а упътванията накратко са: разширяване комитетската организация с подбрани, решителни, верни и предани на освободителното дело членове; широка дейност за популяризиране идеята за освобождението на отечеството ни чрез революция и събиране на средства и оръжие, потребни за тази революция и пр.
Неусетно нашите събеседници пристигнаха в светата обител, дето най-радушно били приети, нагостени и подслонени.”

подготвил текста: Камелия Иванова 

Къщата на Никола Сирков в Ловеч, където Васил Левски отсяда на Коледа 1872 г. Тази къща вече я няма – разрушена е по заповед на Марин Поплуканов, околийски управител на Ловеч след Освобождението. Снимка от интернет

Никола Сирков е роден през 1830 г. в с. Къкрина, Ловешко. Установява се да живее в град Ловеч. Къщата му е в махала „Дръстене“. Препитава се като занаятчия. Известен е на ловешките граждани с прозвището „Халача“. Жени се за Мария Сиркова. Неговият брат Георги (Гечо) Сирков се жени за Величка – дъщерята на поп Лукан Лилов. На Гечо му викали Хашната и затова после родът се нарича Хашнови, както е останала в историята и булката му – Величка Хашнова. За Гечо Сирков пише в спомените си и Христо Иванов – Големия, като споменава, че Гечо му е лелин син. Никола Цвятков, който е доведен брат на Христо Иванов, също е братовчед на Сиркови. А за Големия Христо Латинеца пък е „леля Савин син“. Гечо Сирков и Христо Латинеца пътуват с Големия и се озовават в Белград по времето на Първата българска легия. В спомените си Христо Иванов – Големия не споменава изрично дали Левски и Гечо се познават още от там, но е логично да е така.
Никола Сирков е член на Ловешкия частен революционен комитет, а къщата му е сред най-сигурните скривалища на Левски. Жена му Мария Сиркова също е активно ангажирана с дейността на Апостола. Движи кореспонденцията му и съхранява архива му. Левски отсяда в дома на Сиркови, когато не иска никой друг в Ловеч да знае, че е в града. Там остава и най-дълго време. В същия дом Ангел Кънчев донася и печатничката на Левски, на която са се печатали квитанции. В скривалището си у Сиркови Апостола подготвя и „Наредата“. След Арабаконашкия обир, съгласно инструкция на Васил Левски, всички поверителни комитетски книжа трябва да се предат на Никола Сирков. На 26 декември 1872 г. от неговия дом Апостола тръгва на последното си пътешествие. След залавянето на Дякона и връщането на коня му на неговия собственик Иван Крачула (бащата на Христо Иванов – Големия) Никола Сирков разрязва самара и зашива в него архива на комитета. Той преживява тежко смъртта на Левски. Според някои Никола Сирков се пропива и умира от цироза само няколко месеца след обесването на Апостола. Има и такива изследователи, които виждат в това доказателство за измяна – не понесъл вината, че волно или неволно го е предал, и затова се е пропил. Според официалните турски документи Никола Сирков умира от холера. Според роднините му обаче е отровен от хикимина Димитър Тронос. При освобождението на Ловеч от Османско иго (1877) отровителят е екзекутиран от началника на тайната полиция на ВРО Христо Иванов – Големия. Мария Сиркова разказва за смъртта на съпруга си, че се залежал, започнал да повръща „черно“ и след два-три дни починал, което съдебните патолози обясняват и с наличието на отрова.
Свещеник Никола Иванов от Ново село, който съхранява част от архива на Матей Преображенски и първата анкета относно залавянето на Левски, която е правена именно от Миткалото още през пролетта на 1873 г., отбелязва в своите записки:
„В началото на май Отец Матей посещава Ловеч, за да проучи обстоятелствата около залавянето на Левски. Среща се с Никола Сирков и подвежда поп Кръстьо под клетва в черквата.
„Запитахме го сетне каква са я свършили в Ловеч. И отец Матей каза:
„В Ловеч най-напред се срещнахме с оня човек, у когото Левски пренощувал и заминал за Къкрина. Този човек (Никола Сирков) беше нещо болнав, но като ни видя, се поококори и разправи всичко, каквото знаел по залавянето на Левски. Васил, каза той, пристигна вечерта късно. Щом влезе вкъщи, първата му дума беше: „На никого да не казвате, че съм дошъл!” Седнахме тогава край печката, за да се постоплим, защото беше доста студено и той все ме разпитваше: какво става в Ловеч, как са нашите хора, в кои къщи турците са правили бастисвания, кого са викали в конака за разследвания – сестрата или бащата на председателя ни, дали са ми предали пари, които той получил от други комитети, а аз все му отговарях.
Разправих му, че след като арестуваха председателя и подпредседателя и останахме без водачи, ние дотолкова изтръпнахме и нито се срещахме, нито се събирахме. Само два-три пъти се виждах тогава с поп Кръстя – нашият касиер, който ми разправи, че турците го били пуснали от затвора, защото му станал гарант Яким Шишков, но те много го следили, за да не избяга.
Друг път попът ми стори хабер да отида в черквата, където ми даде 3000 гроша и една торба с книжа, като каза, че те биле на комитета, та ако Левски дойде, да му ги предам, но по-добре било да му съобщя да не дохожда, а като пристигна у дома, аз му предадох всичко.
Още тогава аз казах на Василя, че Величка Хашнова навсякъде разправяла, че поп Кръстю не бил вече наш човек, че се е предал на турците, та да се пазим от него.
Но Левски като се позасмя, каза:
„Поп Кръстю е наш верен човек. Аз пращах при него отец Давид от манастиря и той му разправил за всичко, което става в Ловеч, като поръчал да ми съобщят да не дохождам в Ловеч и, ако съм в Тракия, да се укрия там или да замина за Сърбия.”
„Сутринта като станахме от сън – казал Сирков – ние пак говорихме с Левски. Тогава той ми каза, че след пладне той ще замине за Търново, но ще мине през Къкрина, за да се види с Христо Латинеца, а и да се позаличат следите му.
След като съобщих на Латинеца, отидох да кажа и на Николчо да се приготви. Към икиндия Левски и Николчо тръгнаха, но всеки поотделно. Никой тогава не знаеше, че Левски е в Ловеч или че ще замине за Къкрина, затова след като го заловиха много се чудихме кой го е издал.“

подготвил текста: Камелия Иванова

Христо Иванов – Големия – снимка от уикипедия

Христо Иванов-Големия (Книговезеца) е сред най-забележителните фигури в българската революционна дейност, предан приятел на Левски, началник на Тайната полиция, „верен, решителен и постоянен“, както го характеризира самият Васил Левски.
Сред другарите си той е познат като Христо Иванов Книговезеца, Христо Книжаря, Христо Книгопродавеца, Христо Ловчалията, Христо Цигарджията, Христо Къкренченина, Крачула, Войводата Христо, а в кореспонденцията и с псевдонимите Дели Христемага, Христемага, Ст. Карагьозов, Драган Цанков, Иван М. Драганов, М. Кръстюв.
Христо Иванов е роден през 1838 г. в с. Къкрина, Ловешко. Според някои източници е роден през 1840 година. Син е на състоятелния българин дядо Иван Крачула. През 1846 г. семейството се преселва в Ловеч и живее в квартал Дръстене. Христо учи в Горнокрайското взаимно училище „Свети Апостоли“ при учителите Петко Славейков и Манол Лазаров. Усвоява като чирак и калфа два занаята – кожухарство и книговезство при свещеник Лукан Лилов (1851-1855) и съвсем млад става самостоятелен майстор кожухар и започва търговия из околията.
В края на 1859 г. след смъртта на майка си заминава с братовчедите си Гечо Сирков и Христо Цонев Латинеца за Белград, като идеята е в европейските страни да учи занаят. „И си мислех да ида по европейските места, дано науча някой европейски занаят, с когото да можа с него да преживея този свят. Направих си ази тайно работите, и най-подире им обадих, че ще вървя за Сърбия. Той, баща ми, му много дожаля, като го оставям, като ми предлага много, за да ми отвори кръчма или друго нещо, за да можа по-полека да си печеля и да живея при него. Щото майка ми беше умряла преди малко, и имахме малка сестра, която нямаше и кой да я гледа, пре всичко че имахме снаха в къщи… Но то беше се напразно неговите приказки, щото нямаше кой да го слуша!“ – разказва в своите „Спомени“ Христо Иванов. По-късно баща му се жени за овдовялата майка на Никола Цвятков. В Белград усвоява книговезкия занаят. Там влиза и в близки контакти с Г. С. Раковски, постъпва в Първата българска легия, запознава се с Васил Левски. Всъщност от същата 1859 г. започват и спомените на Христо Иванов-Големия. За престоя си в Белград Христо Иванов разказва подробно – за желанието на Раковски да го направи словослагател, че нямало българин словослагател, за собственото си желание да изучи книговезството, за перипетиите, за работата си при г-н Волф и за трудностите от незнанието на немски език. „Една неделя ми беше като година“ – споделя авторът. Докато учи занаят при един, при друг, при трети майстор, идва 1862 г. и една вечер среща „на тумби сърби, българи с оружие“. „Отидох къде Раковскаго, гледам деда Ило натегля със своите момчета, които и Раковски с тях. Поисках и ази да вървя с тях. Като ми дадоха една пушка, тръгнахме сега къде Стамбол капия, но постояхме малко там… И при многото мазгали потегли Раковски къде Варош капия, която беше слаба и лесно може се развали, като беше по-многото дървена. Загради се от три места и Раковски и дядо Илия прескочиха шанца и влязоха в една сръбска къща, която прозорците гледаха в турските солдати на Варош капия. Пламнаха две пушки от пенджерите и падна юзбашията и един нефер пред капията. В същото време пламнаха и още няколко пушки и откъм горната страна на шанца, дето била поставена под дядов Илев байрактар. И турските стражи удариха на бег…“ По-нататък Христо Иванов дава подробни сведения за хода на сраженията, описва посещението на княз Михаил при българските юнаци, на които благодарил за преместването им в Крагуевац, а по-късно в Белград българите помолили княза „пред конака му, на пътя наредени“ да им даде оръжие и разрешение да минат в Българско, но той им отказал. „И ние сложихме пушките и се разпръснахме кой на къде видя, като и не щяха веки емигранти да се намират из сръбската земя и си разпродадоха дрехите за ляб и излязоха голи и боси от Сърбия“.
Христо Иванов се връща при майстор Шпец, който го приема, и се договарят с Левски, че ще си идат напролет в България.
Преди да тръгне от Сърбия, той се запознава с едно момче, пратено от Христо Данов да търси книговезец за печатницата му в Пловдив. Така Христо Иванов-Големия се озовава в Пловдив. Докато работи в печатницата на Хр. Г. Данов, се запознава с други по-будни българи, сред които и Йоаким Груев, Н. Ковачов. Един ден разбира, че докарали „дякон Василя“ вързан и окован от Карлово. Отишъл да го види и Левски му разказал за вуйчо си. Христо Иванов се срещнал с д-р Рашко Петров (лекар на Първата българска легия), когото помолил чрез градските чорбаджии да ходатайства за Васил Левски, че е невинно оклеветен от вуйчо си. Д-р Рашо Петров разказал на Найден Геров и с помощта на местните чорбаджии Левски бил освободен сред три месеца.
Неспокойният нрав и копнежът за знание и приключения подтикват Големия да остави Пловдив и да се отправи за Букурещ, отново да се завърне в Пловдив, да се захване с производство на цигари, да пренася „забранени книжки“, да се включи в борбата срещу гръкоманството и гърците, а по-късно и да отпътува за Цариград, откъдето се готви да тръгне за Америка, но стига само до Марсилия и през Египет се връща обратно в Пловдив. Там се среща с брата на Васил Левски – Христо и двамата заедно решават да подирят Апостола във Влашко. По това време обаче Левски вече е в Белград в очакване на началото на Втората българска легия. Така двамата Христовци се отправят към Белград и правят постъпки да се включат в Легията. „И намерихме Василя Левски, който се беше облякъл във войнишки дрехи. И ми каза: „Аз нали ти казовах, че това ще е по-напред от вашта работа. Виде ли сега?“ Той, като тръгвахме, за да учим занаят по Европа, той ми каза да не ходя, щото по-напред ще се случи ослобождението, отколкото ще принесем полза на отечеството от занаятите, дето ще ги пренесем.“ Христо Кунчев не е приет, но Големия става легист. Интересни са спомените на Христо Иванов за преживелиците в Легията, за отношението на сърбите към българските момчета, подробностите за болестта на Левски – „неговата болест беше опасна, щото на сърцето, но заеха се двама доктори да го излечат, като им се предложи, щото ако би някак да го уморят, и те с него ще последоват смъртта си. И зеха, че го разпориха и сполучиха, та го оздравиха и си зеха заплатата напълно, но той лежа много.“
След разпускането на Легията Христо Иванов бил задържан в Зайчар за две седмици и след това поел за Влашко. През това време Дяконът ги чакал и тръгнал да ги търси, та се разминали. Христо отпътувал за Влашко, Левски се върнал в Сърбия. Христо Иванов се озовал в Букурещ и една вечер дошъл Васил Плевнялията (Васил Ганчев Василев), който му казал, че Васил Левски е минал през Букурещ и е тръгнал към Турну Мъгуреле, като се уговорили да сберат една чета и да влязат в България през Турну Мъгуреле. И се събрали осем души, сред които Христо Иванов-Големия и Христо, братът на Левски, заедно с оръжието, и тръгнали. Много перипетии имали по пътя, като накрая ги затворени за девет месеца. Като разбрал, че са затворени, Левски ги посетил, занесъл им тютюн, след което ги посетил втори път и им казал да не се опитват да бягат и че той щял да им помогне. Не минало много време и дошъл един адвокат, пратен от Левски, на когото последният заплатил с телескопа си, за да ги „извади“. След като ги освободили, Христо Кунчев се завърнал в Букурещ, а Христо Иванов тръгнал за Турну Мъгуреле през Рушо де веде. Спрял там, разпитал за Левски и му казали, че той е някъде из Българско. Христо Иванов останал в Рушо де веде, отворил кръчма, „но то ти доде В. Левски с един кон при нази, защото трябало да идем за в Българско да работим там“ и стоката била разпродадена, а кръчмата – затворена. След известно време Христо Иванов се завърнал в България и от 1869 г. станал един от основните сподвижници на Апостола при организирането на Частните революционни комитети, тайната полиция и пощата. Установил се в Търново, след като получил писмо от Левски, че там нямат човек, който да движи работата. Своята дейност, срещите си с Апостола, разменените между двамата писма, запознанството и срещите с Матей Преображенски, с Димитър Общи и Ангел Кънчев Христо Иванов описва в спомените си. Подробно пресъздава и разказа на доведения си брат Никола Цвятков за залавянето му с Левски и Латинеца, за разпитите, за пътя от Ловеч до Търново, а после и до София. Тук ще цитираме само откъса, посветен на преминаването през Търново. „На 1872 година декемврий 27, като се известихме от телеграфа, че е уловен В. Л, не поверовахме, защото беше и отче Матея по навън по работа. Казахме, че е той нейде хванат, но 28 се изявихме точно, щото и ранен и името му Дякон Левски. Сбрахме се и се посоветовахме какво да правим. Пре всичко решихме постоянство, друго нищо, като си видяхме силите, щото на приказка бяхме много, но на работа малко. И като се изплашиха, че останахме Христо Бунито и Иванчо Захарлията. Другите и под земята да ги търсиш, ги няма. Премислихме, ако излезем, за да се мъчиме да го отървеме, не знаем ка ще сполучим и може много да е ранен и ще бъде без полза. Още и зимно време и ще дигнем голямо вълнение и няма накъде да се потуляме през зимата…
Ето ги, ето ги след третия ден, че ги карат с един голям калабалък около 200 души конница. Излязох ази пред дюкеня на вратата да гледам и като погледнах от далеч, видях В. Левский, че зачулен с един ямурлук и си върти очите ту нагоре, ту надолу, но и ази го гледах се в очите, да видя дали нещо ще ми даде знак с очи, но из един път съгледа и ми клюмна глава вместо „Добър вечер“ и с жалени очи ме погледна вместо „Прощавай“ и замина колата бързо. След него иде още една кола. Кога погледнах, че то единия – лелина ми син, а другия – брат ми. Ази не знаех в какво се положение намирах, но стоях пред вратата побледнел. Като изминаха, ази реших да ида на конака, да им занеса по за десет пари тютюн и дано са науча каква е станала, та се ванали и тримата живи, но ме върнаха неки приятели, като ми казаха, че няма да те пуснат. Върнах се, намерих Иван и Христа и им казах какво да правим щото и тримата здрави, но те ми казаха, щото В. Л бил ранен в главата до ухото, в лявата страна, щото покрай мене минаха с дясната си страна и забулен не можах да видя превързаната му рана. Питаме се какво да правим. Отидохме, че обадихме на доктора С. Антонов, като го викат да му гледа раната, дано изпита от него нещо. Проводихме Джорджа Момчов при Карагайозоолу да види иститака му и да ни обади на другия ден. Най-подире решихме да запалим конака или да изгорят или да се отърве някой от тях, но казаха сутринта, че пачаврите паднали на празно място и нищо не подействаха; ние мислехме, че ще ги държат още някой ден, но на другия ден пред зори ги прекарали за София и ази не можах да ги видя вече. Това ми беше последното виждане с покойния най-мил и драг приятел. След това останахме ние като гръмнати и пак полека се си насърчавахме съселяните да се не отчайват, щото имахме по-напред настанен Узунова да ходи на негово място.“
След обесването на Васил Левски Христо Иванов-Големия продължава делото на своя другар. През 1874 г. е един от инициаторите за възстановяване на Търновския революционен комитет, а по-късно участва в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание в Търновски окръг. В своите „Спомени“ той описва и срещите си със Стамболов, и с Греков, и организирането на въстанието и своето участие в цялата работа. След избухването на Априлското въстание Христо Иванов събира чета от 130-140 момчета, част от които са от Троянско, и се свързва с четата на Цанко Дюстабанов. В боя при Мара гидик разбива със своята чета потерята от черкези и башибозук. След разгрома на въстанието се укрива в Ловеч до началото на юли 1877 година .
Веднага след преминаването на руските войски в Свищов, по време на Руско-турската война, Христо Иванов се промъква през турските постове и пристига в първия освободен български град. Набързо сформира чета от бежанци, която за кратко време достига 170 души. С тази чета Христо Иванов се присъединява към отряда на полковник Алексей Жеребков и така влиза в Ловеч. Четата участва в разузнавателни и бойни действия. При отстъплението на русите войводата Христо успява през Севлиево да стигне Търново, където отново събира доброволци и с тази нова чета участва във второто превземане от страна на русите на гр. Ловеч на 22 август 1877 г., съдейства на генерал-лейтенант Йосиф Гурко при освобождението на Етрополе, Ботевград, София и Пловдив. Носител е на „Орден за храброст“.
След Освобождението отново се залавя със своя занаят – книговезството, като отваря в Търново и малка печатница. Но когато по време на Сръбско-българската война България отново има нужда от бойните му умения, той затваря печатницата, събира чета „Раковски-Левски“ от около 350 души от Търновско и стига границата по време на сръбското нахлуване. Отрядът му достига до Видин.
След края на войната се връща към голямата си любов – книговезството. Като един от малцината, запознати с началните етапи на организираното революционно движение, близък приятел на Васил Левски, докоснал се до Раковски, Караджата, до воеводите и героите, той следи първите книги, обръща внимание на допуснатите грешки, пише спомени. Народен представител от Ловеч в VI-то Обикновено народно събрание (1890-1893).
Умира в Търново на 29 януари 1898 година.

подготвил текста: Камелия Иванова

Двамата от хана – Никола Цвятков (вляво) и Христо Цонев Латинеца (снимката е правена след Освобождението) – от интернет

Христо Цонев Латинеца или, както още са го наричали, Малкият Христо e важен съратник на Левски, член на Ловешкия революционен комитет. Роден е през 1848 г. в с. Къкрина, Ловешко. Според други източници е роден около 1846 – 1847 година. Баща му Цоньо Кулаксъзов се преселва от Къкрина в Ловеч през 1844 година. Христо учи в родното си село, но след смъртта на баща си заминава за Влашко да работи. Там се събира с хъшове и слуша разкази за гарибалдийците, които той нарича „латини“, откъдето идва и прякорът му – Латинеца.
В началото на 60-те години на ХІХ в. емигрира в Сърбия. За отиването му в Сърбия има оставени спомени от Христо Иванов Големия-Книговезеца. Христо Иванов и Христо Латинеца са братовчеди, вторият е син на лелята на Книговезеца – Сава. Христо Латинеца е братовчед и на Никола Цвятков Казанджийчето, който пък е доведен брат на Големия. Тръгват от Ловеч тримата братовчеди: Христо Иванов, за да учи занаят по европейските страни, Гечо Сирков (Георги Сирков, Гечо Хашната, брат на Никола Сирков и съпруг на Величка Хашнова) и Христо Латинеца. През Никополския път стигат до Свищов, където работи табаклък по-малкият брат на Големия – Трифон, който тръгва с тях за Белград. Когато пристигат в Белград, питат за Раковски, на когото носят препоръчително писмо. След няколко дни Трифон става кундураджия в Белград, а Христо Латинеца – кафеджия. Така, макар и да не са участници в Първата легия, Христовците са свидетели и се включват в обграждането на Варош капия заедно с момчетата на Раковски. От тогава е и познанството на Латинеца с Васил Левски. По-късно той участва във Втората българска легия в Белград (1867-1868). След нейното разтуряне живее за кратко във Влашко. После се установява в Ловеч и построява своя къща в махала Дръстене, където Левски често намира подслон и подкрепа. Отначало Христо Латинеца е кожар в Ловеч, а по-късно и кръчмар.
Той е и съдържателят на Къкринското ханче. Ловешкият частен революционен комитет наема ханчето през май 1872 г. от къкринчанина Вълчо Сяров Каранейков, като за ханджия е определен Христо Цонев – Латинеца, за да може Левски да има в близост до Ловеч и друг опорен пункт за дейността си. Там се провеждат заседанията на местния революционен комитет, намират подслон и някои комитетски хора.
В онази злощастна Коледа на 1872 г. ханът бил затворен, но Левски изпратил Христо да го отвори ден, преди да тръгне за Румъния с архива на БРЦК. В злополучната нощ на залавянето му в хана имало много хора, но накрая останали само тримата – ханджията Христо, Апостола Левски и Николчо Цвятков.
Минути преди турците да нахлуят в хана (по разказа на сина на Христо години по-късно), Латинеца излязъл да търси втори кон за Левски. В опит да се измъкне Апостола грабнал и неговия пищов и стрелял с него. Латинеца се върнал доста бързо, без кон, и бил задържан заедно с Николчо.
Запитан дали познава Левски, той отрекъл. Латинеца отричал и пред съда, въпреки че Левски вече го бил посочил като свой познат.
На въпроса: „Дякона каза, че, като си бил кръчмар край Ловеч, идвал няколко пъти в кръчмата ти и нощувал там”, отговорът отново бил непоколебим: „Нека казва, не го познавам.”
Съдът освободил Латинеца и Никола и стражар ги върнал в Ловеч, но там ги държали в кауша чак до 25 март.
През 1876 г. в Ловеч са арестувани 24 троянски и 9 ловчански дейци, между които е и Христо Латинеца. На 3 юли 1876 г. те са откарани в Търново, а от там – в Русе, където пристиагат на 20 юли. Там са освободени като помилвани от султана.
Латинеца умира на 36-годишна възраст.

Къщата на Христо Цонев Латинеца в Ловеч. (текст и снимка – : DarikNews.bg )

Къщата на Христо Цонев Латинеца в Ловеч е забравена и се руши. Това е единствената оцеляла къща, в която е нощувал Левски. Тя се намира в кв. „Дръстене”, точно под средновековната ловешка крепост и на пет минути пеша от паметника на Апостола.
През 60-те години на миналия век в дома на Латинеца е имало музейна сбирка. Експозицията показвала бита на бедно ловешко семейство от 60-те и 70-те години на ХІХ век.
Днес обаче всичко е обхванато от забрава и разруха. През счупените прозорци може да се надникне вътре, но къщата е опразнена.
Стари варошлии разказват, че под огнището имало тунел, който водел към мазата и към таен изход от къщата.
Това е и единствената оригинално запазена къща от времето на Левски без реставрация и промени.
През 90-те години вандали многократно са разбивали къщата и през 1995 година тя затваря врати.

подготвил текста: Христофор Марков

Васил Йонков Даков-Гложенеца – снимка от уикипедия

Без съмнение един от най-преданите и най-верните сподвижници, на когото Левски винаги разчитал, е Васил Гложенеца или Васил Гложенски (Васил Йонков Вутов /Вутков/) от село Гложене, Ловешко.
Не е установена точната година на раждането му. Едни автори сочат 1835, други 1838 година, но трябва да приемем, че Йонков е почти връстник на Левски.
От малък останал без баща, заедно с братчетата и сестричетата си – Дона, Цано, Рада и Димитър, нуждата го заставя да търпи лишения и упорито да се бори за по-сносен живот.
Майка му – известната навремето, грамотната Ица Йонкова Вутова (Вуткова), както твърди едно пенсионно свидетелство от 12 април 1896 година – „през 1870, 1871, 1872 година … е вземала живо участие в предприетата от него (от Левски) цел за освобождението на България, като например нейната къща е била всякога отворена за Васил Левски и тя, Йонковица, го е пазила като очите си, като при това го е хранила, прала и въобще във всичко помагала. Тази нейна къщичка е била обща на комитета в онова време. Тук Левски с другарите си се е събирал на заседания, в които са решавали разни въпроси по освобождението ни“.
Ица Йонкова Вутова е родена през 1813 година, а е починала на 28 септември 1898 година.
Най-малкият й син Дико (Димитър) Йонков, също революционно настроен, като четник в командата български доброволци под водачеството на руския войвода Филипович, геройски се сражава в Сръбско-турската война при село Брегово, Видинско. На 22 юли 1876 година той загива в боя при Ново село, Видинско. Вторият й син Цано е роден през 1847 година.
В своето „Минало“ Стоян Заимов характеризира Васил Йонков като „първи сподвижник на Васил Левски“ и като човек с добро сърце и възвишен патриотизъм, израсъл в Сърбия и Румъния, дето се е надъхал от началата на свободомисленето и е възприел духа на революцията. Взел е участие в Белградската буна през 1862 година, бил е в „Белградската легия“ (1867-1868) … сърдечен приятел и другар на Левски, на Общи и на Ангел Кънчев“.
По-нататък Заимов рисува физическия му образ: „Млад момък, на ръст среден, лице продълговато, възсухо, белолик … очи светли, живи, подвижни, поглед мил, усмивка омайна, глас приятен – мек, кадифян; зъби бели, чисти, правилно наредени; нос – орлов клюн; на мускули – пъргав; на нерви – издръжлив … Дух стремителен и крилато въображение: духовит шегобиец: приятен събеседник“.
В едно от писмата си Левски между другото подхвърля, че неговият съименник е с руси мустаци, на ръст колкото Сава Младенов (от Тетевен, също предан сподвижник на Апостола).
Васил Йонков — според Д. Д. Стойчев, в книгата му „Тетевен – минало и днес“ – получава първоначалното си образование в родното си село. Още като дете той се отличава със своята пъргавина, буйност и смелост. В юношеските си години е така предизвикателен към турците, че майка му го изпраща на печалба в Румъния. Там младият Васил намира подходяща за себе си среда, като влиза в тесни връзки с българските емигранти. Неизвестно точно в коя година, но ето че брат му Димитър, галено наричан Дико, пристига във Влашко, за да се видят и разговарят. Но Дико не се връща в Гложене, а последва примера на брат си Васил и взема участие в народното дело.
Васил Йонков става особено близък на Васил Иванов Кунчев, бъдещия Левски, през 1861 година, когато и двамата са в Първата легия на Раковски в Белград. След уреждането на сръбско-турския конфликт те се разделят и всеки хваща своя път. Йонков се връща във Влашко и работи в чокойските чифлици, докато се разчува, че в Белград е сформирана Втора българска легия. Скоро в първата чета застават един до друг старите приятели – Васил Левски и Васил Йонков.
През март 1868 година, преди още да се разтури и тази легия, от Белград са изгонени група протестиращи непокорни легионери, между които и Васил Йонков, който отива пак във Влашко, а оттам успява да се промъкне в родното си място, като излъгва властите, че се завръща от печалба, от гурбетчийство.
Още през 1869 година, при двете си обиколки из Българско, Левски се среща със стария си другар Йонков и му дава идеята да отвори хан в Гложене, който да улеснява работниците по народното дело. И когато през лятото на 1870 г. Левски окончателно остава в България и се залавя за къртовска работа – да полага основите на вътрешната революционна организация – Васил Йонков поема тежкия кръст и става един от първите му помощници.
Още през юли 1870 година, наскоро пристигнал от Румъния, Левски, придружен от Сава Младенов и Марин Поплуканов, пристига в село Гложене, взема със себе си Васил Йонков и четиримата отиват в Тетевен. Отсядат в дома на Иван Кефалов. На връщане към Ловеч Васил Йонков остава в Гложене, а Левски с Младенов и Поплуканов продължават за Ловеч. На път за Етрополе, в самия край на октомври 1870 година, Левски идва пак в Ловеч при приятеля си Васил Йонков и заедно с него посещава Орхание (Ботевград), София и през Плевен се връща в Ловеч. Йонков се прибира в родното си село.
В историята с откраднатото палто от гърба на Апостола през лятото на 1869 г. край Сопот е замесено и името на Васил Йонков и тескерето на калофереца Иван Фетваджиев, дал го на Левски временно. Тя е такава: Пияницата Иван Цочев от Сопот забравя, а най-вероятно залага в кафенето на Ганчо Николов Редактора връхната си дреха. Когато Ганчо ликвидира кафенето в Сопот и заминава за Влашко, отнася със себе си това палто. Там Ганчо го подарява на Васил Йонков, а той от своя страна го дава на Апостола. Така че когато през май 1869 година Левски идва в Българско, той носи това палто на гърба си. Поради горещината край Сопот същото лято той го носи наметнато на рамената. Случайно пияницата Иван Цочев съглежда палтото си, познава го и успява да го издърпа от гърба на Левски. Въпреки че в него Апостола носел компрометиращи документи, не успява да си го върне, защото – по думите на Васил Караиванов – около не¬го… „се намирали доста работници“ и той не пожелава да става „повече гюрултия“. Историята с отнетото от Левски палто в Сопот, в което се намира тескерето на Фетваджиев, струва на Фетваджиев повече от две години турски затвор. По време на своите по-сетнешни обиколки Левски бива придружаван от Васил Йонков или Васил Йонков извършва някои поръчения на Левски във връзка с революционното дело.
Една среща и едно посещение на Левски и Общи в село Гложене през началото на декември 1871 година протича при следните обстоятелства:
Уведомен, Васил Йонков от Гложене отива в Тетевен, среща се с Левски и Общи и заедно с тях се връща отново в родното си село.
Два часа, след като Димитър Общи спира в село Гложене, идващ сам, без придружител, за да не буди подозрението на гложенските заптиета, пристигат Левски и Йонков. Скъпият си гост Йонков отвежда у дома си, а не в хана, който държи. Вечерта и на другата вечер Апостола се среща с гложенските патриоти: братя Дако и Иван Влахови, братя Христо и Димитър Бояджиеви, Христо Начев и даскал Христо Ценов, етрополец.
Майката на Васил Йонков прави всичко възможно да угоди на Левски, да го настани добре и добре да го нагости.
– Стига, бульо, стига шета, почини си! – съветва я Левски. – Друг път няма да идвам.
– Ех, синко, такива гости като тебе рядко или никак не идват – казва жената, която е вече с посребрени коси, но все още стройна и красива. Спира поглед върху лицето на момъка, въздъхва и запитва с тих глас: – Кой знае колко се кахъри за тебе майка ти, синко! С месеци не те вижда.
Поема дъх и Левски:
– Ех, ти, майчино сърце! Винаги едно и също, винаги грижовно, винаги любвеобилно!
На третия ден сутринта Левски и Общи, придружени от Васил Йонков, посещават село Голям Извор и отсядат в хана на Герго Стойков Симеонов – честен българин, добър патриот. Радостно възбуден, ханджията настанява гостите, Левски му дава екземпляр от „Наредата“, т. е. проектоустава на революционната организация, с указание да я даде за прочит на селския мухтар, за да опитат ще успеят ли да го спечелят за делото. Герго намира съселянина си Марин Попов. Двамата решават да поканят селския кмет Димитър Крачунов Стамболията. Намират го вкъщи. След като му прочита „Наредата“, Марин му казва:
– Хайде да отидем при хората, които ни дадоха тази книжка!
А Герго тутакси пояснява:
– Този човек е у нас!
Когато Крачунов влиза в одаята, съглежда седнали трима души, които дотогава не е виждал. Особено впечатление му прави добре облеченият млад мъж – синеок, с русеникави мустачки и руса коса, който учтиво запитва:
– Е, байо мухтаре, прочете ли книжката?
– Прочетох я, но не можах да я разбера, както трябва – отговаря Крачунов и на свой ред запитва: – А вие какви сте и откъде сте?
– Сега не бива да знаеш това, байо. В книжката се разказва за комитет, който ще напише една мазба (молба) до султана, че данъците ни са големи. А пък преди няколко години той ни е обещал нещо, та ще си подирим обещаното! – обяснява Левски с кротък, уверен глас.
– Мога ли да зная какво е това нещо?
– Какво ли? – трепва синеокият и изрича с жар: – Свободата!
Мухтаринът също трепва:
– Абе, то тази работа не е лека и турчинът няма лесно да ни я даде!
Човекът с русите коси вдига глава и гласът му прозвучава твърдо:
– Ще съберем пари, ще купим оръжие и ще се бием за нея!
Явно подплашен, Крачунов прехапва устни, но намира сили да каже:
– Лоша е тази работа! По-добре е да се откажете.
– Чух за тебе, байо, още от Ловеч – прекъсва го с раздразнение човекът със сините очи, които сякаш пламват, – че си бил приятел на османлиите. Такива хора като тебе ги вкарваме в правия път, така че и за тебе ще намерим леснината!
В този момент пред хана изтопуркват конски копита. Герчо Стойков надниква през прозорчето и прошепва:
– Мехмед ага от Орхание се е дотътрил пак! – и излиза да го посрещне.
– Върви си, байо! – предлага Левски на мухтаря. – Скоро пак ще се видим и пак ще си поприказваме, а ти добре си помисли за свободата!
Вечерта в дома на Герго става тайно събрание, на което присъствуват будните балканджии – бакалинът и кръчмарин Дико Тодоров, дюлгеринът Димитър, наричан от всички Дидьо Пеев, Дико Беров, чифчията Марин Попдимитров, Грозьо Топалски и братята Доко и Стоян Съйкови. По единодушно решение, което Левски приема, селският мухтарин в скоро време трябва да бъде отровен – може да е турско „ухо“, може да е турски шпионин! На Дико Пеев възлагат задачата да набави отрова от Ловеч. Поставянето й в кафе да извърши кафеджията Доко Съйков при съдействието на останалите комитетски членове.
След това възниква общо оплакване против селския субаша Исмаил ага.
– Мало и голямо е писнало от този катил! – изрича с досада Герго.
– Дай му само да пие и да плюска! – възнегодува и даскалът.
– Търтей! Принуждава насила дом след дом да го го¬щават с баници и пражени пилета! – допълва Беров. – Не зная какво да го правим!
Общи рипва, настръхнал цял:
– Какво ли? Куршум – и на гробищата! – процежда той.
Апостола се замисля и отсъжда спокойно:
– Този народен изедник, че заслужава да бъде убит – заслужава! Но голяма гюрултия ще се вдигне и вместо да изпишем вежди, можем на мнозина да извадим очите.
– Е, тогава, байо? – избързва Попдимитров.
– На първо време нека се задоволим с по-малко наказание – отговаря Левски и предлага: – Откраднете му жре¬беца, скрийте го нейде за една седмица и през това време с горещ качамак изгорете космите на челото и краката на добичето. Косъмът ще побелее и жребецът ще стане лис и патаног (пъстър). А не се ли вразуми Исмаил ага – бай Димитър Общи няма да му прости!
Из одаята се понасят одобрителни възклицания – пред¬ложението на Апостола твърде много допада на големоизворските съзаклятници. За „отровители“ избират трима души: Дико Пеев, Герго Радилов и Грозьо Топалски.
Сутринта Левски, Общи и Васил Йонков продължават обиколката си. Минават през Видраре и отсядат в Патьовия хан, устройват събрание. Срещат се в махалата Тутманици със свещеник Георги Тутмаников, който ги отвежда в махалата Джурово. На другия ден четиримата посещават Етрополе и слизат на Митовия хан. Поп Георги повиква в хана даскал Тодор Пеев. Събранието завършва в зори. Тутмаников си тръгва обратно, а тримата конници през Правец, където нощуват на Цветковия хан, заминават и стигат околийската паланка Орхание (Ботевград). Левски и Общи се сбогуват с Васил Йонков, поблагодаряват му от все сърце и му пожелават „поживо-поздраво“ да се върне в Гложене. Избран по-късно, по внушение на Левски, за делегат на Общото събрание в Букурещ (открито на 29 април 1872 г., Васил Йонков представя комитетите в Тетевен, Видраре и Гложене.
В биографичната си бележка А. Възкресенски съобщава, че „една нощ, при повишено патриотично настроение Васил Йонков и Левски изгърмели по три куршума от своите револвери в тавана на стаята (в старата къща на Йонков в село Гложене). И до днес (1932 г.) личат дупките от тези куршуми по тавана на стаята. Запазено е и скривалището в мазата на тази къща, където били укривани много комитетски документи и оръжия.
В тайните комитетски дела били посветени всички домашни на Васил Йонков, а главно майка му, която след залавянето на сина й Васил (Йонков) от турците се държала много твърдо и не издала никого. Васил Йонков не е бил съгласен с плана на Димитър Общи за обирането на турската хазна при Арабаконашки проход“.
Малко преди Арабаконашкото приключение – обирането на орханийската турска хазна от Общи и другарите му, Васил Йонков се сгодява за Кина Дикова Влахова от Гложене, но след заточаването му тя се задомява за Христо Начев – Инджето. Ето защо след Освобождението той встъпва в брак с Янка Попзахариева, родена в Ловеч през 1860 или 1862 г., неграмотна, починала на 22 август 1930 година.
Димитър Общи просто изкушава Васил Йонков, като му дава хиляда гроша от крадените пари и поисква съдействието му при бягството си, като се домъква до Йонковия хан в Гложене през една дъжделива октомврийска нощ. Йонков приютява беглеца и го улеснява да бяга. Или, както се изразява Заимов, Йонков „се примири с бягството на Общи и се разпореди да се приготвят нужните неща за път до Плевен – Никопол“, а оттам за Влашко.
Общи поканва Йонков да го последва в бягството, но той отговаря:
– Тук заедно с моите гложенци ще умра – и стиска за последен път на изпроводяк ръката на беглеца (Общи).
Когато Йонков бива неочаквано нападнат и обграден от жандармите, за да го арестуват, юнакът „насочил револвера си срещу турците, но той направил засечка. Насочил го тогава към себе си, за да се убие, но револверът пак направил засечка. Окован във вериги, той бил разкарван из селата, за да покаже къде се криел Димитър Общи. Въпреки изтезанията обаче Йонков отговаря, че не знае къде се е крил и къде се намира.
Арестуването на Васил Йонков, станало през октомври, е описано накратко и от Данаил Христов Попов, в писмото до БРЦК в Букурещ, от 2 декември 1872 година.
На 26 октомври 1872 г., разпитвана в Тетевен от софийския мютесариф Мазхар паша, Ненка Маркова – Пав¬лова (която отвела Димитър Общи от Тетевен в Гложене в дома на Йонковица) признава, че познава майката на Йонков.
Пашата я пита:
– Тая госпожа Йонковица някоя твоя позната ли е?
– И на мен е позната. Но тя е близка с Милка, майката на братята Станьо и Станчо Хаджииванови, хаджии в Тетевен, която ме изпрати …
В показанията си в София пред членовете на Нарочната следствено-съдебна комисия Димитър Общи начесто намесва името на Васил Йонков и с това го уличава като революционен функционер. Същото вършат: „секретарят“ на Общи – Васил Бушаранов, Анастас Попхинов, Стоян Костов – Пандурина, Петко Милев, поп Георги Тутмаников, Дико Пеев и други. Дори по време на шестия разпит, когато на Левски задават въпроса:
„На Васила (Йонков) от Гложене по едно време били дадени предписания и той бил изпратен в Тракия, придружен от Сава Младенов …“ – Левски прекъсва и отговаря:
– … Аз дадох инструкции на Сава Младенов и Васил (Йонков) от Гложене да ги занесат в Ловеч …
Защо Левски, който изобщо отбягва да назовава имена, съобщава участието на Васил Йонков в комитетските дела, нам не е известно. Би могло да се предполага, че Левски върши това по необходимост, защото добре е схванал осведомеността на комисията за дейността на Йонков във Вътрешната революционна организация. За жалост ние не разполагаме с турските протоколи от разпита на Йонков, но трябва да приемем, че този гложенски герой се е държал, както правилно бележи един автор, най-достойно и не е издал никого и никакви комитетски тайни“.
Заради явното си участие в народното дело Васил Йонков е осъден на 15 години заточение в окови, в Арганамаденските рудници – Мала Азия.
В така наречения „Дневник за пътуването ми от Ловеч до Диарбекир“, Димитър Пъшков споменава, че на 13 април 1873 г. стигат в Арганския Маден (Аргана Мадени), дето ги затварят в едно кафене. Щом пристигат, отделят от групата, състояща се от 20 души заточеници, Васил Йонков от Гложене и Цвятко Вълчев от Плевен, които затварят „в терсаната (тъмницата) Маденска с по двата крака, оковани в железа“.
Останалата група от 18 заточеници продължава и на 15 април стига до мястото на заточението – Диарбекир.
През август 1876 година заедно с Атанас Узунов и други Йонков избягва от рудниците.
Ето как описва в Диарбекирския си дневник това бягство Димитър Пъшков:
„… Васил Йонков, Атанас Узунов и други, след като увериха каймакамина със своето добро поведение в затвора, свалиха им железата и той почна да ги праща из града на работа. Те спечелиха доверието на каймакамина, който ги пускаше да работят на държавното шосе само с един стражар. Бабичката, арменка, която ги перяла, имала къщичка, която капела. Васил Йонков и Атанас Узунов с няколко души от другарите си вземат един стражар със себе си по разрешение от директора на затвора и отиват да поправят къщичката на своята благодетелка. Свалили покрива на къщата и понеже мръкнало, оставили на другия ден да я покрият. Пратили стражаря да им купи тютюн и избягали всички, като оставили къщата непокрита …“
След сполучливото бягство от заточение Васил Йонков се озовава във Влашко, дето се скита като емигрант до обявяването на Руско-турската война. На 1 май 1877 г. той отива в Плоещ и постъпва в Българското опълчение, както сочи свидетелството, издадено му от Първа опълченска дружина.
Това свидетелство е с дата 15 юли 1878 г. от Пловдив (Филипопол), издадено от командира на Първа опълченска дружина, гвардейски полковник Кесяков. Той потвърждава, че жителят на Ловешкото окръжие, село Гложене, унтерофицерът Васил Йонков … е участвувал „в походах и делах против турок, в състави войск Болгарского Ополчения с 1 май 1877 г.“, до 15 юли 1878 година, като следва движението на дружината през Дунава, Велико Търново, през Хаинкьойския проход, Казанлък, Стара Загора, в боя на 17 и 18 юли 1877 г. под село Джуранли и на 19 юли пред Стара Загора, където бива ранен от куршум в десния крак. За показана храброст бива награден с военен орден четвърта степен, произведен в чин унтерофидер заради добра служба и усърдие, със заповед по дружината № 180 от 10 юли 1877 година.
След 15 юли 1878 г. Васил Йонков напуща Пловдив, където са съсредоточени опълченските дружини, изпратен много сърдечно от командира на Първа опълченска дружина, от руски офицери и от другарите си. Отправя се към родното си село пешком. Научили, че техният славен съселянин се завръща, „младо и старо излязло извън селото да посрещне своя бележит земляк, революционер и герой”. Веднага след това го избират за кмет на Гложене. В продължение на няколко години той заема длъжността член-секретар при Ловчанската окръжна постоянна комисия, като се и заселва в „столицата на Левски“.
В Сръбско-българската война, макар вече 46-годишен, взема участие, но се поболява и на 5 февруари 1889 година умира в Ловеч. Сочат се за неговата смърт и годините 1888 и 1890. Погребението на революционера и верния другар на Левски се превръща в манифестация на народното уважение и почит към заслужилия поборник. Всички магазини и учреждения в града са затворени в знак на траур и хиляди ловчани участвуват в траурната процесия и в погребението на прославения гложенец.
Ако прегледаме писмата и джобното тефтерче на Апостола, ще се уверим, че той начесто споменава името на предания си сподвижник. От съобразителност Левски отбелязва името му с характерни съкращения: В. ЙOH, В. Йo, Васил Гложенчето, в писмото до Данаил Христов Попов, „В.“ в писмата до девет комитета, В. Йонков в обща сметка и другаде; или отбелязва на гърба на писмата: „Получени (суми) чрез В. Йонков“ … или в квитанции: „Брой 20-й 1872 от брой 5-й в Гложене чрез Васил Йонков – една лира турска от 105 или сто и пет гроша“; или за дадени на „24 март. (т) 1872 на В. ЙOH … 104 гроша“: на 17 януари Апостола упълномощава Васил Йонков и Сава Младенов да действуват с определена мисия – да събират сведения – в някои градове на Южна България, като им брои и пари за разноски и т. н.
Левски проявява неведнъж своята признателност и голямото си доверие към ревностния разпространител на Каравеловия вестник „Свобода“ Васил Йонков, но особено показателен е фактът за определянето на Гложенеца за представител на Вътрешната революционна организация на Общото събрание в Букурещ. В протокола на събранието е отбелязано, че:
„2-й представител … (е Васил Йонков с) 3 гласа от ч. (астните) р. (еволюционни) б (български) ком. (итети). Дериншоглу Мехмед Кърджаль (Тетевен). Хасан Касан (Видрарe), Искендер ефенди (Гложене)“.
Трябва да съжаляваме, че приживе Васил Йонков – „първият сподвижник на Васил Левски в Ловчанско, Троянско, Тетевенско, Орханийско и Етрополско” – не е намерил време да напише спомените си. Но жалко е, че не са се намерили хора да го разпитат и да запишат ценните възпоменания на този удивително предан на българското освободително дело национал-революционер и безукорен сподвижник на Васил Левски.

Материалът е подготвен главно от книгата на Любомир Дойчев – „Сподвижниците на Апостола”. Издателство „Отечество” София 1981 г.