Камбаните събудиха Томас Бергер. Той  отвори очи, без да е сигурен къде се намира. После си спомни – колата, която се повреди на седем километра от Карлово, телефонът, който беше угаснал малко след това и тракторът.

Австриецът  не планираше да пренощува във Войнягово.

Пътуваше към Карлово за среща с доставчик, документи за подпис, обичайната работа, която го беше довела до тази малка балканска страна, за трети път тази година. Но проблемите с колата и телефона, го оставиха  сам на тясното шосе с куфарче в ръка и бавно спускащ се здрач. Небето над него се оцветяваше в тежко мастилено синьо, а въздухът носеше мирис на пролетна влага и далечни ниви.

Явно забелязал го, един мъж с трактор се спря и му посочи с ръка нагоре по хълма.

-  Войнягово – каза мъжът с усмивка, сякаш това беше достатъчен отговор на всички въпроси.

Когато стигна до първите къщи на селото, Томас погледна часовника си – десет вечерта на пети май. Беше тъмно, но не от онзи градски мрак, в който неонът се бори с нощта, а дълбока, тиха тъма, като старо червено вино.  Тежка, спокойна, непоклатима.

Настани се в малка, каменна, стара къща за гости, с дървени греди, които пукат щом духне вятър. Стени като прегръдка и прозорци, през които времето гледаше отвътре. Въздухът миришеше на дърво, мента и някаква тиха тъга, която не натежаваше, а топлеше. Хазяйката, баба Станка, жена чийто глас беше като разлистване на стар албум, го посрещна с пита хляб, парче бяло сирене и купичка с мед. Лицето ѝ беше като избродирана риза. Всяка бръчка носеше нишка спомен, а всяка усмивка, нишка надежда.

-  Ако нещо ти потрябва, чедо – каза тя, – почукай. Аз чувам и през стените. Свикнала съм да слушам и дъжда, и хората.

Томас не разбираше много добре българския. Знаеше толкова от езика, колкото да проведе елементарен разговор, а баба Станка не говореше никакъв друг език. В крайна сметка той й се усмихна, тя също му отвърна с усмивка, и всичко беше казано.

Заспа бързо, на открехнат прозорец и с мирис на люляк.

Камбаните! Не веднъж, не два пъти! Камбанен звън, дълбок и повтарящ се, разливащ се над покривите. Но звън не като от катедралите във Виена. Тук звукът беше по-земен, по-човешки, сякаш камбаните не просто звъняха, а разговаряха с планината. Звукът сякаш слизаше от небето и се стелеше по долините, където се смесваше с мириса на дим, прясно окосена трева и нещо старо, но неостаряващо. Томас полежа неподвижно за миг, чудейки се дали сънува. После стана и се облегна на прозореца. Улицата долу беше изпълнена с хора.

Не тълпа, а хора. Семейства, наредени пред портите, деца с цветя, жени с шарени престилки и забрадки, бродирани в червено и черно. А мъжете с бели ризи и тъмни елеци, с мустаци и достойнство. Всички се движеха бавно в една посока, като река, която знае накъде върви.

Томас се облече набързо и излезе на двора. Мъглата още се гушеше край стрехите, а по калдъръма преминаваха хора. Някои в народни носии, други просто с венци от върба. Децата тичаха, момичета се смееха, млади мъже разпалваха огньове. Миришеше на агнешко, на зелени подправки и на радост, каквато не беше виждал дори на празниците в Европа.

-  Гергьовден е! –  обясни му един млад мъж на развален английски. — Свети Георги, голям празник!  Ден за сила и берекет. И не само…

-  Не само? – попита той, още омаян от камбаните.

-  Приятно ми е, аз съм Боян учител съм по история, разбира се – каза той с онази усмивка, с която историците казват „разбира се“. Поведе Томас и хората към малкото читалище в центъра на селото, където пред входа беше наредена изложба от стари снимки и документи зад стъкло, а на поляната се виеха хора от млади и стари, облечени с носии.

-  Васил Левски е бил учител тук. Две години и учителстването му е започнало на Георгьовден 1864 г. – каза Боян. В това село. В тази сграда. Преди да стане това, което е станал.

Томас не знаеше кой е Васил Левски и попита.

Боян се обърна към него с израз, който Томас нямаше думи да опише. Нещо между гордост и тъга, между история и рана.

-  Апостолът на свободата – каза той накрая. Човекът, който повярва, че България може да бъде свободна, когато никой друг не вярваше. Обесили го на тридесет и пет години.

Томас се приближи до малката постройка. Не пишеше почти нищо — само една тъмна мемориална плоча с лика на младеж и няколко издълбани думи. Буквите се губеха на австриеца, но от малкото което знаеше различи името – Левски. Той стоя дълго пред нея. Неподвижен. Без камера, без телефон, без превод. Историята се разбира със сърце.

По-късно същия ден Боян го заведе  на мегдана, където възрастен мъж с бастун и коса като сребърен сняг разказваше на децата истории за Дякона. Не като герой от учебник, а като жив човек. „Децата са го обичали истински. В много той е запалил искрата за четмо и писмо. След години вече като революционер, пак е идвал тук. Турците са го дирили. Идвали са нощем да го търсят, ама тук всеки го пазел. Баба ми го е виждала с очите си! Нисък, светъл, очите като жарава. Говорел тихо, но карал всички да слушат.“

Нощта отново дойде, но този път на Томас не му се спеше. Седна на пейката под черешата и погледна към звездите. Те бяха по-близо тук. Сякаш България беше по-близo.

                                                           * * *

   На следващия следобед, колата го чакаше поправена. Той плати на механика повече, отколкото трябваше и тръгна за Карлово. Закъсня и срещата беше пропусната, а доставчикът раздразнен. Говореше бързо, подреждаше документи по масата и поглеждаше часовника си. Томас се опита да обясни закъснението си, но думите звучаха сухо и безполезно. По едно време погледът му се плъзна през прозореца. Навън денят беше прекалено хубав за спорове. Слънцето лежеше върху покривите на града, а над тях се издигаше Стара планина – синя, спокойна и някак величествена. Томас се усмихна леко

-  Може би е по-добре да продължим друг ден – каза той.

Доставчикът сви рамене. Срещата приключи, а Томас каза, че следващия път ще дойде по-рано.

Когато излезе на улицата, усети топлия въздух и за първи път през деня пое дълбок дъх. Реши да се възползва от прекрасния слънчев ден и една разходка из града му се стори чудесна идея. Старите къщи го впечатляваха. Дървени чардаци, широки стрехи и цветя на прозорците. Улиците бяха чисти и светли. Томас вървеше без посока. След няколко минути видя малко кафене. Купи си еспресо и тръгна към площад, който беше забелязал още отдалече. Той беше просторен и огрян от слънце. Имаше дървени пейки, оформени тревни алеи, вечно зелени храсти и обграден от дървета, чиито сенки се разливаха по гранитните плочи. В средата се издигаше величествен паметник. От върха на каменния пиедестал се извисяваха образите на лъв и изправен  до него мъж, който имаше револвер в дясната ръка. Лявата му ръка леко обърка Томас. Тя изразяваше нещо средно между израз на неразбиране или непоколебима яснота. Австриецът се настани на една пейка, отпи от кафето си и се остави на слънчевите лъчи да го погалят нежно. В един момент любопитството му надделя и той извади смартфона си. Потърси в интернет и с изненада откри кой е този човек от паметника. Още по-голяма бе изненадата му след като разбра, че именно Карлово е неговия роден град. Намери в информацията, че родната му къща е съвсем близо до паметника и след като изпи кафето си се запъти натам.

Когато прекрачи портата на Националния музей „Васил Левски“, Томас попадна в тих двор, където шумът на света сякаш остана отвън. Ниската бяла къща с дървен чардак, калдъръмена пътека и старите дървета носеха спокойствие на една отминала епоха. Недалеч се издига паметникът на майката на Васил Левски – Гина Кунчева. Тиха фигура, която сякаш още бди над дома и над спомена за сина си. В скромните стаи и в музейните витрини постепенно пред Томас се разгърна историята на момчето, тръгнало от този двор, за да се превърне в символ на свободата на цял народ.

В една от музейните витрини стоеше фотографията на младия мъж със светло лице и ясен поглед. Томас се задържа пред нея дълго. Погледът беше насочен напред – сякаш отвъд фотографа, отвъд стаята, отвъд времето. По-късно щеше да си спомни този поглед, когато случайността го срещнеше с нещо намерено в една малка библиотека.

На път за изхода от музея имаше кът с книги и неща за спомен. Австриецът си купи биографична книга на Васил Левски на английски език.

Разлисти я набързо, но я прочете няколко дни след това в самолета. После още веднъж във Виена, после части от нея трети път, в тишината на апартамента си, докато дъждът удряше в прозореца.

Постепенно ежедневието го обхвана. Отново офиси, отчети, симфонии, еспресо в порцеланови чашки. Но всяка нощ камбаните звъняха в съня му. Прозорецът му в голямото сиво здание гледаше към друг прозорец – празен. Във Войнягово прозорците гледаха към планината.

В следващите месеци се връщаше в България. Първо за уикенди, после за седмици. Не всичко беше лесно. Понякога не разбираше думите и усещаше дистанция. Един съсед дълго го наблюдаваше мълчаливо, сякаш преценяваше намеренията му. Томас сам не знаеше какви са те. Но всяка вечер, когато слънцето потъваше зад хълмовете и небето се обагряше в меко златно, усещаше покой, който не познаваше от години.

Постепенно хората вече го опознаваха. Казваха „нашия австриец“ с топлина, която нямаше нужда от превод. Той слушаше историите им. Усещаше думите, дори когато не ги разбираше. Баба Мария, най-старата в селото, му разказа как дядо ѝ пазил Левски, скрит в дъното на хамбара.

-   Било зимъска на 1870г. Носел тефтер и свещ. Пишел и мълчал. Очите му гледали сякаш отвъд стените. Така казваше дядо ми. И добавяше  – Впървом като Левски бил даскал тук през 1864 г, именно той го научил да пише и чете“.

После добави:

-   Не е умрял. Не и тук.

Томас започна да чете всичко за Левски. От Захари Стоянов до архиви в библиотеките. Превеждаше си нощем. Васил Левски се превърна в мост между него и България, между тогава и сега. И колкото повече научаваше, толкова повече се връщаше. След три години, през един хубав, пролетен ден, просто купи къща. Беше в края на селото. Стара, каменна, с дървен чардак, с порутена ограда и голям двор, където се открояваха няколко ореха и една череша. Баба Станка му я посочи с пръст и каза нещо на български, от което той разбра само „добра“ и „евтина“. Нотариусът говореше малко английски. Документите бяха много и Томас подписа всичко.

Всяко лято идваше за по два месеца. Сам поправи оградата и намаза чардака със специална течност, която му даде съседа дядо Стоян. Работеше с ръцете си. Почвата полепваше по пръстите му. Мирисът на прясно прекопана земя му носеше странно удоволетворение. Поливаше цветята, чийто аромат обичаше да усеща вечер, седнал на чардака. Научи нови думи – бавно, неловко, с грешки, които караха хората да се смеят добродушно. Учителят по история Боян, ставаше все по-добър приятел. Четяха заедно, разговаряха дълго вечер на терасата, докато светулките чертаеха криви линии в тъмнината.

-  Защо те интересува толкова темата за Васил Левски? – попита го Боян веднъж. – Ти не си от тук.

Томас помисли дълго.

-  Може би затова – отговори той накрая.

                                                                * * *

Снимката я намери случайно или не съвсем случайно, защото нищо във Войнягово не изглеждаше съвсем случайно.

Библиотеката беше малка, разположена в едната стая на читалището. Томас беше дошъл да върне книга и остана вътре заради горещината навън. Библиотекарката го остави сам между рафтовете и  отиде да си върши работа в съседната стая.

Томас потърси речник. Боян му беше споменал, че имало стар българско-немски речник някъде тук, който  може би ще да му помогне с книгите, които четяха заедно. Томас се движеше бавно по рафтовете, четейки заглавията на книгите. Светлината беше мека и прашна. Миришеше на стара хартия и лято.

Когато дръпна един по-дебел том, нещо се плъзна зад него и падна на пода с тих шум. Беше кожена папка. Томас я вдигна. Вътре имаше три листа, пожълтели до цвят на мед със ситен, нервен почерк, устремен напред. Имаше и снимка, малка като длан. На нея се виждаше млад мъж с познат поглед – спокоен и сигурен, гледащ директно в обектива. Сякаш  знае нещо, което  предстои да разбереш. Погледът…! Беше сигурен, че това е онзи поглед от снимката  в Карлово.

Томас остана неподвижен за дълго. После чу стъпки зад себе си.

— Намерихте ли нещо интересно?

Гласът беше на библиотекарката. Но когато се обърна, видя, че не е тя. Беше друга жена, малко по-млада, с тъмни коси и поглед, в който имаше нещо познато, сякаш вече са се виждали, макар той да беше сигурен, че не е така.

— Не знам –  отговори той честно. –  Може би.

Жената погледна папката в ръцете му. После погледна него. После отново папката.

-  Тези писма – каза тя бавно – са в читалището от много години. Никой не знае точно откъде са дошли. Баба ми казваше, че са намерени в стената при ремонт. Но никой не се е занимавал сериозно с тях.

- А снимката?

Тя поклати глава.

- Снимката е мистерия.

Излязоха заедно, когато библиотеката затвори. Слънцето се спускаше зад хълма и селото светеше в оня особен вечерен час по залез, когато всичко изглежда едновременно реално и невероятно. Казваше се Елена. Беше възпитателка в детска градина и работеше в Пловдив, но всяко лято се връщаше тук, при баба си, при тишината и при хълмовете.

Говориха дълго. За писмата, за снимката, за Левски, за това какво означава един човек да остави такъв отпечатък в едно малко село, в паметта на хората, в самия въздух. Томас говореше бавно, подбирайки думите. Тя слушаше внимателно, а очите й носеха същата мекота като гласовете в селото.

- Ще дойдеш ли утре? – попита тя накрая. – Имам един стар речник. Може да опитаме да прочетем писмата.

- Да – каза той. –  Ще дойда.

И докато казваше това, усети, че говори за нещо повече от утре.

Започнаха да разчитат писмата заедно. Често спираха, за да спорят за дума или смисъл. Не всички текстове се оказаха значими. Нямаше сензационни открития, но самият процес ги сближи. Вечерите им ставаха по-дълги. Навън щурците изпълваха двора, а от планината  се стелеше хлад.

Една вечер той й каза:

- Понякога се страхувам, че тук съм просто гост.

Елена го погледна.

- Томас…, гостите си тръгват – каза тихо, усмихна му се и пожела лека нощ.

Преди да заспи, Томас седна на терасата и заслуша нощта. Щурците, далечен кучешки лай, орехите в двора, поклащани от лек вятър.

Мислеше за снимката. За погледа на младия мъж – онзи поглед, насочен напред, отвъд обектива, отвъд времето, сякаш казва: Ето, аз бях тук. Аз вярвах. Какво ще направиш ти?

Мислеше и за Елена.

                                                            * * *

Имаше момент, в който почти продаде къщата. Бизнесът му изискваше присъствие. Партньорът му намекна, че разсеяността му им коствала пари. Томас стоеше една вечер под черешата в двора и чуваше камбаните в далечината. Мислеше за реда, който можеше да си върне. Имаше стабилен живот във Виена. Подреден и предвидим. Тук нищо не беше предвидимо. И въпреки това се връщаше. Мислеше си за сигурността.

На следващия ден отиде в Община Карлово, но не за продажба, а за да подаде документи за промяна на адрес.

Камбаните щяха да звънят отново на следващата сутрин. Той вече знаеше, че ще ги чуе истински. Решението му не беше внезапно. Беше тихо и добре обмислено.

                                                            * * *

Една вечер, заедно с Елена разчитаха третото писмо. Нещата не споряха и заедно решиха да направят нещо, което трябваше да сторят по-рано. Обадиха се на Боян. Той дойде след час с очила на носа и чаша кафе в ръка, сякаш беше прекъснал нещо, но не много важно.

Седнаха тримата около масата в библиотеката. Боян взе първия лист внимателно с двете ръце, както се вземат крехки неща. Мълчеше, а очите му се движеха бавно по редовете.

- Старобългарски – потвърди той. – Деветнадесети век.

- Можеш ли да го разчетеш? –  попита Елена.

- Бавно.

Томас гледаше лицето му. Боян четеше без да бърза, понякога спираше, връщаше се назад. Веднъж вдигна глава, погледна към прозореца, после отново надолу. След дълго мълчание остави листа на масата.

- Не мога да съм сигурен –  каза той. – Езикът, начинът на писане…  Спря. Свали очилата. – Трябва да го види някой по-компетентен от мен. Но засега нека продължим.

Погледна снимката, която лежеше до листовете. После погледна Томас. После Елена. Не каза нищо повече.

Навън беше тихо. Светлината на лампата хвърляше мек жълт кръг върху масата, върху старата хартия и трите лица.

Следващите вечери минаваха еднакво. Боян четеше бавно на глас,  и спираше на трудните думи. Елена търсеше в речника. Томас слушаше и гледаше.  Почеркът, начинът, по който буквите се навеждаха напред, сякаш бързаха към нещо. Първото писмо беше фрагментарно — имена на места, намеци за срещи, думи, които може би означаваха едно, може би друго. Второто беше по-лично, по-тъмно, с пропуски, които можеха да се запълнят само с въображение.

В сряда вечер се събраха отново и Боян започна да чете третото писмо. Навън щурците вече бяха заглъхнали и планинският, хладен въздух се усещаше. Четеше по-бавно от обичайното. После спря.

- Почакайте –  каза тихо.

Проследи реда с пръст. После го прочете отново, този път на глас, внимателно, като човек, който иска да е сигурен, че не греши:

„…когато думите станат опасни, гласът остава в камбаните, там където и враговете не смеят да търсят…там ме дирете мен или словата ми“

Никой не каза нищо.

Томас погледна снимката на масата. Младият мъж с погледа, насочен напред.

Елена погледна през прозореца към тъмния силует на църквата.

Боян свали очилата и ги сложи внимателно на масата.

Навън беше тихо. После, отнякъде далеч, като ехо от друго време, се чу камбаната. Веднъж, тихо, сякаш за себе си.

На другия ден отидоха и тримата при черквата с камбанарията.

Свещеникът отец Михаил ги посрещна с изненада, но без подозрение. Боян поведе разговора. Говореше за историята на храма, за камбаните, за селото. Отец Михаил се разведри. Разказа, че храмът е построен през 1852 година и е умалено копие на църквата в Сопот. После, без да го питат, спомена нещо, което се предава от поколенията. Когато войняговци разбрали за гибелта на Апостола, камбаните звънели цяла седмица без да спират. Жените хвърлили шарените кърпи и сложили черни на главите си. Носят ги и до днес към носиите си.

После, почти между другото, отец Михаил спомена нещо за основите. Преди около тридесет години, когато заздравявали конструкцията, открили под камбанарията малка ниша. Изглеждала като място за усамотение. За молитви, може би или за нещо друго. Покрили я с бетон и я забравили.

Тримата се спогледаха.

Отецът не забеляза погледа им. Или се престори, че не забелязва. Благослови ги и тръгна към сутрешната служба. Стъпките му заглъхнаха в каменния под.

Когато станаха сами, Томас погледна надолу. Под краката им беше гладък сив бетон. Потупа го с крак, почти несъзнателно. После вдигна глава.

Боян стоеше неподвижно. Той също гледаше бетона.

- Познавам един професор в София –  каза той бавно. –  по история и преподава в Софийския университет. Ако писмата са това, което мисля…, той трябва да ги види.

- Нека го направим – каза Томас. Елена също кимна в съгласие.

Не звучеше като решение. Звучеше като нещо, което вече беше взето. Само чакаше да бъде изречено.

В този момент камбаната иззвъня. Томас не помръдна. Гледаше бетона под краката си и почувства как по гърба му преминава лека тръпка. Сякаш думите от писмото не бяха написани за онези, които са ги чели тогава, а за някой, който ще ги прочете много по-късно.

Излязоха мълчаливо. Навън слънцето беше вече високо и осветяваше селото.

Разбраха се днес Томас да покаже кулинарните си способности и да подготви една прекрасна вечеря в къщата си.

Към 18 часа, Боян донесе червено вино, от избрана изба в Тракия,  без да уточнява коя точно. Елена дойде малко по-късно, с питка, увита в кърпа и усмивка, която не се нуждаеше от обяснение. Седнаха на терасата, докато слънцето потъваше зад хълмовете. Говориха за писмата, за професора, за това какво може да се окаже и какво не. После спряха да говорят за това и смениха темата. За Боян и неговите ученици. За Елена и Пловдив. За Виена и как дъждът там звучи по-различно. Когато виното свърши, никой не побърза да тръгва.

Камбаните иззвъняха за последен път някъде след полунощ. Тримата седяха мълчаливо и ги слушаха.  Всеки с мислите си, всеки с усещането, че днешният ден е бил от онези дни, които не се забравят.

После Боян вдигна празната си чаша, но жестът беше ясен.

- За Апостола –  каза просто.

Томас и Елена вдигнаха своите.

Нощта беше тиха и звездна. И в двора на каменната къща под черешата, тримата мълчаха с усмивки, като хора, които са намерили нещо, без да са го търсили.

                                                            * * *

Сега, години по-късно, Томас седи пред къщата. Черешата цъфти. Малкият Васил рисува с тебешир по камъните криви линии, кръгове, нещо, което може би е къща, може би е слънце. Елена шета из двора. Когато погледите им се срещат, тя се усмихва по онзи особен начин, по който се усмихват само хората, които са избрали живота си съзнателно.

Камбаните звънят.

Томас затваря очи. Зад клепачите му минава всичко. Онази тясна пътека в тъмното, мъжът с трактора, мирисът на люляк, баба Станка с хляба и меда, Боян и неговото „разбира се“, плочата с избелялото име, старецът с бастуна, думите от разказа на баба Мария: „Очите му гледаха сякаш отвъд стените“.

И снимката. Винаги снимката.

Онзи млад мъж с погледа, насочен напред — отвъд обектива, отвъд времето, отвъд смъртта. Погледът, който питаше: Аз бях тук. Аз вярвах. Какво ще направиш ти?

Томас отваря очи и поглежда сина си.

Малкият Васил се е изправил и държи тебешира в юмрук, изцапан до лакътя. Гледа баща си с онзи детски поглед, в който няма нищо, освен настояще — пълно, безгрижно, огромно настояще.

Томас усеща как нещо в гърдите му се отваря тихо, като врата към стая, която отдавна е знаел, че съществува.

И мислено си казва: – Ето какво ще направя. Ще остана. Ще помня. Ще предам.

Камбаните не спират. Звукът им се стели по долините, смесва се с мириса на черешов цвят и прясна земя, изкачва се нагоре към хълмовете, където България е стара и тиха, и вечна.

И в двора на каменната си къща, под черешата, с детето си до краката и жена си на крачка разстояние, Томас Бергер — австриецът, чужденецът, гостът, който не си тръгна, разбира най-после какво е отговорил онази нощ на въпроса от снимката.

Не с думи. С живота си.

                                                    ПОСЛЕСЛОВ

Нацепените дъбовици тихичко пращяха в камината и засилваха очарованието на празничната вечер. В къщата на Томас и Елена празнуваха рождения ден на сина им Васил. Беше 18 февруари. На гости им бяха Боян и съпругата му Йова, заедно с тяхната дъщеричка Дивна. Огънят гореше и хвърляше игриви сенки по стените. Точно над него, по ръба на камината бяха разположени снимки на семейството. В средата се виждаше една различна. Рамкирана с орехово дърво и пожълтяла от времето. До нея имаше надпис и печати на реномирано учебно заведение и лаборатория. Текстът завършваше с благодарност към Томас, Елена и Боян, намерили в библиотеката в село Войнягово, непознатата до момента на българската историография снимка на Васил Левски, заедно с три писма, писани лично от неговата ръка. Копието на снимката им беше предоставено в знак на благодарност.

Автор на текста: Георги Савов

снимка на Я.Насков – залез в Карлово

Слънцето бавно се стапяше зад Балкана, разливайки огнени отблясъци по небесния свод – алено-златисто с медни оттенъци. Сякаш самото време бе разпиляло в последен размах багрите на деня. Вятърът пробягваше през полето – нежен, но с дъх на отминаващо лято, раздвижвайки сухите треви, които нашепваха забравени истории като стари баби пред църковния праг. Въздухът тежеше от мириса на напечена земя, на препечена шума и далечни огнища, чиито димни ленти се губеха в небесната шир.

Художник Бистра Христова – Лозя

Прашният път, който следваха Гина и малкият Васил, се виеше между нивите и лозята – криволичещ и безкраен като човешката орисия. Умората тежеше върху раменете им, но в стъпките им още имаше сила. Лозето бе вързано, пръстта – разрохкана, младите филизи – изправени, готови да се борят с бурите, да устоят на сушите. Готови да надживеят безмилостните изпитания на земята. И хората тук в българско бяха такива – пречупени, но не сломени, с корени, впити не само в пръстта, но и в самата памет на тая земя – жилави, неунищожими, създадени да издържат.

Гина държеше сина си за ръката, усещайки как малката му длан, макар и загрубяла от днешната работа, все още имаше мекотата на детството. Васил беше уморен, но крачеше с гордо вдигната глава, стискайки здраво майчината ръка.

В следващият миг нещо разцепи тишината. Иззад един завой се чу тропот на копита. Вдигна се прахоляк по пътя и две сенки изплуваха срещу тях – две турски заптиета.     Едрите им силуети хвърляха дълбоки сенки върху напуканата земя. Приближиха бързо до Гина и Васил. Високи, с мръсни потури и червени фесове, с ятагани на кръста и дълги камшици, които подрънкваха зловещо. Очите им блестяха със злобна наслада.

– Ха, какво имаме тук? Гяурите свършили с лозето. Много ли грозде ще берете тази година? – изсмя се единият, плю на земята и скочи от коня.

– Каквото даде Господ… – отвърна Гина тихо, опитвайки се да ги заобиколи, но другото заптие прегради пътя им и също слезе от коня си.

– Къде така, бейке? – изсъска той и протегна ръка към рамото ѝ. – Не познахте ли бея си?

Сграбчи я грубо, а другият се разсмя и се приближи до Васил.

– Май виждам гяури, дето още не са се научили да се кланят.

Погледът на Васил не трепваше и някак дори леко притесни турчина, който беше изправен пред него.

– Гледай го ти пале! Това ли ще ни става харамия след време? – изсмя се той, хвана Васил за раменете и така силно го раздруса, че момчето загуби равновесие.

– Оставете ни! – извика Гина

– Да ви оставим ли? Че ние още не сме почнали!

И тогава без предупреждение юмрукът му се заби в стомаха на Васил. Момчето изохка и се сви на две.  Очите му се разшириха от болка, дробовете му сякаш отказаха да приемат въздух. Светът около него се завъртя, но той не падна. Стисна зъби и остана прав.

– Ах, бясното куче не пада! – изсмя се другото заптие и го удари с опакото на ръката си.

Този път Васил рухна в прахта. Усети вкуса на пръст и кръв.

Гина се хвърли напред, но груба ръка я сграбчи за плитката и я дръпна назад.

– Пусни ме, изрод! – извика тя и без да се замисли замахна с все сила. Шамарът изплющя върху бузата на турчина като бич. Звукът отекна в тишината, а заптието застина. Лицето му пламна от ярост. В следващия миг я удари с такава сила, че тя залитна и падна на колене.

– Мале! – изхриптя Васил и се опита да се изправи, но силен ритник го запрати отново на земята.

– Сега ще ви научим ние! – изръмжа заптието и вдигна камшика си.

Първият удар разцепи въздуха и се стовари върху гърба на Гина. Тя не издаде звук. Вторият остави кървава диря на рамото ѝ. Третият …

Васил повече не издържа. Изкрещя от ярост и се хвърли към турчина. Беше само дете, но в гнева си бе неудържим. Сломи отбраната му, захапа ръката му като бесен вълк и заби нокти в плътта му.

– Ааа! Пусни ме, псе! – изрева турчинът и замахна с юмрук.

Тъмнина, болка и звън в ушите. Момчето падна по гръб и остана да лежи. Заптиетата започнаха да ритат и двамата – безмилостно като че пред тях не стояха хора, а бездушни животни. Болката беше непоносима. Прахта влизаше в устата на Васил, гърдите му се стягаха, но той не плачеше. Гледаше майка си, която също стискаше зъби. Кръв течеше по устата ѝ, но не издаде и звук.

Най-сетне турците спряха. Плюха в краката им, качиха се на конете и с подигравателен смях се отдалечиха. Унизиха и пребиха двама гяури – просто ей така, защото можеха!

Когато Гина и Васил пристигнаха у дома, небето вече бе обгърнато от мастилен мрак, а звездите трепкаха като разпилени въглени. Вратата на къщата се отвори още преди да стигнат до нея. Беше бащата, Иван Кунчев, който ги чакаше с тревога в погледа.

– Боже, какво се е случило? – Гласът му бе дълбок, но в него имаше и гняв, и болка.

От прага се втурнаха по-големият брат Христо и по-малкият Петър, а сестрата Яна се разплака, като видя раните на майка им.

– Майко! Василе! – Христо стисна юмруци. – Кажете кой ви направи това!

Гина вдигна ръка, за да ги спре.

– Заптиета… На път за дома ни нападнаха.

Бащата стисна зъби и тежко издиша.

– Проклетници… – изръмжа той. –  Хайде, елате вътре.

Влязоха в топлата стая, където огънят в огнището хвърляше танцуващи сенки по стените. Гина наложи раните на Васил с билкови лапи, а Иван седна на грубата дървена пейка, вперил поглед в пламъците. Лицето му бе каменно.

Дни наред раните кървяха, а болката пулсираше като въглен в плътта. Гина слагаше мехлеми по натъртените си ръце, мълчаливо превързваше сина си, а очите ѝ – топли, но твърди, търсеха в неговите нещо, което вече бе разцъфтяло. Раните по телата им щяха да минат, но усещането за безсилие и унижение, раните в душите им не зарастваха.

Васил не говореше. Лежеше с очи, вперени в тавана, а гневът му бе като разярен огън, който не можеше да угасне.

Една привечер, когато всички седнаха край софрата, тишината тежеше повече от думите. Яна им сипа от топлата чорба, но никой не бързаше да яде.

– Колко още? – прошепна Петър, мълчаливият брат. – Колко още ще ни тъпчат?

– Докато не остане нищо от нас – отговори бащата, без да отмества поглед от огъня.

– Или докато не ги изгоним – каза Васил и в очите му гореше същият пламък.

Братята му го погледнаха – момче, но с глас на мъж.

–  Та ние сме роби! – избухна Христо. – Работим от тъмно до тъмно, плащаме данъци за чужди кесии, колят ни като добитък, а когато се опълчим… – той погледна към раните на майка им.

– Затова ни колят – добави Яна.

– И какво да правим? – обади се бащата. – С пушки срещу цяла империя?

Васил не отговори веднага. Стисна лъжицата в ръка, после вдигна поглед към всички тях.

– Няма да ги победим с покорство – каза твърдо. – Нито с примирение.

Майка му кимна леко, а в очите ѝ се четеше разбиране.

Всички вече спяха. Само Гина и Васил седяха още край огнището. Докато майката сменяше превръзка на сина си, той я гледаше. Когато тя привърши, Васил внезапно се надигна. Очите му блестяха.

– Мале…

Гина замръзна.

– Кълна се… – прошепна Васил, но в гласа му имаше сила, която не принадлежеше на дете. – Няма да простя. Няма да търпя. Ще ги изгоря като трънак, ще ги прогоня като вълци от кошарата ни! Кълна се в теб, в кръвта ми, в земята под нас!

Гина го гледаше. В този миг тя вече знаеше.

Това не беше просто клетва. Това беше съдба!

Тя сложи ръка на рамото му, стискайки го леко, сякаш да му даде цялата си сила.

– Знам, чедо…

И от този ден нататък никога не се съмняваше в него.

Васил растеше – твърд, несломим, пълен с огън. Вече бе приел своя път, и нищо – нито бой, нито страх, нито смърт – не можеше да го отклони от него.

Защото онази злощастна вечер, когато се прибираха с майка си от лозето, докато лежеше в прахта, а кръвта му обагряше земята, той не бе загубил битката!

Васил бе започнал войната!

Автор на текста: Георги Савов

Ивелин Мариянов Крумов

Момчето, което виждате на снимката е Ивелин Крумов. Той е ученик в осми клас в СУПНЕ „Фридрих Шилер“, град Русе. Интересува се от история, поезия и музика. Пише от ранна детска възраст. Печелил е призови места в редица национални конкурси за детско творчество. Творбите, които пише през последните години са пропити с патриотизъм и чувство за национална гордост. Стихотворението „За тебе, Дяконе“ е написано на 19.02.2019 година и е отклик на чувствата, вълнуващи ни на тази мрачна дата от българската история.

Радостни сме, че с нас се свърза неговата майка, Даниела Станева  и ни изпрати това стихотворение! Сега го представяме и на вас!

За тебе, Дяконе

Дяконе, о Дяконе, нека Бог да те прости!

Нека Бог да те прости, че даде душата своя,

даде душата своя, но точно ти подготви ни за боя.

О, Дяконе, нека черен гарван вечно грачи!

Нека грачи таз тъмна птица, а твойта мила майка сълзи хиляди да лее!

Сълзи хиляди да лее, докато народ свободен песни пее.

Нека бъде запомнена, тази дата съдбоносна,

когато тъмни облаци земята ни обгърнат

и отново страх и ужас в роби ни превърнат!

Когато по улиците, запустели, вятърът започне свободно да прелита

и когато, всяка българска душа със страх и отчаяние е покрита.

Когато нашата гора-убежище за всички опълченци започне да загнива,

когато сълзи от чиста болка потекат от горската коприва,

когато дърветата своите клони игриви в траур наведат,

когато силни крясъци из земите български за пореден път заехтят.

На тази дата, когато България загуби своя велик герой!

На тази дата, когато изродите те оставиха во веки веков в покой!

И когато последните капки от живот се изплъзнаха от твоето тяло,

твоето тяло, със златни кичури, сини очи-брилянти, тяло-чисто бяло.

Цяла нация, цял народ почувства неописуемата тъга

Цяла нация, цял народ погълна болката в техните сърца.

Апостоле, поклон пред твоята светла памет и една искрена благодарност!

Благодарим за твоята смелост, храброст и вечна национална вярност!

Нека душата твоя завинаги лети свободно из небесата необятни

и нека вятърът прохладен да целува косите ти златни!

А ние, Дяконе, ще помним твоите велики дела,

ще пазим част от твоето съзнание в нашите сърца.

И обещавам по твоя пример да вървя – от земите ни да не се отричам

и с гордост на сърцето ми младо да заявя, че България обичам!

Дяконе, благодаря!

Автор: Ивелин Мариянов Крумов 

Моля, при споделяне на текста посочвайте неговия автор!

– Това е художествен разказ. Героите и имената им са измислени. Действието, описано в разказа е плод на въображението на автора. Акцентът – онзи черен, зимен ден, когато Апостола на Свободата ни Васил Левски е поел към безсмъртието  –

Проклети гарвани…възропта Али и ритна към тях заплашително. Граченето им го пронизваше и той не чуваше дори мислите си. И този студ! Зимата сякаш пееше свойта зла песен, а вятърът гонеше тръните из полето…това голо поле! Нямаше къде да застане на завет и студът го беше хванал безпощадно с ледените си ръце за врата и си играеше с него.

Оставили го бяха да пази трупа на тоз гяурин и така вече пет часа. Не си усещаше пръстите на ръцете и пушката, която висеше на рамото му, вече тежеше много, а ремъкът се впиваше болезнено в тялото му. Но със студа Али бе свикнал. Отдавна беше на служба…и по-люти зими помнеше. Знаеше от снощи назначението си и се подготви. Заповедта бе кратка и ясна. Утре заран един баш гяурин ще биде обесен. Той трябваше да седи до бесилото и да охранява трупа. Не разбираше защо командирите му бяха решили тялото на българина да виси дванадесет часа на бесилото. За назидание бяха казали! Да, Али знаеше кой е този българин. Джингиби често бе вдигал на пожар войниците. Не бяха и малко извънредните наряди, които Али изкара именно заради тоз Джингиби. Първият от тях някак го беляза. Трябваше да бъде командирован за Орхание именно на рождения ден на малката си дъщеря Нюкет. Тя беше гордостта на Али и той я обичаше безкрайно. По-малко от година мина, откакто Нюкет прескочи трапа и продължи своя земен път. Лекарите не ѝ даваха шанс, но тя успя. На 18 февруари навършваше пет годинки и вечерта бяха поканили роднини и приятели. Да, но те щяха да празнуват, а Али пое към Орхание да гони тоз Джингиби. Ненавиждаше го! И така вече почти три години, а историята се повтаря – рождения ден на малката Нюкет, Али и Джингиби. Пак е 18 февруари и пак съдбата ги събра. Но този път Али щеше да си е вечерта у дома и да отпразнува седмата годинка на дъщеря си заедно с всички свои близки хора. Още малко…повтаряше си Али  и за пореден път изруга по гарваните.

Какъв студ! И какво правеха тез жени тук? Не им ли беше студено…пък и деца повели. Виеха като койоти и оставяха цветя на полето до преспите. Изричната заповед беше да не допуска никой да приближава бесилото. И Али изпълняваше. Жените искаха да оставят цветята до бесилото, но той беше безкомпромисен и ги разгонваше. Те плачеха, а той се чудеше защо. Заговори една от тях и остана изненадан, че обесеният не беше неин роднина, не бе дори и близък приятел. Луди хора! В тоз студ тръгнали да оплакват непознатия!

Пак задуха и вятърът го прониза до костите. Али потрепери и вдигна яката на униформата си по-нагоре. И тогава го чу! Този звук нямаше да забрави никога…както и последвалия миг! Прониза го както вятъра и го накара да се обърне. Беше скърцането на въжето. Трупът на Джингиби висеше със страшна сила и поривът на вятъра го поклащаше леко. Злокобният звук идваше от триенето на въжето в дървото. Тялото леко се завъртя и застина така. В този миг два черни като катран гарвана кацнаха на двете носещи греди на бесилото и заграчиха грозно и зловещо. Али размаха ръце, искаше да ги изгони. Внезапно през облаците си проправи път един слънчев лъч, после още един. Али стоеше точно срещу висящия Джингиби. Гарваните грачеха, а слънцето, все още боязливо се показа и сякаш погали всички там. Черните пера на птиците лъснаха от лъчите. Години наред Али си спомняше този миг и… главата си залагаше, че точно когато погледна лицето на Джингиби, гарваните заглъхнаха. Между слънцето, пробило сиво-белите февруарски облаци, и Али, висеше тялото на българина. Турчинът го погледна в очите. При пристигането на конвоя в София, след залавянето му край Къкрина, го бе видял. Тогава сините му очи го пронизаха, но не разчете в тях омразата, която самият той изпитваше към Джингиби. Сега българинът пак го гледаше. Нямаше го вече животът в тези очи и небесно синьото беше станало почти сиво. И макар че беше умрял, очите му пак гледаха благо. В миг Али разбра, че вече я нямаше и омразата, която той изпитваше към българина. Точно в този момент слънцето, закривано от тялото на Джингиби, се появи над главата му и Али видя нещо, което беше виждал някъде. Щеше да се сети точно след няколко часа, докато седеше на масата си у тях и се радваше на компанията на своите приятели и малката Нюкет.

Мигът отмина и Али чу в далечината идващия Мехмед. Неговият наряд бе свършил. Мехмед идваше да го смени. Той трябваше да пази тялото на Джингиби в оставащите шест часа.

Нацепените дъбовици тихичко пращяха в печката и засилваха очарованието на празничната вечер. Нюкет ставаше на седем годинки. Али заемаше централното място на масата си у дома. Жена му и сестра ѝ се грижеха за гостите. Всички бяха радостни и наред с разговорите почти всеки от време на време поглеждаше към печката, до която Нюкет си играеше с другите деца. Цяло чудо бе нейното оцеляване. Точно два дни, след като християните отбелязаха своят празник на рождението на техния Христос, Али бе разбрал от лекарите, че няма шансове дъщеря му да оздравее. В софийския конак, където служеше, колегите му се чудеха защо не се радва, че са заловили Джингиби. Така и никой от тях не разбра мъката му. Единственият човек извън семейството, на който тогава той сподели, бе Георги, неговия съсед и приятел. Засече го на връщане от работа и се заприказваха. Георги го покани у тях и наред с разговорите му предложи кафе и бяло сладко, но Али отказа. Турчинът се чудеше и до ден днешен защо си отвори душата пред Георги. Някак тогава го усети унил, скърбящ и Али си помисли, че той е разбрал от лекарите за Нюкет. Може би именно затова го направи и се изненада, че Георги не знаеше. Попита го защо тогава е тази скръб у него. А бай Георги махна с ръка и прошепна, че неговите хора – турците – хванали един човек. Не го беше разбрал тогава, но и не обърна особено внимание. Собствените му грижи го задушаваха.

Бай Георги седеше отляво на Али и споделяше радостния ден с приятелското семейство. Нещо привлече вниманието на Али и това, което видя, го изненада. Георги наклони леко чашката с ракията си и отля част от нея на пода. Погледна към огъня, раздвижи устни, сякаш казваше нещо, и отпи от ракията. Али го потупа по рамото и му се усмихна.

– Защо отля от питието си, Георги?

– Прости ми, Али! Наша си традиция. Така правим, като се сбогуваме с починал близък.

– Кой е починал?

– Остави, приятелю! Нека се радваме на живите и да не разваляме празника ти сега.

– Така да бъде! А ти не тъжи! Помни приятеля си с добро и той винаги ще е жив, пък макар и в мислите ти!

– Благодаря, Али! И не само аз ще го помня – той наистина ще е винаги жив в мислите ни!

Точно в този момент Али се сети! Мигът отпреди няколко часа. За частица от секундата той бе видял лицето на Джингиби и показващото се от облаците слънце. Главата на българина бе закривала слънцето, но миг, преди то да заслепи със светлината си Али, той видя ясно лицето на Левски и огнения кръг на слънцето, показващ се зад главата му. Али се сети къде бе виждал това. Веднъж докато се разхождаха с Георги, българинът влезна в черквата, близо до домовете им. Тя се именуваше на техен християнски светия – свети  Георги. Точно на него бе кръстен и приятелят му и затова посещаваше черквата в този ден. Али реши да надникне за малко и първото, което видя, бяха рисунките по стените. Вниманието му бе привлечено от странните кръгове около главите на изобразените. Впоследствие Али бе запитал  Георги какви са тези кръгове.

„Това са ореоли и с тях ние християните изобразяваме нашите светци. Нашите светли хора. Много от тях са загинали за своята вяра. Живели са достойно и праведно и са светъл пример за идните поколения“. Така му беше отговорил Георги и Али си спомни, че леко с ирония му беше подхвърлил, че сигурно не малко от тях са погинали от хора като него, с друга вяра. Георги го потупа по рамото и му каза: „Време разделно, Али…време разделно. Хайде, ела сега да те почерпя със сладко за празника ми“.

Така в тази февруарска вечер, на рождения ден на дъщеря си, Али си спомни тези неща и се запита дали не видя точно такъв човек в онзи миг? Дали не видя, както го зовяха християните, СВЕТЕЦ? Не знаеше това, но знаеше, че вече не изпитваше омраза към този човек. Все едно беше станало чудо. А след излекуването на дъщеричката си Али вярваше, че чудеса стават!

След два дни разбра и за още едно чудо.  Въпреки че заради обесванията, по улиците на София имаше много стражари, се беше случило немислимото. Мястото, където турците заровиха трупа на Джингиби, бе разкопано и тялото на българина беше изчезнало.

Джингиби…духът…неуловимият… пак ги беше измамил и изчезнал.

Джингиби…или както го зовяха българите Левски. Така го и запомни Али след онези събития – Левски, българинът със слънчевия ореол!

Автор на текста: Георги Савов

Художник Людмил Асенов

Напоследък обаче се замислям за нещо.  Рано или късно всички умираме! Въпросът е как живеем? Живеем ли истински? Всеки може да помисли върху това.

Васил Левски е убит, но е жив в нашите мисли! Вълнувал е преди, ще вълнува винаги, защото в човешката ни природа е да разпознаваме онези люде, които са живели истински и са пример за подражание със своите мисли и дела!

Днес, 145 години след обесването на нашия Апостол, ще ви покажем вълнението на две момичета. Всяка от тях го е изразила със своя талант. Те са ученички от 5-ти клас на варненското училище „Св.св.Кирил и Методий“. Едното от тези момичета е българо-мохамеданка и е нарисувала един прекрасен портрет на Апостола. Другото момиче е написала  разтърсващо стихотворение. Да, Левски е вълнувал, вълнува и ще вълнува!

Стихотворението и рисунката  ни бяха изпратени от тяхна учителка и наша приятелка Снежина Богданова. Благодарим й от сърце!

 Апостоле, Апостоле!…

Апостоле, апостоле!

Живееш в сърцата ни Апостоле!

Живееш и не ще умреш!

Сърце юнашко носиш.

Сърце юнашко, на майка България!

Мъчно ми е, Дяконе.

Мъчно ми е, че не доживя да видиш,

да видиш свободна държава,

свободна държава, чисто отечество!

Предателски шепот чувам

от поп, светец.

Турски заптиета идат,

идат със сабя в ръка.

И няма кой да ти помогне,

чак хайдути ги е страх!

Стоиш и гледаш от бесило,

гледаш как мъже войводи скърбят,

майки тъгуват, деца плачат.

За тебе, Апостоле! За тебе,

за твойто сърце юнашко,

за твойта снага измъчена.

Герой си ти! Герой на България!

паднал с чест за свобода!

За една майка. Една майка – България!

автор: Йоана от 5 „г“ клас на училище „Св.Св.Кирил и Методий“ – Варна.

Това пък е прекрасната рисунка на Ясмин. Тя е съученичка на Йоана, от същия 5 „г“ клас на училище „Св.Св.Кирил и Методий“ – Варна.

След като има такива млади хора… след като има учители, които ги вдъхновяват и родители, които  ги възпитават в този дук – има надежда, хора! Има надежда за всичко хубаво!

Златина Стефанова

Апостоле, пиша ти това писмо, в което искам да ти разкажа толкова много неща. За жалост никога няма да можеш да прочетеш редовете ми. През главата ми минава странна мисъл и се чудя дали да я споделя. Но какво лошо има в това да мисля по-различно от другите? Това, което си представям, е, че ме виждаш горе от небето. И ако това е така, ти ще бъдеш щастлив, че все още си в нашата памет. От друга страна, се надявам мисълта ми да не се осъществи. Сигурна съм, че няма да ти хареса гледката, ако дори за миг погледнеш какво се случва в държавата, за която се бори.

Ти пътува по страната и създаде тайни революционни комитети, които да подготвят националния бунт. Мечтата ти беше чиста и свята република. Без дребнави сметки и егоистични мисли се бори за осъществяването на идеала си. С много действия и по-малко думи преследва целта си. Защото сам си казал – „дела трябват, а не думи!” Казал си го и го направи. Съгласна съм с тази мисъл. Трябва думите да са малко, но мъдри. Действията – винаги достойни. А ти умря заради народа си.

Трябва да си призная нещо – не познавам хора, които биха направили като теб в днешно време.

Леко се отклоних от това, което искам да ти кажа. Ще ти споделя нещо, което ме боли да напиша. Все по-малко хора знаят кой си, а някои дори не изявяват желание да разберат. За какво им е да знаят? Нали днес в свободна държава живеят! Свободна? Дали това е точно определение – не знам. И днес войната продължава – по улиците и между хората. В този момент си спомням за няколко изречения от „Немили-недраги”.

„Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?

– Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство – отговори Левски навъсено.”

Смятам, че точно тук е мястото да ти споделя нещо и за политиката. Войната продължава и между тези, които ни управляват. Властващите воюват, а очакват народът да е спокоен. Още дълго време няма да е мирен, защото липсва човешко равенство. Доста често справедливите губят, а измамниците печелят. Това се превърна в нещо толкова нормално, че рядко ми прави впечатление. И аз като много други хора искам единствено свобода и човешко равенство. Това, което искаме, това, което ни обещават, и това, което получаваме – често са три различни неща.

Лично за мен ти си духовно присъствие и усещане за свобода, а не „слободия”.

Учителките по история разказват за теб, но кой ги слуша? Може би няколко човека, но не успяват да вникнат в смисъла на урока. Околните вдигат шум и не се съобразяват с тези, които искат да научат нещо за теб. По литература учихме „Епопея на забравените” на Иван Вазов. Тя е съвкупност от дванадесет героични оди, съхранили подвизите на смелите български синове. Велики хора, участвали в борбата за национална свобода. Има ода и за теб!

Колкото и да се променя ценностната система на поколенията, ти винаги ще си останеш Велик.

Не тъжи, че заглавието на цикъла е свързан със забравените. Аз те чувствам близък и сърдечен другар, независимо от епохата. И същият писател, Иван Вазов, казва: „Лудите, лудите – те да са живи!” Дали ако не съществуваха точно тези, лудите, щяхме да бъдем свободни? Мисля, че точно на тях трябва да благодарим. Смятам, че са нужни повече „луди” днес.

Макар и малко, все още има хора, които се интересуват от твоите идеали. Това означава, че не си забравен, както и великите ти думи – „Времето е в нас и ние сме във времето!”. Но само ти си имал право да кажеш това. А днес ние също сме във времето. Времето трябва да бъде в нас! И то ще бъде, непременно ще бъде в биографията и творчеството на най-добрите от нас. На онези, които сливат в сърцето си красивите думи и добрите дела!

Автор: Златина Стефанова

Моля, при споделяне на текста посочвайте неговия автор!

Дзаньо Минев – автор на есето

Вече 12 години всеки ден минавам покрай родната ти къща и всеки ден ти казвам: „Добър ден, Апостоле.“

Не знам дали моите съграждани мислят за теб, когато минават покрай дома ти. Не ги виня, ако не го правят. Всъщност кой съм аз, че да ги упреквам?! За мен е важно, че аз се сещам. Понякога, когато съм ядосан или денят ми не е минал, както трябва, малко ме е срам и минавам по другия тротоар. Сякаш по-отдалеч ти няма да разбереш, че днес нещо не е съвсем наред. Защото пред теб душата ми се оголва и нищо не мога да скрия.

Нашият поклон пред теб всъщност е нашият дълг да опазим България. Правим ли го? Как да те излъжа, като всеки ден усещам духа ти, витаещ около твоя роден дом? Трябва да направим нещо преди поклона…

Преди да ти се поклоним, но не сервилно и за пред хората, а тихо и скромно – както ти живя, трябва да ти поискаме прошка.

Прости ни, Апостоле, че вече не усещаме пулса на земята си, че допускаме бедността и унижението. Прости ни за пустите села и буренясалите пътища. За тъгата, която превзе душите ни. Прости ни, че губим чистотата на душите си заради силата на парите. Прости ни мълчанието и послушанието. Забравихме предците си. Прости ни! Прости за самотата, на която ги обрекохме. Ще можеш ли да ни простиш наивността и невежеството? Прости ни, че оставяме децата си без бъдеще. Не разпознаваме светците сред нас. Прости ни!

Очаква ни път… Дълъг път към доброто. Не можем да тръгнем по него без твоята прошка. Не можем да получим изцелението. Ето защо – прости ни и след това приеми нашия поклон.

Поклон за това, че в тъжното време, когато кънтят оковите на робството, теб те има. Поклон за това, че поведе народа си по нови пътища. За онези три години, през които обхождаше земите ни, за да гониш робския страх от душите на хората. За „революция или сме загубени вовеки“. Поклон за това, че като никой друг вярваше във възможностите на своя народ. Поклон за сълзите, капнали на страницата от тефтерчето ти с онези четири прогарящи сърцето ми въпросителни. Само толкова за болката от твоя народ: „Народе????“… нито упрек, нито самосъжаление или обвинение. Колко често чувам, че някой не е ценен достатъчно от народа, че все народът му е длъжен. При теб е друго, Апостоле: „ние сме жадни да видим отечеството свободно, па ако щат ме наредили да паса и патките. Не е ли така? По мое мнение така е най-право и човешко.“

„Най-право и човешко“ – поклон, Апостоле, за твоята мъдрост. Поклон на теб – най-чистия сред чистите по душа. Поклон, че ме научи да нямам търпение (макар и още много млад) към робството от чужди и родни монополи, олигарси и егоистични политици. Научи ме да не руша, а да съграждам, да не оставям без памет миналото.

Поклон. Как лесно понякога го правим, какво пък толкова – просто леко физическо усилие, но на подходящото място и пред подходящите хора. Малко усилие, големи ползи. Как мразя онази мъдрост „Преклонена глава сабя не я сече.“ От теб съм научил, че можеш и сам да събориш империя, стига само великият български народ да ти повярва, да се отърси от нихилизма и да те открие отново, Апостоле.

Замислих се за поклона – съществително нарицателно име от мъжки род, нищо повече. Но синонимите ме плашат. „Поздрав“, „почитание“, „привет“, „преклонение“, „поклонение“ и… тъкмо си отдъхнах, изскочиха още два синонима – „темане“, „метан“. Стана ми страшно. Кой какъв поклон ти отдава, Дяконе?

Поклонът ме накара да се загледам в портрета ти в кабинета по история в училище. Стоиш на стената и ни гледаш – час след час. Учителят ми по история, когато разказва славното ни минало, често също те поглежда. Веднъж мой съученик каза, че по-добре е да се сложи твоят портрет така, че преподавателят да не се измъчва, гледайки те. Тогава нашият учител спря своя разказ и каза: „Искам и мен, и вас Апостола да гледа право в очите.“  Много по-комфортно е да ти дадем гръб, иначе да си висиш на стената. Да висиш на стената, за да можем в подходящ момент да се направим на „патриоти“, по-точно лъжепатриоти. Но когато сините ти очи ни гледат, не е лесно да направим „метан“. Такива поклони никой не трябва да прави!

Никой не може да каже кой и кога е сложил портрета ти на стените в училища, министерства, кабинети и библиотеки. Важното е да не висиш там, Апостоле, само по задължение. Да не гледаме през теб, а да те виждаме. Да оглеждаме делата си в сините ти зеници и да ни даваш благословията си. Иска ми се по-често да ни гледаш с разбиране и гордост, а не тихо и страшно. Защото, както ти казах, пред теб душата ми е гола. Гола, но вярваща в силите на собствения си народ. Гола, но силна и горда. Гола, но знаеща, че нищо не трябва да се поставя над Отечеството.

Вече 12 години всеки ден минавам покрай родната ти къща и всеки ден ти казвам: „Добър ден, Апостоле.“ Това са годините, през които ходя на училище. Това са годините, през които се изграждам като личност. Годините, през които научих за различните поклони и защо хората ги правят. Поклоните… Поклоните удобни, угоднически, носещи полза и онези – другите поклони. Поклоните пред нашата природа, нашата история, нашата култура, пред нашите учители, пред нашите родители и пред теб. Поклоните…

Спонтанно, пред твоя дом, душата ми сама посочи поклона, който аз – един осемнайсетгодишен българин, мога да ти отдам. Истинският ми поклон е да живея достойно в името на България. Да се уча, да бъда дисциплиниран, да не се поддам на низки страсти и на елементарното. Да се опазя от лицемерието и суетата. Да нося в себе си достойнството на старите българи. Да се грижа един ден за родителите си и да отглеждам децата си тук, в нашата родина. Ако се наложи – да имам мъжко сърце и да защитя моята, твоята, нашата България.

 Есе – „Прости ни, Апостоле…Поклон!“

Автор: Дзаньо Минев

Моля, при споделяне на текста посочвайте неговия автор!

Защо е така? Защото е жертвал живота си за свободата на България? Нима не са го направили мнозина? Защото е създал и ръководил организация, довела до избухването на Априлското въстание? Нима е бил сам в това начинание? Може би заради лъвския скок, красноречието му, обаянието му, красивото му песнопение, пронизващите чак до душата сини очи, отдадеността му, жаждата му за живот. Дали пък не е заради историята с расото и избрания нов път или пък заради тайнствеността, която обгръща личността му и днес, що се отнася до темите за предателството и гроба?

Едва ли може да се даде еднозначен отговор, но е факт и ще го напиша отново – Левски е вълнувал тогава, вълнува сега, ще вълнува и занапред!

Случвало ми се е няколко пъти, покрай темите за Левски, да ме питат „Ти защо живееш в миналото? Голяма личност е бил Левски, но той е в миналото.“ Това твърдение/въпрос, съчетано с другото често употребявано, че Васил Левски ми е идол, винаги много са ме натъжавали. И не защото са далеч от истината и ми показват колко не ме разбират, а ме натъжават, защото ми показват пропастта, бездната в различното мислене.

Защо понечих да ви занимавам с моето разбиране и мисли? Защото според мен именно там се крие отговорът на въпроса, защо вълнува Левски. Той е свързан с индивидуалното усещане и разбиране. Не искам, а и нямам капацитета да влизам в ролята на народопсихолог, но няма да открия топлата вода, ако напиша, че ние българите в огромната си част сме съвкупност от индивидуалисти. Няма нищо лошо в това всеки да е индивидуалност със своите разбирания и тежест, но това нашето е избуяло до невиждани размери, навлизащи дори в обикновените битовизми. До такава степен „дърпаме чергата“ към себе си, че правим с лекота най-недопустимото – не зачитаме и грам чуждото мнение. Именно заради това там някъде се крият неуспехите и трудното случване на почти всичко при нас. Като прибавим размитите ни ценности, все по-осезаема липса на здрава семейна основа, възпитание, стабилна образователна среда – налице е едно боледуващо общество. Симптомите на тази болест изникват ежедневно и всеки от нас може да ги види.

Къде тук в тази картина се вписва Левски? Ще ви споделя следното мое разбиране. Нас българите могат да ни обединят единствено три неща – силната радост от дадено събитие; силната тъга от дадена трагедия и … и Васил Левски! Първите две неща са подчинени и зависещи от случването на нещо и са краткотрайни. Казали са хората „всяко чудо за три дни“ и след тези три дни на близост, съпричастност, вълнение … всичко лека-полека влиза в стария си ход на случване. Всичко е временно.

Васил Левски е извън времето! Той е основа, върху която да градим онази чиста и свята република. Знаете ли сред документите и писмата на Левски колко често се среща думата време? Отговорът е: много често! Защо е така? Дали е бързал и е усещал, че няма да му стигне времето да осъществи плановете си? Дали е съзнавал след дългите обиколки, че е назряло времето за действие, защото народът ни е готов? Аз лично смятам, че Апостолът ни е оставил отговор. Никак не е случайно, че той толкова много пъти е споменавал времето в своите написани мисли. Хора като Левски се раждат във времена на безвремие. Раждат се във времена разделни и донасят със себе си смисъл! Смисъл във всичко! Донасят светлина и показват пътя, по който трябва да се поеме. Този път, който преди идването им е бил изгубен и обвит в тъма, в непрогледен мрак. Този път е и път на осъзнаването, а отговорът, който Левски ни е оставил, касаещ тази му връзка с времето, събитията, пътя и осъзнаването, всички ние го знаем – „времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“!

Тогава хората са го осъзнали това и няколко години след гибелта на Апостола сме обърнали времето. Пътят е бил видян, урокът – научен, свободата – постигната! Какво се случва след това, та и до ден днешен? Просто е – урокът е забравен, пътят – сменен, ценностите – подменени, а времето ни е обърнало.

Кога ние ще обърнем времето? Васил Левски не е минало! Неговите идеи и мисли са непреходни, а личността му е космополитна! Съвременните ни властимащи са наясно, че идеите му са актуални и могат да са една солидна основа, върху която да се гради обществото ни, но друг е въпросът дали искат да изградят така едно общество. Разбиранията на Васил Левски за отношенията между хората могат да са пример за подражание не само у нас. Трезвата преценка, отчетността и отдадеността му са блестящ пример за поведение на човек към другите хора и към заобикалящата го среда.

В този ред на мисли ето го и моят отговор към хората, които си мислят, че Левски е мой идол. Васил Иванов Кунчев – Левски за мен Е и винаги ще бъде СВЕТЪЛ ПРИМЕР! Пример за това да бъда честен, да се стремя да бъда откровен, смел и да вървя по пътя, пък дори той понякога да е обрасъл с бурени и храсти. Пример за мъж, българин, европеец … пример за Човек!

Кажете ми сега, ако почти всеки от нас има за пример човек като Левски и се ръководи в живота и постъпките си от едно мерило – морално и волево издържано, дали няма да сме по-добре? Знам, че всичко звучи много идеалистично и трудно приложимо в свят, където властва материалното, но също така знам, че възпитанието е в основата на изграждането на всяка личност. Време е Левски да слезе от  портретите, окачени по стените в кабинетите на властимащите ни и да влезне в домовете ни, класните стаи … да влезе в мислите ни! Време е да осъзнаем, че имаме такава космополитна личност и да започнем да се гордеем с това, а не постоянно да търсим сред нас неговите предатели. Предатели винаги е имало и ще има … и не само у нас! Въпросът е дали вниманието ни трябва да е насочено изцяло към тях или просто трябва да ги оставим в безвремието, там, откъдето са се пръкнали.

Време разделно е! Всеки от нас, образно казано, по отношение на съвремието ни трябва да избере – или Васил Левски, неговия пример и начертания от него труден път към чиста и свята република, или да избере да търси предатели, да се лута и да потъва в мисли за очерняне, да тъпче на едно място, мислейки, че тъпче някого, а то всъщност е зацикляне и безвремие.

Вие кой път избирате?

180 години от рождението на Васил Левски – само преди няколко години избран от нас за най-велик българин. Годишнина от рождението на останалия в умовете и сърцата ни като Апостол на нашата Свобода. Най-достойният и „един син Българийо“. До тук всичко е прекрасно. Сега нека всеки от нас се запита: след като Левски ни е толкова скъп, изпълнени ли са неговите стремления и живеем ли в една чиста и свята република? Разбрали ли сме например тези няколко негови мисли:

„За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все [за]едно да вървим, ако ще бъдем хора“

„Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България!“

„Всичко се състои в нашите задружни сили“.

„На драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инак той не е наш приятел“.

„Нашето драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи“.

„От нас зависи да бъдем равноправни с другите европейски народи“.

„Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме“.

Отговорихте ли си на тези въпроси? Доволни ли сте от тези отговори … доволни ли сте от себе си и от времето, от положението, в което живеем? Дали това време ни е обърнало или ние него сме обърнали?

Време разделно е! Годишнината е празнична, такова и трябва да е настроението! Хиляди ще отбележат датата, безброй ще са цветята и мислите за Апостола, но … там нейде горе написах за чудото и за трите дни. Прощавайте за завършека, но знаейки как живеем и какво е положението в нашата България … дали костите на Апостола не се въртят в неоткрития и незнаен нейде негов гроб?

Автор: Георги Савов

Снимката е взета без разрешение от сайта на художника Александър Стефанов. Предполагам е й негова творба, но съм сигурен, че ще разбере чистотата на помислите ми, защото за него може да се каже, че е човек, който е посветил своя живот на Апостола!

Ще ви разкажа една приказка – кратка, но силна! Тя няма да се хареса на мнозина,но пък много други ще я обикнат!

Било време черно, време разделно. Няколко поколения българи се раждали и живеели под чуждо иго. Свободата била за мнозина нещо непознато, а за малцина – тя била блян. Тези малцина дори я нашепвали, за да не развалят магията. Тогава някъде се родил той. Човекът, българинът, за когото свободата не била блян . . . тя била въздухът, който той дишал. Тя била част от него . . . той бил Свободата! Като вятър я разпростирал и мнозина се докоснали до този полъх… Едва тогава те усещали, че са живи! Искали да са свободни като него и го следвали. . . Неколцина обаче се страхували от него, страхували се от това да бъдат свободни. Криели се в мрака, кроели пъклените си планове. Именно те го и погубили накрая, защото им харесвало да живуркат. Искали да изчезне завинаги, но късно разбрали, че искрата е запалена и въздухът, който той донесъл, разпалил огъня. Късно разбрали, че той е Времето! Поколенията след него не го забравили, не забравили делата му! Но онези . . . страхуващите се . . . продължавали своите тъмни сплетни и били на крачка от момента да ни накарат да забравим мислите и желанията му, да забравим мечтите му! Ала нещата се обърнали! В един съдбовен ден в една книжка, стояща в дома на Апостола,както го нарекли хората, незнайна ръка написала: „БЪЛГАРИТЕ НЯМАТ НУЖДА ОТ ГОСПОД – ТЕ СИ ИМАТ ЛЕВСКИ!“ !!! И се случило – изведнъж адски огън дамгосал челата на всички подли душици. Написаното като титаничен гръм предизвикало дори БОГА! И Той – Бог – най-накрая се сетил за нас, обърнал погледа си. Усмихнал се и казал – помогнаха си! Сега ще им помогна и аз!

Това е приказката. И като във всяка приказка има и частици истина. Всеки ще реши колко от тази приказка е истина. Аз ще ви кажа, че написаното в книжката е истина! Това е било написано от нечия ръка в книгата с впечатления в къщата на Васил Левски в Карлово. Не знам дали сме предизвикали Бога, не знам дали правим опити да си помогнем, но знам, че е време да започнем да дишаме с пълни сили и да живеем, а не да живуркаме!

Автор: Георги Савов