Камбаните събудиха Томас Бергер. Той  отвори очи, без да е сигурен къде се намира. После си спомни – колата, която се повреди на седем километра от Карлово, телефонът, който беше угаснал малко след това и тракторът.

Австриецът  не планираше да пренощува във Войнягово.

Пътуваше към Карлово за среща с доставчик, документи за подпис, обичайната работа, която го беше довела до тази малка балканска страна, за трети път тази година. Но проблемите с колата и телефона, го оставиха  сам на тясното шосе с куфарче в ръка и бавно спускащ се здрач. Небето над него се оцветяваше в тежко мастилено синьо, а въздухът носеше мирис на пролетна влага и далечни ниви.

Явно забелязал го, един мъж с трактор се спря и му посочи с ръка нагоре по хълма.

-  Войнягово – каза мъжът с усмивка, сякаш това беше достатъчен отговор на всички въпроси.

Когато стигна до първите къщи на селото, Томас погледна часовника си – десет вечерта на пети май. Беше тъмно, но не от онзи градски мрак, в който неонът се бори с нощта, а дълбока, тиха тъма, като старо червено вино.  Тежка, спокойна, непоклатима.

Настани се в малка, каменна, стара къща за гости, с дървени греди, които пукат щом духне вятър. Стени като прегръдка и прозорци, през които времето гледаше отвътре. Въздухът миришеше на дърво, мента и някаква тиха тъга, която не натежаваше, а топлеше. Хазяйката, баба Станка, жена чийто глас беше като разлистване на стар албум, го посрещна с пита хляб, парче бяло сирене и купичка с мед. Лицето ѝ беше като избродирана риза. Всяка бръчка носеше нишка спомен, а всяка усмивка, нишка надежда.

-  Ако нещо ти потрябва, чедо – каза тя, – почукай. Аз чувам и през стените. Свикнала съм да слушам и дъжда, и хората.

Томас не разбираше много добре българския. Знаеше толкова от езика, колкото да проведе елементарен разговор, а баба Станка не говореше никакъв друг език. В крайна сметка той й се усмихна, тя също му отвърна с усмивка, и всичко беше казано.

Заспа бързо, на открехнат прозорец и с мирис на люляк.

Камбаните! Не веднъж, не два пъти! Камбанен звън, дълбок и повтарящ се, разливащ се над покривите. Но звън не като от катедралите във Виена. Тук звукът беше по-земен, по-човешки, сякаш камбаните не просто звъняха, а разговаряха с планината. Звукът сякаш слизаше от небето и се стелеше по долините, където се смесваше с мириса на дим, прясно окосена трева и нещо старо, но неостаряващо. Томас полежа неподвижно за миг, чудейки се дали сънува. После стана и се облегна на прозореца. Улицата долу беше изпълнена с хора.

Не тълпа, а хора. Семейства, наредени пред портите, деца с цветя, жени с шарени престилки и забрадки, бродирани в червено и черно. А мъжете с бели ризи и тъмни елеци, с мустаци и достойнство. Всички се движеха бавно в една посока, като река, която знае накъде върви.

Томас се облече набързо и излезе на двора. Мъглата още се гушеше край стрехите, а по калдъръма преминаваха хора. Някои в народни носии, други просто с венци от върба. Децата тичаха, момичета се смееха, млади мъже разпалваха огньове. Миришеше на агнешко, на зелени подправки и на радост, каквато не беше виждал дори на празниците в Европа.

-  Гергьовден е! –  обясни му един млад мъж на развален английски. — Свети Георги, голям празник!  Ден за сила и берекет. И не само…

-  Не само? – попита той, още омаян от камбаните.

-  Приятно ми е, аз съм Боян учител съм по история, разбира се – каза той с онази усмивка, с която историците казват „разбира се“. Поведе Томас и хората към малкото читалище в центъра на селото, където пред входа беше наредена изложба от стари снимки и документи зад стъкло, а на поляната се виеха хора от млади и стари, облечени с носии.

-  Васил Левски е бил учител тук. Две години и учителстването му е започнало на Георгьовден 1864 г. – каза Боян. В това село. В тази сграда. Преди да стане това, което е станал.

Томас не знаеше кой е Васил Левски и попита.

Боян се обърна към него с израз, който Томас нямаше думи да опише. Нещо между гордост и тъга, между история и рана.

-  Апостолът на свободата – каза той накрая. Човекът, който повярва, че България може да бъде свободна, когато никой друг не вярваше. Обесили го на тридесет и пет години.

Томас се приближи до малката постройка. Не пишеше почти нищо — само една тъмна мемориална плоча с лика на младеж и няколко издълбани думи. Буквите се губеха на австриеца, но от малкото което знаеше различи името – Левски. Той стоя дълго пред нея. Неподвижен. Без камера, без телефон, без превод. Историята се разбира със сърце.

По-късно същия ден Боян го заведе  на мегдана, където възрастен мъж с бастун и коса като сребърен сняг разказваше на децата истории за Дякона. Не като герой от учебник, а като жив човек. „Децата са го обичали истински. В много той е запалил искрата за четмо и писмо. След години вече като революционер, пак е идвал тук. Турците са го дирили. Идвали са нощем да го търсят, ама тук всеки го пазел. Баба ми го е виждала с очите си! Нисък, светъл, очите като жарава. Говорел тихо, но карал всички да слушат.“

Нощта отново дойде, но този път на Томас не му се спеше. Седна на пейката под черешата и погледна към звездите. Те бяха по-близо тук. Сякаш България беше по-близo.

                                                           * * *

   На следващия следобед, колата го чакаше поправена. Той плати на механика повече, отколкото трябваше и тръгна за Карлово. Закъсня и срещата беше пропусната, а доставчикът раздразнен. Говореше бързо, подреждаше документи по масата и поглеждаше часовника си. Томас се опита да обясни закъснението си, но думите звучаха сухо и безполезно. По едно време погледът му се плъзна през прозореца. Навън денят беше прекалено хубав за спорове. Слънцето лежеше върху покривите на града, а над тях се издигаше Стара планина – синя, спокойна и някак величествена. Томас се усмихна леко

-  Може би е по-добре да продължим друг ден – каза той.

Доставчикът сви рамене. Срещата приключи, а Томас каза, че следващия път ще дойде по-рано.

Когато излезе на улицата, усети топлия въздух и за първи път през деня пое дълбок дъх. Реши да се възползва от прекрасния слънчев ден и една разходка из града му се стори чудесна идея. Старите къщи го впечатляваха. Дървени чардаци, широки стрехи и цветя на прозорците. Улиците бяха чисти и светли. Томас вървеше без посока. След няколко минути видя малко кафене. Купи си еспресо и тръгна към площад, който беше забелязал още отдалече. Той беше просторен и огрян от слънце. Имаше дървени пейки, оформени тревни алеи, вечно зелени храсти и обграден от дървета, чиито сенки се разливаха по гранитните плочи. В средата се издигаше величествен паметник. От върха на каменния пиедестал се извисяваха образите на лъв и изправен  до него мъж, който имаше револвер в дясната ръка. Лявата му ръка леко обърка Томас. Тя изразяваше нещо средно между израз на неразбиране или непоколебима яснота. Австриецът се настани на една пейка, отпи от кафето си и се остави на слънчевите лъчи да го погалят нежно. В един момент любопитството му надделя и той извади смартфона си. Потърси в интернет и с изненада откри кой е този човек от паметника. Още по-голяма бе изненадата му след като разбра, че именно Карлово е неговия роден град. Намери в информацията, че родната му къща е съвсем близо до паметника и след като изпи кафето си се запъти натам.

Когато прекрачи портата на Националния музей „Васил Левски“, Томас попадна в тих двор, където шумът на света сякаш остана отвън. Ниската бяла къща с дървен чардак, калдъръмена пътека и старите дървета носеха спокойствие на една отминала епоха. Недалеч се издига паметникът на майката на Васил Левски – Гина Кунчева. Тиха фигура, която сякаш още бди над дома и над спомена за сина си. В скромните стаи и в музейните витрини постепенно пред Томас се разгърна историята на момчето, тръгнало от този двор, за да се превърне в символ на свободата на цял народ.

В една от музейните витрини стоеше фотографията на младия мъж със светло лице и ясен поглед. Томас се задържа пред нея дълго. Погледът беше насочен напред – сякаш отвъд фотографа, отвъд стаята, отвъд времето. По-късно щеше да си спомни този поглед, когато случайността го срещнеше с нещо намерено в една малка библиотека.

На път за изхода от музея имаше кът с книги и неща за спомен. Австриецът си купи биографична книга на Васил Левски на английски език.

Разлисти я набързо, но я прочете няколко дни след това в самолета. После още веднъж във Виена, после части от нея трети път, в тишината на апартамента си, докато дъждът удряше в прозореца.

Постепенно ежедневието го обхвана. Отново офиси, отчети, симфонии, еспресо в порцеланови чашки. Но всяка нощ камбаните звъняха в съня му. Прозорецът му в голямото сиво здание гледаше към друг прозорец – празен. Във Войнягово прозорците гледаха към планината.

В следващите месеци се връщаше в България. Първо за уикенди, после за седмици. Не всичко беше лесно. Понякога не разбираше думите и усещаше дистанция. Един съсед дълго го наблюдаваше мълчаливо, сякаш преценяваше намеренията му. Томас сам не знаеше какви са те. Но всяка вечер, когато слънцето потъваше зад хълмовете и небето се обагряше в меко златно, усещаше покой, който не познаваше от години.

Постепенно хората вече го опознаваха. Казваха „нашия австриец“ с топлина, която нямаше нужда от превод. Той слушаше историите им. Усещаше думите, дори когато не ги разбираше. Баба Мария, най-старата в селото, му разказа как дядо ѝ пазил Левски, скрит в дъното на хамбара.

-   Било зимъска на 1870г. Носел тефтер и свещ. Пишел и мълчал. Очите му гледали сякаш отвъд стените. Така казваше дядо ми. И добавяше  – Впървом като Левски бил даскал тук през 1864 г, именно той го научил да пише и чете“.

После добави:

-   Не е умрял. Не и тук.

Томас започна да чете всичко за Левски. От Захари Стоянов до архиви в библиотеките. Превеждаше си нощем. Васил Левски се превърна в мост между него и България, между тогава и сега. И колкото повече научаваше, толкова повече се връщаше. След три години, през един хубав, пролетен ден, просто купи къща. Беше в края на селото. Стара, каменна, с дървен чардак, с порутена ограда и голям двор, където се открояваха няколко ореха и една череша. Баба Станка му я посочи с пръст и каза нещо на български, от което той разбра само „добра“ и „евтина“. Нотариусът говореше малко английски. Документите бяха много и Томас подписа всичко.

Всяко лято идваше за по два месеца. Сам поправи оградата и намаза чардака със специална течност, която му даде съседа дядо Стоян. Работеше с ръцете си. Почвата полепваше по пръстите му. Мирисът на прясно прекопана земя му носеше странно удоволетворение. Поливаше цветята, чийто аромат обичаше да усеща вечер, седнал на чардака. Научи нови думи – бавно, неловко, с грешки, които караха хората да се смеят добродушно. Учителят по история Боян, ставаше все по-добър приятел. Четяха заедно, разговаряха дълго вечер на терасата, докато светулките чертаеха криви линии в тъмнината.

-  Защо те интересува толкова темата за Васил Левски? – попита го Боян веднъж. – Ти не си от тук.

Томас помисли дълго.

-  Може би затова – отговори той накрая.

                                                                * * *

Снимката я намери случайно или не съвсем случайно, защото нищо във Войнягово не изглеждаше съвсем случайно.

Библиотеката беше малка, разположена в едната стая на читалището. Томас беше дошъл да върне книга и остана вътре заради горещината навън. Библиотекарката го остави сам между рафтовете и  отиде да си върши работа в съседната стая.

Томас потърси речник. Боян му беше споменал, че имало стар българско-немски речник някъде тук, който  може би ще да му помогне с книгите, които четяха заедно. Томас се движеше бавно по рафтовете, четейки заглавията на книгите. Светлината беше мека и прашна. Миришеше на стара хартия и лято.

Когато дръпна един по-дебел том, нещо се плъзна зад него и падна на пода с тих шум. Беше кожена папка. Томас я вдигна. Вътре имаше три листа, пожълтели до цвят на мед със ситен, нервен почерк, устремен напред. Имаше и снимка, малка като длан. На нея се виждаше млад мъж с познат поглед – спокоен и сигурен, гледащ директно в обектива. Сякаш  знае нещо, което  предстои да разбереш. Погледът…! Беше сигурен, че това е онзи поглед от снимката  в Карлово.

Томас остана неподвижен за дълго. После чу стъпки зад себе си.

— Намерихте ли нещо интересно?

Гласът беше на библиотекарката. Но когато се обърна, видя, че не е тя. Беше друга жена, малко по-млада, с тъмни коси и поглед, в който имаше нещо познато, сякаш вече са се виждали, макар той да беше сигурен, че не е така.

— Не знам –  отговори той честно. –  Може би.

Жената погледна папката в ръцете му. После погледна него. После отново папката.

-  Тези писма – каза тя бавно – са в читалището от много години. Никой не знае точно откъде са дошли. Баба ми казваше, че са намерени в стената при ремонт. Но никой не се е занимавал сериозно с тях.

- А снимката?

Тя поклати глава.

- Снимката е мистерия.

Излязоха заедно, когато библиотеката затвори. Слънцето се спускаше зад хълма и селото светеше в оня особен вечерен час по залез, когато всичко изглежда едновременно реално и невероятно. Казваше се Елена. Беше възпитателка в детска градина и работеше в Пловдив, но всяко лято се връщаше тук, при баба си, при тишината и при хълмовете.

Говориха дълго. За писмата, за снимката, за Левски, за това какво означава един човек да остави такъв отпечатък в едно малко село, в паметта на хората, в самия въздух. Томас говореше бавно, подбирайки думите. Тя слушаше внимателно, а очите й носеха същата мекота като гласовете в селото.

- Ще дойдеш ли утре? – попита тя накрая. – Имам един стар речник. Може да опитаме да прочетем писмата.

- Да – каза той. –  Ще дойда.

И докато казваше това, усети, че говори за нещо повече от утре.

Започнаха да разчитат писмата заедно. Често спираха, за да спорят за дума или смисъл. Не всички текстове се оказаха значими. Нямаше сензационни открития, но самият процес ги сближи. Вечерите им ставаха по-дълги. Навън щурците изпълваха двора, а от планината  се стелеше хлад.

Една вечер той й каза:

- Понякога се страхувам, че тук съм просто гост.

Елена го погледна.

- Томас…, гостите си тръгват – каза тихо, усмихна му се и пожела лека нощ.

Преди да заспи, Томас седна на терасата и заслуша нощта. Щурците, далечен кучешки лай, орехите в двора, поклащани от лек вятър.

Мислеше за снимката. За погледа на младия мъж – онзи поглед, насочен напред, отвъд обектива, отвъд времето, сякаш казва: Ето, аз бях тук. Аз вярвах. Какво ще направиш ти?

Мислеше и за Елена.

                                                            * * *

Имаше момент, в който почти продаде къщата. Бизнесът му изискваше присъствие. Партньорът му намекна, че разсеяността му им коствала пари. Томас стоеше една вечер под черешата в двора и чуваше камбаните в далечината. Мислеше за реда, който можеше да си върне. Имаше стабилен живот във Виена. Подреден и предвидим. Тук нищо не беше предвидимо. И въпреки това се връщаше. Мислеше си за сигурността.

На следващия ден отиде в Община Карлово, но не за продажба, а за да подаде документи за промяна на адрес.

Камбаните щяха да звънят отново на следващата сутрин. Той вече знаеше, че ще ги чуе истински. Решението му не беше внезапно. Беше тихо и добре обмислено.

                                                            * * *

Една вечер, заедно с Елена разчитаха третото писмо. Нещата не споряха и заедно решиха да направят нещо, което трябваше да сторят по-рано. Обадиха се на Боян. Той дойде след час с очила на носа и чаша кафе в ръка, сякаш беше прекъснал нещо, но не много важно.

Седнаха тримата около масата в библиотеката. Боян взе първия лист внимателно с двете ръце, както се вземат крехки неща. Мълчеше, а очите му се движеха бавно по редовете.

- Старобългарски – потвърди той. – Деветнадесети век.

- Можеш ли да го разчетеш? –  попита Елена.

- Бавно.

Томас гледаше лицето му. Боян четеше без да бърза, понякога спираше, връщаше се назад. Веднъж вдигна глава, погледна към прозореца, после отново надолу. След дълго мълчание остави листа на масата.

- Не мога да съм сигурен –  каза той. – Езикът, начинът на писане…  Спря. Свали очилата. – Трябва да го види някой по-компетентен от мен. Но засега нека продължим.

Погледна снимката, която лежеше до листовете. После погледна Томас. После Елена. Не каза нищо повече.

Навън беше тихо. Светлината на лампата хвърляше мек жълт кръг върху масата, върху старата хартия и трите лица.

Следващите вечери минаваха еднакво. Боян четеше бавно на глас,  и спираше на трудните думи. Елена търсеше в речника. Томас слушаше и гледаше.  Почеркът, начинът, по който буквите се навеждаха напред, сякаш бързаха към нещо. Първото писмо беше фрагментарно — имена на места, намеци за срещи, думи, които може би означаваха едно, може би друго. Второто беше по-лично, по-тъмно, с пропуски, които можеха да се запълнят само с въображение.

В сряда вечер се събраха отново и Боян започна да чете третото писмо. Навън щурците вече бяха заглъхнали и планинският, хладен въздух се усещаше. Четеше по-бавно от обичайното. После спря.

- Почакайте –  каза тихо.

Проследи реда с пръст. После го прочете отново, този път на глас, внимателно, като човек, който иска да е сигурен, че не греши:

„…когато думите станат опасни, гласът остава в камбаните, там където и враговете не смеят да търсят…там ме дирете мен или словата ми“

Никой не каза нищо.

Томас погледна снимката на масата. Младият мъж с погледа, насочен напред.

Елена погледна през прозореца към тъмния силует на църквата.

Боян свали очилата и ги сложи внимателно на масата.

Навън беше тихо. После, отнякъде далеч, като ехо от друго време, се чу камбаната. Веднъж, тихо, сякаш за себе си.

На другия ден отидоха и тримата при черквата с камбанарията.

Свещеникът отец Михаил ги посрещна с изненада, но без подозрение. Боян поведе разговора. Говореше за историята на храма, за камбаните, за селото. Отец Михаил се разведри. Разказа, че храмът е построен през 1852 година и е умалено копие на църквата в Сопот. После, без да го питат, спомена нещо, което се предава от поколенията. Когато войняговци разбрали за гибелта на Апостола, камбаните звънели цяла седмица без да спират. Жените хвърлили шарените кърпи и сложили черни на главите си. Носят ги и до днес към носиите си.

После, почти между другото, отец Михаил спомена нещо за основите. Преди около тридесет години, когато заздравявали конструкцията, открили под камбанарията малка ниша. Изглеждала като място за усамотение. За молитви, може би или за нещо друго. Покрили я с бетон и я забравили.

Тримата се спогледаха.

Отецът не забеляза погледа им. Или се престори, че не забелязва. Благослови ги и тръгна към сутрешната служба. Стъпките му заглъхнаха в каменния под.

Когато станаха сами, Томас погледна надолу. Под краката им беше гладък сив бетон. Потупа го с крак, почти несъзнателно. После вдигна глава.

Боян стоеше неподвижно. Той също гледаше бетона.

- Познавам един професор в София –  каза той бавно. –  по история и преподава в Софийския университет. Ако писмата са това, което мисля…, той трябва да ги види.

- Нека го направим – каза Томас. Елена също кимна в съгласие.

Не звучеше като решение. Звучеше като нещо, което вече беше взето. Само чакаше да бъде изречено.

В този момент камбаната иззвъня. Томас не помръдна. Гледаше бетона под краката си и почувства как по гърба му преминава лека тръпка. Сякаш думите от писмото не бяха написани за онези, които са ги чели тогава, а за някой, който ще ги прочете много по-късно.

Излязоха мълчаливо. Навън слънцето беше вече високо и осветяваше селото.

Разбраха се днес Томас да покаже кулинарните си способности и да подготви една прекрасна вечеря в къщата си.

Към 18 часа, Боян донесе червено вино, от избрана изба в Тракия,  без да уточнява коя точно. Елена дойде малко по-късно, с питка, увита в кърпа и усмивка, която не се нуждаеше от обяснение. Седнаха на терасата, докато слънцето потъваше зад хълмовете. Говориха за писмата, за професора, за това какво може да се окаже и какво не. После спряха да говорят за това и смениха темата. За Боян и неговите ученици. За Елена и Пловдив. За Виена и как дъждът там звучи по-различно. Когато виното свърши, никой не побърза да тръгва.

Камбаните иззвъняха за последен път някъде след полунощ. Тримата седяха мълчаливо и ги слушаха.  Всеки с мислите си, всеки с усещането, че днешният ден е бил от онези дни, които не се забравят.

После Боян вдигна празната си чаша, но жестът беше ясен.

- За Апостола –  каза просто.

Томас и Елена вдигнаха своите.

Нощта беше тиха и звездна. И в двора на каменната къща под черешата, тримата мълчаха с усмивки, като хора, които са намерили нещо, без да са го търсили.

                                                            * * *

Сега, години по-късно, Томас седи пред къщата. Черешата цъфти. Малкият Васил рисува с тебешир по камъните криви линии, кръгове, нещо, което може би е къща, може би е слънце. Елена шета из двора. Когато погледите им се срещат, тя се усмихва по онзи особен начин, по който се усмихват само хората, които са избрали живота си съзнателно.

Камбаните звънят.

Томас затваря очи. Зад клепачите му минава всичко. Онази тясна пътека в тъмното, мъжът с трактора, мирисът на люляк, баба Станка с хляба и меда, Боян и неговото „разбира се“, плочата с избелялото име, старецът с бастуна, думите от разказа на баба Мария: „Очите му гледаха сякаш отвъд стените“.

И снимката. Винаги снимката.

Онзи млад мъж с погледа, насочен напред — отвъд обектива, отвъд времето, отвъд смъртта. Погледът, който питаше: Аз бях тук. Аз вярвах. Какво ще направиш ти?

Томас отваря очи и поглежда сина си.

Малкият Васил се е изправил и държи тебешира в юмрук, изцапан до лакътя. Гледа баща си с онзи детски поглед, в който няма нищо, освен настояще — пълно, безгрижно, огромно настояще.

Томас усеща как нещо в гърдите му се отваря тихо, като врата към стая, която отдавна е знаел, че съществува.

И мислено си казва: – Ето какво ще направя. Ще остана. Ще помня. Ще предам.

Камбаните не спират. Звукът им се стели по долините, смесва се с мириса на черешов цвят и прясна земя, изкачва се нагоре към хълмовете, където България е стара и тиха, и вечна.

И в двора на каменната си къща, под черешата, с детето си до краката и жена си на крачка разстояние, Томас Бергер — австриецът, чужденецът, гостът, който не си тръгна, разбира най-после какво е отговорил онази нощ на въпроса от снимката.

Не с думи. С живота си.

                                                    ПОСЛЕСЛОВ

Нацепените дъбовици тихичко пращяха в камината и засилваха очарованието на празничната вечер. В къщата на Томас и Елена празнуваха рождения ден на сина им Васил. Беше 18 февруари. На гости им бяха Боян и съпругата му Йова, заедно с тяхната дъщеричка Дивна. Огънят гореше и хвърляше игриви сенки по стените. Точно над него, по ръба на камината бяха разположени снимки на семейството. В средата се виждаше една различна. Рамкирана с орехово дърво и пожълтяла от времето. До нея имаше надпис и печати на реномирано учебно заведение и лаборатория. Текстът завършваше с благодарност към Томас, Елена и Боян, намерили в библиотеката в село Войнягово, непознатата до момента на българската историография снимка на Васил Левски, заедно с три писма, писани лично от неговата ръка. Копието на снимката им беше предоставено в знак на благодарност.

Автор на текста: Георги Савов

снимка на Я.Насков – залез в Карлово

Слънцето бавно се стапяше зад Балкана, разливайки огнени отблясъци по небесния свод – алено-златисто с медни оттенъци. Сякаш самото време бе разпиляло в последен размах багрите на деня. Вятърът пробягваше през полето – нежен, но с дъх на отминаващо лято, раздвижвайки сухите треви, които нашепваха забравени истории като стари баби пред църковния праг. Въздухът тежеше от мириса на напечена земя, на препечена шума и далечни огнища, чиито димни ленти се губеха в небесната шир.

Художник Бистра Христова – Лозя

Прашният път, който следваха Гина и малкият Васил, се виеше между нивите и лозята – криволичещ и безкраен като човешката орисия. Умората тежеше върху раменете им, но в стъпките им още имаше сила. Лозето бе вързано, пръстта – разрохкана, младите филизи – изправени, готови да се борят с бурите, да устоят на сушите. Готови да надживеят безмилостните изпитания на земята. И хората тук в българско бяха такива – пречупени, но не сломени, с корени, впити не само в пръстта, но и в самата памет на тая земя – жилави, неунищожими, създадени да издържат.

Гина държеше сина си за ръката, усещайки как малката му длан, макар и загрубяла от днешната работа, все още имаше мекотата на детството. Васил беше уморен, но крачеше с гордо вдигната глава, стискайки здраво майчината ръка.

В следващият миг нещо разцепи тишината. Иззад един завой се чу тропот на копита. Вдигна се прахоляк по пътя и две сенки изплуваха срещу тях – две турски заптиета.     Едрите им силуети хвърляха дълбоки сенки върху напуканата земя. Приближиха бързо до Гина и Васил. Високи, с мръсни потури и червени фесове, с ятагани на кръста и дълги камшици, които подрънкваха зловещо. Очите им блестяха със злобна наслада.

– Ха, какво имаме тук? Гяурите свършили с лозето. Много ли грозде ще берете тази година? – изсмя се единият, плю на земята и скочи от коня.

– Каквото даде Господ… – отвърна Гина тихо, опитвайки се да ги заобиколи, но другото заптие прегради пътя им и също слезе от коня си.

– Къде така, бейке? – изсъска той и протегна ръка към рамото ѝ. – Не познахте ли бея си?

Сграбчи я грубо, а другият се разсмя и се приближи до Васил.

– Май виждам гяури, дето още не са се научили да се кланят.

Погледът на Васил не трепваше и някак дори леко притесни турчина, който беше изправен пред него.

– Гледай го ти пале! Това ли ще ни става харамия след време? – изсмя се той, хвана Васил за раменете и така силно го раздруса, че момчето загуби равновесие.

– Оставете ни! – извика Гина

– Да ви оставим ли? Че ние още не сме почнали!

И тогава без предупреждение юмрукът му се заби в стомаха на Васил. Момчето изохка и се сви на две.  Очите му се разшириха от болка, дробовете му сякаш отказаха да приемат въздух. Светът около него се завъртя, но той не падна. Стисна зъби и остана прав.

– Ах, бясното куче не пада! – изсмя се другото заптие и го удари с опакото на ръката си.

Този път Васил рухна в прахта. Усети вкуса на пръст и кръв.

Гина се хвърли напред, но груба ръка я сграбчи за плитката и я дръпна назад.

– Пусни ме, изрод! – извика тя и без да се замисли замахна с все сила. Шамарът изплющя върху бузата на турчина като бич. Звукът отекна в тишината, а заптието застина. Лицето му пламна от ярост. В следващия миг я удари с такава сила, че тя залитна и падна на колене.

– Мале! – изхриптя Васил и се опита да се изправи, но силен ритник го запрати отново на земята.

– Сега ще ви научим ние! – изръмжа заптието и вдигна камшика си.

Първият удар разцепи въздуха и се стовари върху гърба на Гина. Тя не издаде звук. Вторият остави кървава диря на рамото ѝ. Третият …

Васил повече не издържа. Изкрещя от ярост и се хвърли към турчина. Беше само дете, но в гнева си бе неудържим. Сломи отбраната му, захапа ръката му като бесен вълк и заби нокти в плътта му.

– Ааа! Пусни ме, псе! – изрева турчинът и замахна с юмрук.

Тъмнина, болка и звън в ушите. Момчето падна по гръб и остана да лежи. Заптиетата започнаха да ритат и двамата – безмилостно като че пред тях не стояха хора, а бездушни животни. Болката беше непоносима. Прахта влизаше в устата на Васил, гърдите му се стягаха, но той не плачеше. Гледаше майка си, която също стискаше зъби. Кръв течеше по устата ѝ, но не издаде и звук.

Най-сетне турците спряха. Плюха в краката им, качиха се на конете и с подигравателен смях се отдалечиха. Унизиха и пребиха двама гяури – просто ей така, защото можеха!

Когато Гина и Васил пристигнаха у дома, небето вече бе обгърнато от мастилен мрак, а звездите трепкаха като разпилени въглени. Вратата на къщата се отвори още преди да стигнат до нея. Беше бащата, Иван Кунчев, който ги чакаше с тревога в погледа.

– Боже, какво се е случило? – Гласът му бе дълбок, но в него имаше и гняв, и болка.

От прага се втурнаха по-големият брат Христо и по-малкият Петър, а сестрата Яна се разплака, като видя раните на майка им.

– Майко! Василе! – Христо стисна юмруци. – Кажете кой ви направи това!

Гина вдигна ръка, за да ги спре.

– Заптиета… На път за дома ни нападнаха.

Бащата стисна зъби и тежко издиша.

– Проклетници… – изръмжа той. –  Хайде, елате вътре.

Влязоха в топлата стая, където огънят в огнището хвърляше танцуващи сенки по стените. Гина наложи раните на Васил с билкови лапи, а Иван седна на грубата дървена пейка, вперил поглед в пламъците. Лицето му бе каменно.

Дни наред раните кървяха, а болката пулсираше като въглен в плътта. Гина слагаше мехлеми по натъртените си ръце, мълчаливо превързваше сина си, а очите ѝ – топли, но твърди, търсеха в неговите нещо, което вече бе разцъфтяло. Раните по телата им щяха да минат, но усещането за безсилие и унижение, раните в душите им не зарастваха.

Васил не говореше. Лежеше с очи, вперени в тавана, а гневът му бе като разярен огън, който не можеше да угасне.

Една привечер, когато всички седнаха край софрата, тишината тежеше повече от думите. Яна им сипа от топлата чорба, но никой не бързаше да яде.

– Колко още? – прошепна Петър, мълчаливият брат. – Колко още ще ни тъпчат?

– Докато не остане нищо от нас – отговори бащата, без да отмества поглед от огъня.

– Или докато не ги изгоним – каза Васил и в очите му гореше същият пламък.

Братята му го погледнаха – момче, но с глас на мъж.

–  Та ние сме роби! – избухна Христо. – Работим от тъмно до тъмно, плащаме данъци за чужди кесии, колят ни като добитък, а когато се опълчим… – той погледна към раните на майка им.

– Затова ни колят – добави Яна.

– И какво да правим? – обади се бащата. – С пушки срещу цяла империя?

Васил не отговори веднага. Стисна лъжицата в ръка, после вдигна поглед към всички тях.

– Няма да ги победим с покорство – каза твърдо. – Нито с примирение.

Майка му кимна леко, а в очите ѝ се четеше разбиране.

Всички вече спяха. Само Гина и Васил седяха още край огнището. Докато майката сменяше превръзка на сина си, той я гледаше. Когато тя привърши, Васил внезапно се надигна. Очите му блестяха.

– Мале…

Гина замръзна.

– Кълна се… – прошепна Васил, но в гласа му имаше сила, която не принадлежеше на дете. – Няма да простя. Няма да търпя. Ще ги изгоря като трънак, ще ги прогоня като вълци от кошарата ни! Кълна се в теб, в кръвта ми, в земята под нас!

Гина го гледаше. В този миг тя вече знаеше.

Това не беше просто клетва. Това беше съдба!

Тя сложи ръка на рамото му, стискайки го леко, сякаш да му даде цялата си сила.

– Знам, чедо…

И от този ден нататък никога не се съмняваше в него.

Васил растеше – твърд, несломим, пълен с огън. Вече бе приел своя път, и нищо – нито бой, нито страх, нито смърт – не можеше да го отклони от него.

Защото онази злощастна вечер, когато се прибираха с майка си от лозето, докато лежеше в прахта, а кръвта му обагряше земята, той не бе загубил битката!

Васил бе започнал войната!

Автор на текста: Георги Савов

София, 1873 г.

 - Пуснете ме!  Казах да ме пуснете, кучета ниедни! Викнете Али Саиб, веднага! Не се разбрахме така, пуснете ме! Не се разбрахме така!

Виковете му раздираха ранната януарска утрин. Дванадесет стражари начело с Мехмед го водеха към скованото бесило. Беше осъден на смърт чрез обесване. Попът ги чакаше до една бъчва, на която щяха да качат осъдения. Макар и друговерец, полагаше му се да се изповяда според обичаите на неговата вяра.

– Махни се, чумо! – викна той на попа. – Няма да се изповядвам. Няма да ме бесят, така се разбрахме с Али Саиб.

– Отказваш ли да се изповядаш? – запита го Мехмед.

– Мълчи и доведи началника си! Пуснете ме!

– Казвам се Мехмед Юмер и съм назначен да ръководя изпълнението на  присъдата на специалната комисия, потвърдена от Султана. Ти, Димитър Николич, известен като Общи, си осъден на смърт чрез обесване. Имаш ли последни думи?

– Мълчи, куче! Отвържете ми ръцете и ме пуснете. Така се разбрахме…

Двама от палачите хванаха Димитра, за да го качат на бурето. Той започна да се дърпа и се наложи още двама да се включат. С много усилия го качиха и един от тях нахлузи клупа на врата му. В този момент осъденият разбра! Отпусна се и тихо зарида.

– Саиб! – извика Мехмед и бурето бе ритнато, а тялото увисна. Чу се пукот, но турчинът веднага разбра, че не беше от врата на гяурина. Краят на въжето, което бяха омотали на една греда, се отпусна малко, защото по дървото имаше лед и от тежестта сега този лед се счупи. Въжето се отпусна толкова, колкото с върха на пръстите на  краката си осъденият да докосва земята.

Тръпки полазиха тялото на Мехмед и по челото му избиха капки пот. Същото се беше случило преди години и той знаеше какво ще последва. Пет или десет минути гяуринът ще се опитва да оцелее. Жестоки мъки, смразяващи гърлени звуци и пробождащият звук на скърцащото въже. Не, турчинът не искаше да си го причинява отново. Още не можеше да изтрие спомена от онзи път. Обърна се към Саиб и му кимна. Двамата се познаваха от деца и се разбираха с поглед. Саиб мина зад гяурина и изведнъж се хвърли върху него като с ръцете си обхвана раменете му. От тежестта вратът на Общия изпука и всичко свърши.

Така ми го разказа моят адаш Гошко цигането, който бил там. После турците свалили обесения и го натоварили на една каруца. Нарязали въжето от бесилото на парчета и ги раздали на децата за талисмани. По три гроша парчето. Такъв  адет имало.

Аз съм Георги. Викат ми Ловчанлията, понеже съм роден в Ловеч. В София ме изпрати баща ми да се уча на четмо и писмо. Сега работя като печатар. Гошко цигането ми разказа за последните мигове на Димитра Общия, а аз ще ви разкажа за последните дни на бай Васил Дякона.

От три години съм в София. Имах късмета животът да ме срещне с бай Атанас Доктора. Живея в дома му. От сутрин до към обяд ходя в едно от местните школа. Вече чета, пиша и съм прочел първите си книги. Много обичам да чета вечер. Често се случва да заспя с книга в ръцете. Чудно е как докато чета, мислите ми ме отвеждат сред героите. Виждам непознати земи, усещам непознати чувства. Допадат ми приключенските книги. Докторът ми даде няколко такива. Книгите сякаш ми показват картини, но картини с необикновени цветове, които галят очите. Започнах да гледам на света с други очи.

Следобедите ми минават в печатницата. Това е занаятът, за който учих. В началото беше трудно, но с времето и особено след като научих буквите и започнах да ги свързвам в думи, да разбирам цели изречения и фрази – всичко стана интересно. Чрез моя труд създаваме вестници, а понякога печатаме и цели книги. Хем работя, хем знам какво се случва по нашите земи, а и по големия свят.

Всичко се промени от разговорите с бай Атанас Доктора. Често се случваше да му помагам в работата. Ходил съм с него и по домовете на пациенти. Не малко пъти той ми е казвал, че нещата ми идват отръки и вижда, че имам отношение към болните. „Към болния човек трябва да се подхожда внимателно и с разбиране. Всеки детайл е важен, когато общуваш с болните, а по принцип и с хората като цяло“. Така ми казваше той. Отделно разговорите, които някои вечери водихме определено разширяваха знанията ми за всичко. Книгите, които ми даваше да чета, бяха като бленувани мигове, на които се наслаждавах.

Откакто започнах да чиракувам в печатницата знаех, че това ще е моят занаят. Но да, всичко взе да се променя заради Доктора. В мислите ми все по-настоятелно взе да се прокрадва възможността да стана лекар. Да, мислите ми се променяха, но тогава още не знаех колко бързо щяха да се развият нещата в неочаквана насока.

Всичко започна един зимен ден към края на 1872 г. Заради работата в печатницата не успях да си отида за празниците у дома. Това много ме натъжи, защото ми липсваха мама и тате. Липсваше ми моят дом. Посрещнах Новата година в дома на Доктора. Той нямаше семейство. Разбрах тази вечер от него, че е родом от Троянско. Майка му починала при раждането му. Баща му го отгледал сам. Когато завършил местното килийно училище, го изпратил в Париж да учи за доктор. След шест години се върнал в родния Троян. Последвали щастливи години, в които работел успешно като доктор в града. Хората го уважавали. С баща си ремонтирали старата къща като построили и ново крило. Атанас се залюбил със стара своя съученичка Мария и бързо се взели. Времето летяло, а тя забременяла. Карала седмия месец, когато настъпил обратът. Отивайки към пазара минала в близост до няколко турски заптиета, които видимо се карали. Незнайно поради каква причина единият измъкнал револвер и в настаналото боричкане възпроизвел изстрел. Куршумът ударил в главата минаващата Мария и я убил на място. Развоят на разказа ме шокира и остави без думи. Сълзите започнаха да се стичат по лицето на Доктора. Той отпи от ракийката и въздъхна тежко. След минута на смразяващо мълчание Доктора продължи разказа си. Погребали жена му, а убилият я турчин даже не бил вкаран в затвора. Не стига всичко това, но както казвали старите хора „нещастието не идва само“. Седмица след смъртта на съпругата Мария се споминал и баща му.

„Боже, колко мъка има по тоз свят, Боже“ си казах наум и се чудих как да продължа с Доктора, но неочаквано подкрепата дойде от негова страна. Той въздъхна, усмихна се и ме потупа по рамото.

– Странно нещо е животът, момчето ми! Едно е важно да знаеш – Господ ни го е дал, за да го живеем! Трудности по пътя винаги ще има, но е важно след всеки удар да можеш да се изправиш и да продължиш. Ново начало ми трябваше на мен и както виждаш сега съм тук, в София. Хубаво си говорим ние с теб, но усещам, че ракийката ми дойде в повече и ти предлагам да лягаме. Срещнахме Новата година дай да отморим малко!       – Добре, бай Атанасе!

– Утре съм ти подготвил нова книга и ще ти разкажа една история, свързана с нея. Сега лягай, момче! Лека да е нощта ти и хубави сънища!

– Лека нощ и на теб, Докторе! Чакам с нетърпение утрешния разказ и книга!

Разбира се, от вълнение не можах да мигна. Сутринта отидох до печатницата и денят ми мина в работа. Превъзбуден бях и вече очаквах новата книга да е в ръцете ми. Само че нещата не се случиха както трябваше да се случат. Когато се прибрах, в дома на Доктора имаше двама мъже. Моето влизане смути непознатите. Бай Атанас ме посрещна и ми каза, че тази вечер е зает и има да обсъжда с тези хора едни дела. Помоли ме да си отида в стаята.

Трябва да призная, че останах много разочарован. До късно вечерта останаха двамината непознати. През вратата чувах как разпалено обсъждаха нещо. Чувах дори как се тропаше силно по масата от време на време. После умората ме надви и съм заспал.

В новия ден нещата се повториха. Третата вечер също дойдоха  други трима непознати и аз отново не успях да поговоря с Доктора.

На следващата сутрин се засякохме с бай Атанас на закуска. Той изглеждаше съкрушен. Човек ще каже, че не беше спал от няколко дни. Движенията му бяха забавени, а сенките под очите му издаваха точно това. Той ме погледна и ме попита:

– Искаш ли чай, момче?

– Да, благодаря, бай Атанасе! С удоволствие.

Имах още време до работа и спокойно го наблюдавах как сложи чайника на печката. Докато водата заври, подготви няколко изсушени билки и плодове. Харесвах чая, който Доктора сам си приготвяше. Всичко минаваше в пълно мълчание. Най- накрая бай Атанас наля чай в двете порцеланови чаши и седна на масата срещу мен.

– Първо искам да ти се извиня за тези дни. Случи се обаче нещо много лошо. Хората, които идваха у нас, са доста мнителни и затова трябваше да си стоиш в стаята.

– Не се притеснявай, бай Атанасе. А какво се е случило?

Той ме погледна право в очите и все едно търсеше някакъв отговор.

– От Ловеч си, нали?

– Да, от Ловеч съм.

– Искам да те питам нещо и ми отговори честно.

– Слушам те … – Почувствах се странно.

– Знаеш ли кой е Васил Левски?

Тръпки полазиха по цялото ми тяло. Дъхът ми спря и първо ми идваше да кажа „не“, но това нямаше да е истината. Знаех кой е Васил Левски. Няколко пъти беше идвал у дома при баща ми. Аз бях малък, но тоз човек ми беше много интересен. Винаги се закачаше с мен и ми пееше. Разказваше ми истории за минали времена и славни наши българи. А когато минеше вечерята и те оставаха с баща ми да говорят по мъжки дела, както татко ми казваше, много исках да съм до тях. Това винаги ядосваше татко и той ме караше да отида в другата стая при майка и сестрите ми.   Веднъж младият русокос момък ме погледна със сините си очи и явно усети разочарованието ми. Потупа баща ми по рамото и му каза:

– Прощавай, Стояне, че в твоята къща ще ти река друго на твоите мисли, но нека остане юначето. Ако му разрешиш, той ще ни обещае, че ще пази тайна и ако каже на някой – страшно! Голям змей ще се спусне от планината и ей така ще го хапне за закуска – каза момъкът, разперил ръцете си като крила на змей и си преправи гласа, за да звучи страшно.

Баща ми се подсмихна под мустак и сериозно отговори:

– Така да бъде, Дяконе! Обещаваш ли, сине?

– Да, татко, обещавам! – не знам каква тайна трябваше да пазя, но всеки път се повтаряше едно и също. Аз седях близо до тях до огнището. По някое време усещах как ме завиват със стария мечи кожух на дядо. Когато поглеждах, виждах младия синеок момък, който ме погалваше по лицето, усмихваше ми се благо и подпъхваше краищата на кожуха под мен. Така сладко заспивах, унесен от топлината, кожуха, думите на баща ми и главно на момъка. Чувах ги в просъница. Докато си спомнях тези неща, винаги в ума ми изникваше думата свобода. Тази дума ми се е запечатала в съзнанието. С такъв плам я казваше този човек. Тогава не знаех какво значи и често питах баща ми след това. Той се ядосваше и ми припомняше за змеят. „Момчето ми, слушай ме внимателно! На никого и по никакъв повод да не казваш за тези срещи у нас. Забрави какво си виждал и чувал!“

Свобода….отекна в ума ми, докато бай Атанас седеше срещу мен и чакаше отговора ми. Явно усети притеснението ми и каза:

– Виж, Георги! Аз знам за баща ти и делата, които са вършили именно с Васил Левски. Ситуацията е такава – това, което баща ти е правил с Дякона в Ловеч, аз го правя тук в София, така че спокойно!

Само успях да въздъхна от облекчение и Доктора продължи:

– Започнах с това, че нещо лошо се е случило. Това, което е станало, момчето ми е,  че Левски е заловен от турците край едно село до Ловеч. Къкрина, сигурно го знаеш. Тия дни ще го докарат в София, за да го съдят.

Двамата седяхме и се гледахме безмълвно. Очите на Доктора се насълзиха, а аз се върнах в детството си – „Моят батко със змея и свободата е хванат?! Сега чак разбрах думите му, които чух една вечер у нас край огнището: „Сложили сме си главите в торбата и туй то! Или свобода, или смърт“.

Гласът на Доктора ме върна:

– Сега лягай, а утре ще те помоля за нещо. Ще дойда да те взема след работа и искам да те заведа на едно място.

Утрото настъпи и когато отидох в кухнята, за да закуся, видях, че Доктора вече е излязъл.

Както ми каза, така и стана. Към 4 часа следобед мина през работата и ме взе. Цял ден беше валял сняг. Бавно се придвижвахме към мястото, към което бай Атанас искаше да ме заведе. От вълнение не усещах студа, който беше сковал града. Виждах само чистота и проблясъците на пухкавия сняг, които ме караха да замижавам. Дърветата отново имаха корони, но този път всички бяха в един цвят. А дали бяха корони или топли, бели завивки за зимния сън? Докато вървяхме, се случваше под тежестта на снега някой клон да изпука протяжно и с трясък бялата пелена да се стовари на земята.  Звукът, който издаваше дървото, ми заприличваше на ядосано изръмжаване, защото някой им е дръпнал топлата завивка. Несъзнателно почвах да стъпвам по-тихо, за да не наруша зимния им сън. Всичко беше завито с бяла пелена, а тишината бе чак оглушителна. Пушекът от комините на къщите бавно, сякаш и той бе задрямал, се издигаше към небето. Бяло-черната следа, която оставаше приличаше на леки щрихи по бялата приказна картина, която някой беше нарисувал. Изведнъж гласът на Доктора ме разбуди от унеса:

– Пристигнахме, моето момче. Това е едно от двете места, които исках да ти покажа.

Пред нас се издигаха червените стени на ротондата. Добре я знаех тази постройка. Тя носеше името на моят светец  Георги.

– Сигурен съм, че добре знаеш историята на тази черква. Това, което искам да ти разкажа, е свързано с наш светец, българин. На колко години си, Гоше?

– Осемнадесет ще навърша след три месеца, бай Атанасе.

– Точно на 18 години е бил и този наш светец, когато е убит от турците. Неговото име също е било Георги. Отказал е да смени вярата си и тук някъде, близо до това място е запален жив. Когато го водели към кладата, били завързали здраво ръцете му, но от разгорелия се огън въжетата прогорели и те се освободили. Георги започнал да се кръсти и да споменава нашия Бог Исус Христос. Един ядосан турчин от насъбралата се тълпа взел голямо дърво и с все сила го ударил по главата. Това го убило на място, но огънят така и не могъл да изгори тялото му. Тълпата започнала да се разотива, а останалите няколко заптиета само добавяли и добавяли сухи дърва, за да изгорят тялото му. Накрая и те си отишли. Тогава двама смели българи взели тялото на Георги и тайно го занесли на едно място, за да го погребат. Ела след мен, моето момче!

Всичко ми беше като на сън. Бавно тръгнах след бай Атанас. Започна да се стъмва и колкото и да познавах този район се обърках накъде точно вървим. Стигнахме до една малка сграда. По белия кръст в средата на покрива точно над вратата разбрах, че това е църква. Влязохме и се прекръстихме. Срещна ни един поп, който явно се познаваше с бай Атанас. Размениха няколко думи и Доктора ми кимна да го последвам. Отчето отключи стара дървена врата с тежък метален обков. Влязохме в малко помещение, където имаше няколко свещника, икони и една голяма дървена маса с тъмночервена покривка. Масата бе отрупана с незапалени свещи, стари книги и няколко сребърни кръста. Доктора и отчето хванаха масата в двата ѝ края и я поместиха на една страна. После дръпнаха постлания килим. В едва забележими две дупки в каменния под отчето сложи две тънки метални пръчки, които извади от джоба си. В края на тези пръчки бе омотана кожа и служеше за дръжка. След лек напън нещо изпука и се очерта каменен плот, който духовникът отмести. Той се изправи и се прекръсти няколко пъти. Същото стори и бай Атанас и ми кимна да дойда.

– Ела, момче! Тук лежат мощите на светеца, за когото преди малко ти разправях. Прекръсти се и коленичи! Помоли светеца за здраве! Помоли го и за сила, защото ще ти трябва.

Сторих всичко така, както ми бе казано. Усещах аромата на тамян и свещи, а  пламъкът от мъждукащата светлина извайваше  страховити картини по стените на помещението. Чувах дишането си, а сърцето ми думкаше така, сякаш щеше да изскочи.

– Тук пред тебе, отче, пред останките на светеца искам прошка – каза Доктора. Искам прошка, защото без неговото съгласие ще  въвлека това момче в непосилно бреме. Дано Господ да ми прости, но за добро го правя! Благослови го, отче!

Изведнъж осъзнах, че това момче бях аз. Попът ме доближи, започна да произнася молитви и ме докосна по лицето няколко пъти. Всъщност четири пъти за кръст!

Нямам спомен как сме се прибрали до дома на Доктора. Изведнъж осъзнах, че съм седнал на масата, а бай Атанас сипваше чай в двете чаши. Такова вълнение не бях изпитвал през целия си живот досега. А тепърва щях да разбера основното – това, в което Доктора каза, че ме е въвлякъл.

– Дякон Левски вече е в София, Гоше! В конака е заедно с мнозина, но е в отделна килия. Сутринта ме викнаха, за да го прегледам. Много лошо е ранен в областта на главата и то два пъти. Първо куршум е улучил областта на лявото ухо и е наранил костите на черепа. Отделно, предполагам с нож, е отрязана горната част на лявото му ухо. Раните много кървят. Почистих ги и смених превръзката, която са му турили в Търновград. Интересно е кой ме извика в конака. Казва се Иванчо Хаджипенчович. Засякохме се в Париж, където учех за доктор. Той учеше право. Оказа се, че сега той е един от членовете на специалната комисия, която ще съди Левски.

– Но как така? Той нали е българин.

– Така, така, момчето ми. Още откак се запознахме, личеше амбицията му. Сега явно ще прави мили очи на османската власт, за да расте нагоре. Разбрах, че бил съветник на Мидхат паша в управлението му на Дунавския вилает. После бил назначен в имперския Държавен съвет в Цариград. Сега разбираш ли как така е сред хората, които ще съдят Левски?

– Разбирам, бай Атанасе.

– Това, което не ти казах досега и без твое съгласие взех решение е, че те записах за свой помощник. Това ще рече, че доста често ще ходиш да сменяш превръзката на Дякона и ако се налага ще седиш в залата, където ще го разпитват.

Усетих как топлина плъзна в гърдите ми, тръгна по врата и накара ушите ми пламнаха.

– Но, бай Атанасе, аз…

– Виж сега, момче. Ние с теб трябва да се погрижим Дякон Левски да не пада ни телом, ни духом. Изключително  важно е. Ще разпитват много хора и ще ги изправят срещу него, за да го предадат. Но аз вярвам, че съратниците му ще имат сили да устоят. Трябва да е добре Левски и да издържи, защото от тук ще го откарат в Цариград. Разбрах, че султанът лично искал да види тоз Джингиби как увисва на бесилото пред него. Тези мъже, които предните дни бяха у нас, са от различни комитети из страната. Трябва да знаеш, че тече организация и когато Левски тръгне към Цариград с трена, нашите момчета ще го освободят. На три места по различни маршрути ще има подготвена засада. Разбираш ли сега колко е важно да се погрижим Дякона да е добре?

– Разбирам, бай Атанасе. Какво ще искаш да направя?

– Утре е 5 януари. За първи път ще разпитват Левски. Рано сутринта ще отидеш в конака и ще търсиш Хаджипенчович. Ще кажеш на охраната, че аз те изпращам. Те ще знаят и ще те насочат. Той ще те заведе до килията на Левски. От теб искам да промиеш раната и да смениш превръзката. Ако видиш сгоден момент, разпитай Левски за туй онуй и му подскажи за организацията за освобождението му. А сега върви се наспи, че важен ден те чака утре. Аз ще ти приготвя в една чанта нещата за раните.

Както си и знаех не можах да мигна цяла нощ. Хем исках да дойде утрешния ден, хем ме обхващаше страх и не исках да идва. Така нощта се изтърколи и още по тъмно аз поех към конака. Всичко се случи, както Доктора ми каза. Иванчо Хаджипенчович ме съпроводи до килията. Лошото бе, че заедно с нас имаше двама турски стражари. Без никакви разговори и да съм действал бързо, така ми рече единият униформен.

Нямаше легло в килията. Левски беше седнал в един ъгъл с опрян в стената гръб. Бялата превръзка, която опасваше главата, от лявата му страна беше цялата в кръв. Беше със затворени очи, а на ръцете и краката си имаше големи вериги.

– Добро утро – рекох, но гласът, който излезе от устата ми, потрепери като на заекващ човек.

– Добро да е и твоето утро, момче – отвърна ми Левски и бавно отвори очи.

Да, тези сини очи. Това беше моят батко от детството със сините очи, русата коса и змея. Сега изглеждаше много зле. Русата му коса напластена с кръв и мръсотия беше като черна. Бялата риза, която носеше, в горната част също беше поела от кръвта му. Но очите му, очите му пак бяха огън. Загледа ме и все едно ме прониза. Почти убеден бях, че прочете всяка моя мисъл, а докато го правеше, аз направо не дишах.

– Действай, момче – извика един от турците.

– Дошъл съм да промия раните и да сменя превръзката…- промълвих на Дякона.    – Казах без разговори, момче! Действай бързо, че ни чакат горе!

Левски ми кимна и аз се наведох. Бавно размотах старата превръзка. Лъхна ме онази миризма на кръв. Започнах да промивам раните. Когато се доближих по-близко до Левски, той ми прошепна: „Нали не си забравил момче – на никого нито дума, защото змеят ще дойде от планината“. Ръцете ми се разтрепериха и сълзите избиха от очите ми. Намокриха бузите ми. Познал ме беше, помнеше ме! Искаше ми се да го прегърна, но се овладях. Тайно избърсах сълзите и довърших превръзката.

– Бъди спокоен, Дяконе. Всичко ще се оправи. Подготвяме го – прошепнах аз.

– Казах без разговори, момче – извика силно турчинът и влезе в килията. Видя, че съм готов и ме бутна по тила. – Излизай сега оттук и отивай горе в залата. После извика на Левски да става, но след като видя, че се мъчи да се изправи, викна другия униформен, за да го вдигнат. На другия това явно не хареса му това и замърмори нещо. След като го изправиха, единият турчин мина пред него, а онзи недоволният вървеше след Дякона. Докато вървяха към залата, този зад Левски го ритна няколко пъти в краката. На третото ритане Васил изведнъж  спря и се обърна. Погледна турчина право в очите. Нищо не му каза, само го гледаше. Мрачната физиономия на турчина постепенно премина в изплашен поглед, който избягваше очите на Левски. Раменете му се отпуснаха и всеки момент очаквах да тръгне на заден ход, но викът на неговия колега и веригите, които той дръпна, върнаха действителността. А тя бе тежка.

Цял час разпитваха Левски. В началото той гордо се бе изпънал и отговаряше ясно и силно. С течение на времето започна да потреперва и да залита наляво. Донесоха му стол, който той отказа. Върнаха го в килията, но един от турците ми каза, че след час пак ще го разпитват. Останах в залата и видях как разпитваха други хора. Каква бе изненадата ми, след като ги чух как предаваха Левски един след друг и го изкарваха виновен, защото под заплаха ги е накарал да стават членове на комитетите. А каква я мислеше Доктора снощи. Щели да издържат на натиска съратниците на Левски. Боже мили!

След час отново доведоха Левски. Един по един викаха съратниците му и всички го сочеха. Той е Левски! Той ни принуди! Ние от страх такова…

Гледах Дякона и виждах как отмалява пред очите ми. Този път използва стола. Прие предателствата наглед спокойно и въпреки, че всички го сочеха и зовяха Левски, той само казваше , че не ги познава. Имал тайни задачи и почти никого не познавал. Показвал или му показвали таен знак в покрайнините на даден град или село и му предавали писма или той предавал такива. Никой от тези не познавал. Чудех се каква сила имаше този човек. От една страна тежките рани, а от друга да гледаш как в очите ти те предават твои доскорошни съратници, с които клетви сте полагали. Седеше там като самотна скала в море от низост и безвремие, но всички яростни вълни се разбиваха в него без да го разрушат. Поне така изглеждаше.

Всичко това се повтори още шест пъти. От 5 януари до 9 януари шест пъти разпитваха Левски. Цяла седмица бях там. Бях до него и  не можех да му помогна. Това ме разяждаше отвътре. Всяка вечер говорихме с Доктора и му разказвах. За жалост много стриктно стражарите следяха да няма разговори между нас, когато сменях превръзката и почти нищо не можехме да си кажем с Левски. Само първия ден. Разказах на бай Атанас как Дякона ме беше познал. Тогава в килията се сдържах, но в кухнята на Доктора изведнъж емоцията ми се отприщи и си поплаках. По-късно от Доктора разбрах, че местата за засадите по влаковите линии са уточнени и над 30 човека са вече готови за действие. Само чакаха вест, кога ще тръгне конвоят към Цариград. Това ме стопли.

Добре мина и последният разпит на Левски. Викнаха пред него съратниците му, с които е бил в Къкринското ханче. Двамината видимо бяха страдалци. Турците ги бяха пребили от бой още там. Не по-различно беше и тук. Въпреки мъките те не се бяха пречупили. И двамата отричаха да познават Левски. По-късно от Доктора разбрах, че това са били едни от най-близките му хора и много важна работа имали в комитетите. Виждах как Дякона възвърна сили. По-късно, докато сменях превръзката му, успя да ми промълви „Видя ли ги днес моите момчета. Лъвове!“. Аз от своя страна преди да ме дръпне турчина, му казах, че над 30 такива лъвове вече са готови и чакат да тръгнете за Цариград. Преди да си тръгна Левски ме хвана за ръката и ми се усмихна.

– Благодаря за грижите, момче. До скоро!

– Почивай си, бай Василе, и дръж главата изправена!

– Хей, мискинин! Казах ли без разговори!

– Раните са лоши, ефенди. Просто му казах да не накланя главата си надолу, за да не кърви.

– Хайде, хайде…омитай се вече. Свършил си, гледам. Утре и след него ден не ни трябваш тук. На третия ден мини от тук и ще ти се каже кога пак да идваш.

Вечерта разказах на Доктора и настроението ни бе приповдигнато. На другия ден нямаше да ходя в конака пък ми бе и почивен ден в работата. Сутринта станах и реших да пиша на нашите. Как ми се искаше да им разправя всичко за бай Васил и моята работа, но щях да им разкажа, като си ида. Надявах се да е скоро! Написах писмото и се облякох. Отидох до пощата и го пуснах. Денят беше хубав. Снегът блещукаше, нямаше вятър, а слънчицето срамежливо се показваше чат-пат между облаците. Прииска ми се да се разходя. Минах през Ротондата и си припомних оная вечер с Доктора. Осемнадесетгодишен младеж, а каква сила на духа. Левски и той…сигурно нямаше и тридесет години. Какви мъже са се раждали и се раждат по нашите земи и то в тези тъмни години. Защо ме доведе тук Доктора? Защо ми показа тайната на светеца и неговите мощи? Дали съм достоен и мога ли да бъда смел като светеца или като Левски? Вървях и си задавах тези въпроси, но вече усещах промяната в себе си. Тази свобода на вярата и съществуването все повече ме вълнуваха. Не виждах как можех спокойно да чиракувам или да работя, като знаех, че не съм свободен. Как сме живели така несвободни стотици години? Защо другите държави са ни оставили като изкупителна жертва на кладата? Живот ли бе това да продължиш, след като са убили бременната ти жена, а убиецът спокойно продължава да се разхожда из града ти ненаказан? Отмъщението ли беше пътят в този случай или нещо друго? Тогава осъзнах. Докторът не бе избрал пътя на отмъщението! Той бе продължил живота и работата си да бъде полезен на хората и да ги лекува. Но бе избрал и пътя на промяната, а той се следваше само ако осъзнаеш промяната първо вътре в себе си. Да разбудиш и лекуваш духа на хората, да им отвориш очите за истински стойностните неща, това правеха Доктора и Левски.

Така унесен в мисли бях стигнал до края на града. Когато се огледах, видях хубава църква. Реших да запаля свещичка за здраве и влязох. Прекръстих се и видях отчето да почиства централния иконостас. Ръцете на някой майстор бяха изваяли от това парче дърво прекрасни резби. Светлината на свещите се отразяваше по бляскавия лак и мястото сияеше.

– Отче, добър ден! Благослови ме!

– Нека Иисус да те благослови, момко, и да бъде с тебе там, където ще ходиш –  каза отчето и протегна ръка към мен, като ме прекръсти. Целунах ръката му.

– Отче, прощавай за невежеството ми, но кой храм е това?

– Това е Света София Премъдрост Божия, чедо. Откъде си?

– От Ловеч съм, отче. Тук уча и чиракувам.

– Така, така, чедо! Учение и вяра в Бога. Я да те запитам аз нещо. Отидоха ли си онез турски войници и работниците ей там до храма, дето работиха? Цяла сутрин и обед чукат, тропат и оногвоз страшилище правят.

– Не обърнах внимание, отче. Ако искаш, ще ида да видя.

– Остави, чедо! Напрегнат съм явно. Утре ме викат да изповядам един чиляк. Ще го бесят. Били го осъдили в конака. И това бесило нарочно до храма ще го дигнат. Жив и здрав бъди, момко – каза той и се запъти нанякъде в храма.

Аз постоях още малко. Разгледах стенописите и запалих свещичка за здраве на семейството ми. Споменах в молитвата си Доктора и Левски. Тръгнах да си ходя и преди да изляза, се обърнах към олтара и се прекръстих, както беше редно. Блясъкът от снега навън ме заслепи и притворих очи. В храма светлината бе оскъдна. Когато попривикна зрението ми на този преход, забелязах в далечината струпан на едно място десетина души. Мернах синята турска униформа сред няколко от тях и реших да не любопитствам. Но това, което се виждаше, смрази кръвта ми. Насред една поляна покрита с бяла снежна пелена, стърчеше черно бесило. Белият сняг навсякъде около него го караше да изпъква. Откак бях в София, няколко пъти бях виждал бесилки и обесени хора. Не мога да кажа, че се свиква, но турците се бяха разлютили напоследък. И все пак, когато видях това бесило, излизайки от храма, все едно нещо ме удари. Страховити мисли нахлуха в главата ми като студен вятър и ме вледениха. Точно в този момент задуха и силен вятър, който започна да си играе със снега и го запращаше с все сила в лицето ми. Обърнах се с гръб към вятъра и бесилото. Вдигнах яката на палтото си и тръгнах към дома на Доктора. Денят се бе изнизал и бай Атанас вече си бе у дома. Вечеряхме и му разказах за това, което бях видял близо да църквата. Той застина за миг и може би го връхлетяха моите мисли.

– Утре аз ще отида до конака, Гоше. Малко ме притесни това, което ми казваш, и искам да поразпитам Иванчо Хаджипенчович.

Така и стана на другия ден. Вестите, които Доктора донесе потвърдиха опасенията ни. Комисията, на която член бе Хаджипенчович, постановила присъда на много от задържаните. Почти всички бяха осъдени на каторга главно в крепостта Диарбекир. Имаше и две смъртни присъди – на Левски и на Димитър Общи. Утре щяха да обесят Общия. След като Доктора ми каза всичко това, само успях да смотолевя:

– Но нали няма да обесят и Левски?

– Не и утре, момче. Чакат потвърждение от султана, но според мен случващото се е добър знак за Левски и за нашата организация. Както си и говорихме в началото, султанът иска да види с очите си обесването на Левски, а това може да стане само в Цариград. Едва ли той ще се вдигне и ще дойде в някаква си провинция.

Така си говорихме с бай Атанас и се успокоявахме. На другия ден като се прибирах от работа срещнах моето адашче – Гошко цигането. Много го харесвах. Винаги усмихнат, все се закачахме. Именно той ми разказа за случилото се сутринта и обесването на Димитър Общи.

– Три гроша ми дай и въже от бесилото ще ти дам против уроки.

– Не вярвам на тия неща, адашче.

– Хайде де, дай ми три парички и ще ти дам това парче от бесилото, а като обесят и онзи главния, Джингиби  ще ти дам парче и от неговото бесило за без пари.

– Какво каза? – извиках аз и го хванах за яката. Повтори какво каза, момче, и къде чу това за другото бесене?

Викът ми и здравият захват на яката му го изплашиха.

– Пусни ме бе, бате! Нищо не съм ти направил.

– Откъде чу това, което ми каза за Джингиби?

– Един от турците, бе, бате, той така ми каза. Джингиби, вика, ще го бесим и него тук.

– Ела да те черпя една чорба, адашче – казах аз, като усетих, че съм прекалил.

Вечерта разказах на бай Атанас за случката. Усетих и неговото притеснение.

Времето си минаваше и януари месец се изниза. След последното ходене на Доктора ме викнаха само още веднъж да сменя превръзката на Левски. Тогава ми се видя много отпаднал, а раните не само, че не заздравяваха, а ставаха по-зле.

Беше 2 февруари, когато отново ме викнаха в конака. На този ден отбелязвахме Петльовден. Татко ми е разказвал  легенда, идваща от село Еркеч. Тя е свързана с кръвния данък и събирането на млади момчета за еничарския корпус. Та според тази легенда една българска майка скрила сина си и казала на турците, че по-скоро ще го убие сама, отколкото да го даде за еничарин. Вечерта тя заклала един петел и с кръвта му опръскала външната врата и земята пред нея. Турците, като дошли повторно и видели кръвта, се стъписали от жестокостта на майката и повече не се върнали да събират кръвен данък в селото.

Това, че ме викаха точно на този ден, ми се стори добър знак.

Отидох в конака и ме съпроводиха до килията на Левски. Влезнах  и се смразих. Дяконът изглеждаше много зле. Едвам ми кимна за поздрав и леката усмивка, с която ме дари, сякаш го проряза. Когато размотавах превръзката, ме лъхна ужасна миризма на гной. Главата му бе отекла и имаше температура. По всичко личеше, че раните са се възпалили. Леко ги промих, като се опитвах да не го заболи. Сложих няколко листа от Дебела Мара, които ми беше дал Доктора. Явно очакваше раните да се възпалят. Започнах да омотавам главата на Левски и пристегнах превръзката. Очите ми се бяха насълзили, а Левски ме гледаше. Както и при първото ни виждане тук, когато тръгнах да се изправям, той ме хвана за ръката и ми прошепна:

– Ти ми беше утехата тук, момче. Благодаря за грижите ти и сполай ти! Да пратиш хабер на Доктора и на баща си! Сбогом, синко, и ме споменувай с добро!

– Ама … не така, бай Василе! До скоро да си кажем! Нали така…до скоро, Бай Василе – почти разплакан запелтечих аз. После се обърнах към турчина и видях, че ме гледа, но нищо не направи. Не го бях виждал досега. Кимна ми и ми рече:

– Добре си се грижил за него, момче. Казвам се Мехмед Юмер и аз ще ръководя обесването му. Знам, че не са позволени разговори, но все пак сме хора. Можеш да се сбогуваш с него.

Всичко ми стана ясно и ме удари като гръм. Само успях да седна на земята срещу Левски и го хванах за раменете. Той ме гледаше със сините си очи. Заридах като малко дете. Заплака и той.

– Плачат само истинските мъже, Георги, а ти вече си точно такъв. Какъв юнак си станал само. Баща ти ще се гордее с теб.

– Няма да те забравя, бай Василе!

– Сполай ти, Георги, и продължете делото! Да запалиш свещичка подир гибелта ми и ме споменувай в молитвите си като Дякон Игнатий. Сбогом! – каза той и стисна раменете ми.

– Сбогом, бай Василе – отговорих му аз и го прегърнах силно.

***

И така, аз, Мехмед Юмер, в рамките на един месец щях да ръководя втора екзекуция. Само като си спомнех за първата и ми прималяваше. Сега стоя пред килията на баш комитата на гяурите и го гледам. Изучавам го с поглед. При него е докторчето, позволих им да се сбогуват. Това момче цял месец се е грижилo за него.

Щом се сбогуваха, отворих килията. Докторчето ми благодари и си тръгна. Заключих вратата и се загледах отново в гяурина. Погледна ме и той и рече:

– Сполай ти за добрината, ага!

– Джингиби, гледам те и си мисля. И ти ли ще ми правиш проблеми като твоя приятел Димитър Общия?

– Васил ме зоват, ага. Какви проблеми ще ти правя, като ме гледаш? Аз на краката си вече не мога да стоя. Тя моята свърши вече, ага.

– Седя и те гледам, Василе …говорим си добре. Не ми изглеждаш на лош човек. Защо ти е трябвало да тръгваш оръжие да дигаш срещу такива като мен?

– Гледам те и аз, Мехмед, и ти го казвам направо. Не срещу теб и турците вдигнах оръжие, а срещу султана и поквареното управление. Едничка свобода нам ни е нужна, за да се почувстваме и ние хора, а с мен или без мен ще си я вземем. Тъй да знаеш.

– Без свобода сме заникъде и право казваш за властта, Василе. Покварена e! Страдаме и ние. Аз реших! Ако сред три дни краката ти не те държат, лично на мен ще може да се опреш за последния си път. Знам, че искаш да го минеш достойно. А сега  си почивай, Василе!

– Сполай ти, друже!

Достоен мъж е това, помислих си. Жалко, че такъв човек курбан за султана ще стане.

Излязох от конака и се прибрах.

Четирите дни до екзекуцията хвръкнаха. На 5 февруари вечерта лично отидох до бесилото и обстойно го прегледах. Никъде не намерих ледени късове по дървото. На другата сутрин щях отново да направя същото лично. За тези неща не разчитах на друг. След като се уверих, че всичко е наред отидох в конака. Бях решил да видя Васил. Поздравих го. Той отвърна на поздрава, но видимо беше много зле. Един от стражарите на пост ми каза, че нощем бълнувал и целият се тресял. Явно температурата му беше висока.

Попитах го дали иска нещо за ядене, но той отказа. Поиска само малко водица. Отворих вратата на килията и му помогнах да отпие. Целият гореше.

– Да викна ли доктора, Василе?

– Доктора? Че да ме оправи, а утре ти да ме обесиш – каза той и с болка се усмихна.

Усмихнах се и аз. Какъв дух само имаше тоз чиляк! Тогава реших и му казах:

– Василе, казват Дякон си бил. Така ли е?

– Така е, Мехмед. Дякон Игнатий.

– Не е редно, но ще ти кажа нещо. По нашите закони дори престъпник да си, ако след смъртта тялото ти бъде поискано от хора от твоята вяра, им го даваме. Твои хора са направили това и след смъртта ти да знаеш, че ще бъдеш погребан по вашите обичаи.

– Здрав да си , Мехмед! Благодаря ти за думите!

– До утре заран, Василе и предложението ми за помощта още важи – каза Мехмед и събра дланите си за молитва. Леко се наклони и повтори седем пъти:

– Ас’илюл-лаахаль-азиим, раббиль-‘аршиль-‘азиим аи йашьфиякь (Аз моля Великия Творец, Господа на Великия Трон за твоето изцеление).

После тръгна по коридора. „Защо го излъгах и аз не знам. Като го гледах, ми стана тъжно. Видях, че се усмихна и успокои. Сега ще си отида и дано да поспя малко“.

В това време Левски остана отново сам в килията.

„Не друго, а тази самота ме смачка направо“ – си мислеше той. – „Почти месец сам. Нарочно ме отделиха от всички други. Добре, че бяха посещенията на това момче Георги. Какъв юнак само е станал наистина. Ще ми липсва майка ми, сестричката ми, брат ми! Ловеч ще ми липсва. Всичко ще ми липсва! Ех, Василе, Василе! Стигна дотук пътят ти. Струваше ли си? Какво ще стане с цялата работа, след като мен няма да ме има вече? Мислено обиколих всички пътища, където бях минал, и търсих грешката си. Вече знам. Аз съм просто човек, допускал съм много грешки, но не съжалявам за нищо. Всичко си струваше. Дори фактът, че един турчин, който утре ще ръководи обесването ми, видя в мен човек, а не гяур, също ми е достатъчен, за да кажа, че си струва. Та този турчин дори реши да успокои душата ми и благородно ме излъга за погребението. Хора сме и трябва да се отнасяме помежду си като хора. С достойнство и уважение! Ах, как ме боли главата“.

Такива мисли минаваха през ума на Левски последната нощ. Той събра сили и се обърна, коленичейки. Доближи ръцете си в молитвена поза и зашепна:

- Отче наш, Който си на небесата!

Да се свети Твоето име,

да дойде Твоето Царство,

да бъде Твоята воля,

както на небето, тъй и на земята;

насъщния ни хляб дай ни днес,

и прости нам дълговете ни,

както и ние прощаваме на нашите длъжници,

и не въведи нас в изкушение,

но избави ни от лукавия;

защото Твое е царството,

и силата, и славата вовеки.

Амин.

Дай ми сили, Господи да извървя последния си път достойно!

После се прекръсти и се отпусна на пода, който беше покрит със слама.

Утрото бе доста мразовито. Както се бе зарекъл, Мехмед обходи терена и провери бесилото. Макар и рано вече се беше събрала тълпа. Тук-таме се чуваха тъпани и вой на зурли. Турци, цигани – деца и възрастни чакаха да видят как Джингиби ще увисне на бесилото.

Мехмед допи чая си и даде заповед на Саид да изведе в две колони стражарите и войниците. После нареди на двама свои подчинени да го последват към килията на Левски.     – Да ти казвам добро утро, не е добро, Василе! Време е!

– Времето е в нас и ние сме в него, Мехмед! – каза Левски и със сетни сили тръгна да се изправя. Краката му едвам го държаха. Мехмед отключи килията и понечи да му помогне, но Левски само вдигна дясната си ръка и му кимна. Турчинът отстъпи и му направи място да излезе. Четиримата поеха към изхода на сградата.

Повече от месец Левски беше в конака, затворен сам в килията. Когато излезе на прага се спря и вдиша с пълна сила от свежия въздух. После тръгна. Очите му погледнаха към ясното синьо небе и възвърнаха онази свежест и блясък. Той пое в последния си път и щеше да го извърви достойно. Погледът му обходи къщите, видя църквата „Света София“ и белия ѝ кръст. Видя планината Витоша. Съзря за последен път горите и полята, ширнали се пред него. Вятърът го погали и разроши косите му, а земята, на която стъпваше, сякаш му даваше сили. Чу как Мехмед даде заповед и войниците се отдръпнаха от Левски на 4-5 метра разстояние. Оставиха го насаме с един български поп. Чуваше се как попът четеше някаква молитва. Мехмед видя как Левски му каза нещо, а после се наведе към него и целуна кръста, който висеше на врата му. Двамата се разделиха, а Левски сам, без никой да му подвиква, тръгна към бесилото. Войниците отново направиха две колони, стигащи до дървените греди на бесилото.

Васил крачеше със сетни сили. Докато вървеше, погледна бесилото, което вече бе на двайсетина метра от него. Две дълги отвесни греди и една напречна. Струваше му се, че чернееха. Заприлича му на порта. Да, точно така – отворена порта. Събра сили и се усмихна. „Идвам, Господи! Прости греховете ми, прости всяка лоша дума, мисъл или действие. Покайвам се. Отричам се от греха и дявола. Оставям се на Теб, Боже, вземи си ме! Амин!“

Шумът стана нетърпим и Мехмед се напрегна. Искаше всичко да свърши по-бързо. Видя как двама от неговите вдигнаха Левски и го качиха на дървеното буре.

Два гласа се чуха ясно въпреки шума. Първият бе на Левски:

– Боже, избави България!

Вторият бе на Мехмед Юмер, който даде заповедта, като извика:

– Саиб!

Двама човека отвърнаха глава от последвалата сцена. Първият бе отчето, койте извърна глава и се прекръсти три пъти поред. Вторият бе Мехмед, който обърна главата си и бързо изтри очите си.

***

Чаят изстиваше, но никой от двамата не бе и докоснал чашите.

– Каква я мислихме, каква стана – рече Доктора. Всичко свърши. Загубихме го!

– Байо, не може така да свърши! Мисля си нещо и ще ти го река, пък ти отсъди безумно ли е.

– Какво ти е на ума, Гоше?

– Сещащ ли се как ми разказа са светеца с моето име?

– Да, спомням си.

– Тогава ми разказа и какво е станало след смъртта му. Двамина смели българи са взели тялото му и са го пренесли в църквата, за да е на свято място и да бъде погребан по нашата вяра.

– Да, така е станало, Гоше. Видя къде почиват мощите на светеца. И какво общо виждаш тук, думай ми.

– Байо, двамина смели българи са пренесли тялото на светеца. ред е на нас двамата да направим същото с тялото на Левски!

Доктора остана безмълвен – това, което момчето каза, го разтърси. Видя как в миг момчето срещу него стана мъж. Атанас знаеше, че никой българин нямаше да иска тялото на Левски, страх беше сковал цяла София. Градът бе опасан с турски войници и покрай тоя процес в Конака всички се бяха разлютили. Знаеше и какво ще последва с тялото на Левски. Иванчо Хаджипенчович някак с гордост преди час , когато се видяха му каза, че ще бесят главатаря. Потвърждение от султана дошло. Заповедта била обесеният да виси на бесилото до ранния следобед, а после тялото му да бъде откарано до „позорните гробища“ край мочурищата, където се погребвали самоубийците, намерените убити хора, обесените и въобще такива, на които не се полагало почтено погребение. Това ли заслужаваше Левски? Там, в блатата при нечестивите ли щеше да почива тялото му? Тази мисъл го вбеси и Доктора силно тропна по масата.

– Така ще стане, Гоше! Приживе не можахме да спасим Левски, след смъртта му ще го направим! Ние с теб, приятелю!

Двамата се прегърнаха силно и взеха да обмислят как да се случат нещата. Решиха да дадат няколко гроша на Гошко цигането, за да отиде с турците до гробището. На този студ бяха убедени, че никак няма да им се разправя с копаене на гробове и погребване. Гошко трябваше да се цани да отиде с тях да им помага. Ако се случеше така, решиха да му дадат три бели речни камъка, които да остави при гроба, за да го разпознаят после къде е. В близост до гробището беше кварталът Кюлуците и точно там живееше Христо Хамбарков. Той беше клисар на черквата „Св. Петка Самарджийска“ и член на софийския комитет. Доктора веднага трябваше да тръгне към него и да се уговорят да ги чака в близост с каручка и кон. Георги пък се облече и тръгна да дири адашчето си.

***

Половин час преди полунощ тримата смели българи бяха в каручката и тихо се придвижваха по пътя към Враждебна след успеха на мисията си. „Каква ирония“ – помисли си Атанас Доктора. – „През Вълчовия хан и Враждебна Левски идваше в София, а сега оттук ще мине, за да я напусне“.

По едно време Доктора рече на Христо да спре.

– Момци, тук се разделят пътищата ни. На мен се падна тежката задача да съм лошия вестоносец и да кажа на момчетата какво е станало. Те чакат за тая пуста засада…

– Докторе – рече Христо. И аз трябва да се връщам, че черквата ме чака. Момче, ще се оправиш ли сам?

– Не ме мислете мен, байовци – рече Георги Ловчанлията. Всеки има нещо важно да прави. Идете си със здраве и ако е дал Бог, пак ще се видим. Докторе, благодаря ти за всичко! Господ здраве да ти дава! Ще се видим скоро!

– Господ здраве да тава и на теб, Гоше, и да те пази по пътя! Решил ли си къде ще отидете с Дякона?

– Решил съм го, байо!

- Ела, момче – каза Доктора и двамината се прегърнаха мъжки и потупаха силно по рамената. И да се пазиш! Свободата ще я вземем, но после такива като теб ще трябват на нашата България, а не такива като моя познат Иванчо Хаджипенчович.

Тримата се разделиха и всеки тръгна по пътя си.

***

Васил Левски беше препогребан на хубаво място, близо до река и църква. Георги Ловчанлията загина в битка за свободата ни при върховете Шипка и Свети Никола. Не я доживя таз блянувана свобода! Доживя я Атанас Доктора. По-късно някои властимащи го прогониха от София. Той се върна в родния си Троян и там остана до края на дните си

Свободата я дочака и Иванчо Хаджипенчович. Стана виден гражданин. Избраха го за депутат в Учредителното събрание в Търново, което бе и първото Народно събрание на България след Освобождението. Гласува и първата българска конституция – Търновската. Става и член на държавния съвет и Върховния съд на Княжество България…

Автор на текста: Георги Савов

Първото издание на тази книга е от 1926 г. Още в началото подчертаваме, че тя е написана от родственик на Васил Левски. Незнайно защо, както тази, така и другата книга на Данаил Кацев–Бурски, свързана с Васил Левски – „Дякон Игнатий – Васил Иванов Левски” от 1924 г., са много трудни за намиране. В Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ има само по един екземпляр от тях.

През 1991 г., се прави второ издание, благодарение на средства, събрани от няколко българи.

Именно това е изданието, което ние като екип намерихме и решихме да качим в интернет пространството.

Един от хората, съдействали за преиздаването на книгата през 1991 г.,  е Иван Бубалов. В началните страници той е написал следното:  „Любознателни читателю!

В ръцете си държиш изключително рядката книга с интригуващото заглавие – „Истината по предаването на Дяконъ Игнатий – Василъ Левски” – анкета извършена в Ловеч 1925 година от Данаил Василев Кацев – Бурски“

През 2022 г. ние решихме да помогнем тази книга да стигне до повече хора. Днес се обръщаме към вас:

Любознателни читатели и хора, които се вълнувате от нещата, свързани с личността и делото на Васил Левски!
Ние смятаме, че тази книга заслужава да стигне до вас! Нека всеки сам направи своя прочит. Достигането до истината понякога е като редене на пъзел. Тази книга определено е парче от този пъзел.

Виж книгата тук: Истината по предателството на Васил Левски

Пояснения: Книгата е снимана на ръка с разлистване страница по страница, защото не искахме да рискуваме да я разкъсаме с натиска, при използването на скенер. Нещата, колкото и да се стараехме, не са се получиха перфектно и моля да ни извините!

Всяка снимка с изключение на началните обхваща две страници от книгата, чийто формат  е 8/11,5 см.(следете оригиналната номерация на страниците в горния край).

Форматът, на който са качени снимките и оформени в един документ е PDF. Файлът позволява да приближавате или отдалечавате текста.

Приятно четене!

Викът е на майката Гина Кунчева, която дарява живота. Викът е и на малкото момченце, което вдишва болезнено и въздухът изпълва дробовете му. Радостта е на бащата Иван Кунчев, горд с новия си наследник.

Жаждата…тя е за живот и е на малкия Васил. Много неща ще прочетете, но точно силната жажда за живот е едно от най-големите качества на нашия Апостол на Свободата.

Радостта … през бащата, след преживяната болка от раждането тя обхваща и майката. Обхваща семейството … обхващала е почти всеки, до когото се е докоснал Васил приживе. Обхванала е почти всеки днес, 184 години след това рождение.

Да – радост, а не тъга! В едни от най-тежките години от историята на България, следвайки пътя на събитията и логиката, ние е трябвало да сме обезверени, претопени … трябвало е да тлеем! Но не би! Генът ни е силен и колкото и да сме мачкани, точно в най-тъмните години се ражда Левски! Раждат се синове и дъщери български, които ще оставят имената си със златни букви в нашата история. Изводите тук може да си направи всеки и да се замисли!

Мачкани сме и днес! Годините са трудни. Раждаме се с чувство за малоценност, което наши и чужди ни вменяват! Забравяме гена си! Днес дори на рождението на най-свободния българин масово ще ни залеят със статии за това как е предаден. Статии за изгубения му гроб. Статии за залавянето му и как не сме направили опит да го спасим. Ще въздигат Левски до небесата, откъсвайки го от нас! Почти никъде няма да прочетете са семейството му! Малцина историци ще ни разкажат за баща му, за майка му, за сестрите и братята на Левски. Никой няма да си зададе въпроса, как е възпитаван Апостола, за да се превърне в такъв българин. В каква среда е живял? Какви мисли е имал? На какви игри е играл като малък? Кои са приятелите му, с които е играл?

Всеки знае как е умрял Апостола, но малцина знаят как е живял! На това му казвам объркана работа! Ето тук обвинявам историците! Кажете ни как е живял Васил! Кажете ни как от малкото момченце, родило се на днешния ден в Карлово, е израснал до Апостол на българската Свобода! Разкажете ни за тази негова жажда за живот. Разкажете ни за нещата, които е споделял в писмата и тефтерчето си. Направете нов прочит, достъпен за всички, защото това негово „Народе????“ не е укор към нас и не трябва да ни дамгосват с него! Левски е вярвал в нас и е посветил живота си на това да сме свободни и достойни люде! Нека разбираме как се изгражда една личност!

Левски е Свобода! Днес, на неговия ден, отново ще има викове, сълзи, радост и жажда! Ще има и тъга, защото дълбоко в същността си всеки от нас знае, че почти нищо не сме изпълнили от неговите заръки. Но важното тук е да осъзнаваме това на първо време. Осъзналият се човек е отворен и способен на промени!

Чистата и свята Република, в която живеят достойни и равни с другите европейски народи люде, е все още на дневен ред! А Васил Левски … Васил Левски е може би единствената наша личност, която така силно обединява почти всички българи. Нека и върху това помислим и да градим!

Чии са сълзите, с които започнах … нека всеки да помисли!

Честит рожден ден, Апостоле!

Това е художествен разказ, вдъхновен от прочетена история в интернет.

Погледът му отново се спря върху огнището.

„Дали го затворих хубаво?“ – помисли си баба Надка. Проклетият турчин сигурно бе видял нещо. Тя тури чашката с кайвето и сладкото на малкото подносче и се запъти към Али Ага. В този момент турчинът стана и се отправи право към огъня. Посудата в ръцете на бабата лекичко изтрака и тя без малко да изпусне подноса. Баба Надка си помисли най-лошото: „Отиде синецът ми“!

Али ага се доближи до огъня. Протегна ръце към него сякаш искаше да го обхване със замръзналите си пръсти, но не само това бе причината. От две години той преследваше тоз черен демон, както му беше излязъл прякорът, и сякаш бе развил един особен нюх. Сега погледът му се спря върху почти незабележим жлеб по един от страничните камъни на огнището.

Понечи да протегне ръка, за да задоволи любопитството си, но огънят бързо го отказа.

– Бабо, дай да сложа едно дръвце, че не мога да се сгрея – рече той, но Надка усети какво всъщност искаше да направи. – Такъв студ е навън, а огнището ти едвам тлее.

– Седни, ага, да си изпиеш кайвето, пък аз ще ида да донеса дръвца.

– Остави го ти кайвето, дай ми едно по-длъжко дърво. Я ми речи какъв е тоя жлеб тук?

– Къде, ага? А … не бях го виждала. От металната тенджера ще да е.

„Разправяй ги ти на друг тия!“ – помисли си агата и се протегна към машата. Опря краят ѝ в камъка и натисна. Металът се хлъзна по обгорелия камък и ръката на турчина попадна над огъня.

Агата изрева от болка и хвърли машата. Ядоса се и Надка усети, че нещата не отиват на добре.

В този момент на около метър зад зида в скривалището Левски извади ножа от пояса си и се приготви за най-лошото.

Вратата на къщата се отвори и едно от заптиетата рече:

– Али, дойде Хасан от Орхание. Каза, че са хванали гяурина. Мехмет паша ни вика в Тетевен.

Али ага погледна баба Недка в очите, но не успя да усети уплахата ѝ. „Няма нищо странно – явно металните крака на тенджерата са надрали камъка. Започвам да се вманиачавам, а това не е добре“ – помисли си Али. Взе чашката с кайвето и отпи.

– Арно си го направила! Ще намина и друг път.

– Добре си дошъл, ага – рече баба Нaдка и мислено го прокле.

Али облече връхната си дреха, нахлупи си феса и излезе от къщата. Вън го чакаха десетимата му подчинени и Хасан. Всички се бяха насъбрали около новодошлия и приказваха.

– Какво сте се разпуснали бе, хаймани? – извика Али и това бе достатъчно. Заптиетата бързо яхнаха конете си и се приготвиха за тръгване.

– Хасан, ела при мен!

– Мерхаба, ага!

– Кажи сега какво е станало и защо толкова зор дава Мехмет паша?

– Ага, всички вече са хванати. Късно снощи и баш гяурът е заловен. Опитвал се да се измъкне, преоблечен като жена.

– А нещо за моя човек има ли?

– Там, ага, знаеш как е. Ни следа, ни нищо. Като демон е тоз проклет гяур. Днес разберем, че са го видели край Орхание, утре някой е сигурен как го е подминал на пазара в Пловдив. А навсякъде вардим, не е като без хич. Криле ли има тоз чиляк, не знам, но не е читава работата. Джингиби!

– Няма криле, Хасан, няма. Скоро ще го хвана аз и ще видите, че е един обикновен гяур. Стига с тез небивалици за него, че започвам да се ядосвам. Между другото, искам да се навърта някой около тази жена. Чини ми се, че не ѝ е читава работата. Остави Мехмед тук. Нека да се прикрие нейде в близост до къщата и да наблюдава. Кажи му да остане четири часа тук и ако няма нищо съмнително … да ни последва към града. Изпълнявай, Хасан!

– Слушам, ага!

Али ага се метна чевръсто на коня и с развеселен тон извика:

– Джингиби … ще ви покажа аз как се хващат духове, калпазани таквиз!

После понечи да тръгне с коня си, но нейде откъм баира се чу самотния вой на вълк. Толкова зловещо прозвуча, че конете нервно започнаха да потропват с копита, а страхът прониза заптиетата до костите. После и вятърът. Забрули право в лицата им, а снегът, който навяваше, ги накара да примижат. Али ага пристегна яката на униформата си около врата и дръпна юздите. В този момент под напора на вятъра един клон с насъбрал се сняг се огъна и с трясък бялата пелена се стовари върху главата на коня му. Животното се изплаши и се изправи на задните си крака. Али ага загуби за миг равновесие и само бързата му реакция не позволи да се строполи на земята. Хванал здраво юздата, той успокои коня и тръгна в галоп. „Проклет вятър, проклети вълци, проклето място“ – помисли си Али. Само веднъж да го хвана тоз чиляк и ще искам от софийския мютисериф Мазхар паша да си се върна в Анадола. Липсваше му родния край и всичко в него. Преди година по заповед на Мазхар паша го бяха изпратили в Българско. Задачата му беше да залови Джингиби, гяурина, който от години тормозеше турската власт и за когото вече се носеха легенди. Демонът на империята, неуловимият, сега беше неговата задача. Вече почти година Али беше по следите му, но проклетият гяур все му се изплъзваше. В началото Али го мразеше, защото заради него остави в Анадола жена си с роденото преди 5 месеца детенце. Дългоочакваната рожба – син. Можеше да ги вземе със себе си в Българско, но – първо – не искаше да ги излага на опасност и – второ – си мислеше, че бързо ще изпълни възложената му задача. Вече бяха изминали 11 месеца и 17 дни, а Джингиби все така си оставаше свободен и го разиграваше из тази васална територия. В началото Али беше омаян от красотата на българските земи. Не беше виждал по-красиви гледки. За първи път той дойде в София на 3 март 1870 година. Бързо се наложи да обиколи из Русе, Пловдив, Шумен, Варна, Ловешко и Търново. Пролетта настъпваше по тези земи и сякаш пред него се събуждаше една красива жена. Явно още от първите дни му липсваше съпругата му. Установи се в полите на планина, която българите наричаха Родопа. Али обожаваше ранните утрини, а тук те бяха прекрасни. Дълбокият дъх, който си поемаше всяка сутрин пред къщата, изпълваше цялата му същност. Обичаше да чувства, че е жив. Дълбокият дъх, който си поемаше всяка сутрин на чардака и утринната студенината, която обхващаше тялото му, помагаше за това му чувство. „Колко по-различни са въздухът и ароматите тук от Анадола!“ – си мислеше Али. Обичаше пролетта – не само защото беше пролетно чедо, но и заради пробуждането на всичко. Но колко различно бе тук из Българско. Тук това пробуждане, което обичаше, беше толкова осезаемо, че понякога тръпки го побиваха. Рекичките, които нежно ромоляха, покрити с бях пухкав сняг, сега бяха като развързани зверове. Помитаха всичко по изровеното си корито и бученето им сякаш пречупваше последните остатъци от зимата. Всичко позеленяваше около реките, а пролетните цветя сякаш допълваха цветната картина. Но нищо не можеше да се сравни с ароматите, които се носеха – на прясна трева, цветя, напъпили дървета и още нещо. Обичаше това „още нещо“, а като прибавим и сладките песни на птичките … определено не обичаше този сезон само заради рождения си ден. Към средата на април написа четвъртото писмо до съпруга си и ѝ спомена, че всяка сутрин го буди чичо Пей. Всеки път се усмихваше, когато се сещаше за отговора на жена си и изпратените от нея поздрави за чичо Пей. Закачката му мина и сега вече съпругата му знаеше, че българите така викаха на една сладкопойна птичка, с чиято песничка той се будеше – „чичо пей, чичо пей, чичо пей”.

Тези мисли споходиха Али ага, но силният вятър и вълчият вой бързо го върнаха в реалността. Вече не се радваше така на утрините и не се вслушваше в птичките. Не забелязваше красивите природни гледки, които иначе обичаше да съзерцава и мислено да рисува. Всичко му сивееше и съпругата му липсваше. Синът му вече сигурно е проходил и той е изпуснал този миг заради един гяур. Вече го мразеше, но същевременно изпитваше и някак едно уважение. Беше го подценил и сега знаеше това много добре. Откъде идваше обаче това уважение? Често си задаваше този въпрос. Всичко идваше от онзи плам в очите на познаващите го, когато станеше дума за него. Али не можеше да си представи как този човек влизаше под кожата на хората и те бяха готови в огън да скочат заради него.  Знаеше само, че тази подкрепа бе от все сърце и изпълваше цялата им душа. Именно заради това бе толкова трудно да го заловят, но Али знаеше, че все някъде щеше има пробойна. Дългогодишната му работа му го подсказваше и той вярваше, че нейде някой гяур ще се разприказва. Вестта, която дойде откъм Тетевенско за заловения предводител на гяурите, ограбили пощата при Арабаконак, някак му дойде добре. От писмото, което бяха заловили, Али знаеше, че тоз Димитър не се спогажда с Джингиби. Някаква тръпка премина през цялото му тяло и Али дяволито се усмихна. Пришпори коня и заедно с другите десетина турци пое към Тетевен.

През прозорчето на къщата си баба Нaдка видя отдалечаващата се група. Като черна мъгла те потънаха нейде из долината. Душата ѝ се успокои и ѝ се искаше час по-скоро да го види, но добре знаеше какво ѝ беше заръчал той и за пореден път го спази. Взе машата, чукна три пъти по единия от камъните встрани от огнището. После отиде до масичката. Поседна на миндера и зачака. Той ѝ бе заръчал, когато в къщата има някого и му се е наложило да използва скривалището, след като изпроводи гостенина и се увери,  че си е отишъл, да чукне три пъти по камъка и след петнадесетина минути да отмести каменната плоча. Ах, как се нижеха тез минути. Баба Нaдка се замисли, че за трети път огънят спасяваше Дякона. Единственият вход към скривалището зееше в основата на огнището. Тя го затваряше с каменната плоча, върху която винаги тлееха въглени. Времето мина и Надка взе машата. Бързо прибута дървата в единия край на огнището. Разчисти жарта и опря метала в края на плочата. Натисна и тя се хлъзна върху другите изгладени каменни плочи.

– Хайде, чедо, излазяй! Ойдоха си турчолята.

Чевръсто из зейналия отвор излезе той. Русолявата му коса беше разрошена и докато излизаше из дупката, бялата му риза се изцапа на едно място с черно от саждите. Той погледна баба Нaдка със сините си очи и се усмихна.

– Пак отървахме кожата! Здрава да си ми, мале!

– Жив и здрав да си и ти, синко! Тоз път доста се уплаших. Али ага е различен.

– Така е! Какво се случи та така бързо зачезна? Чух, че някой го повика, но не можах да чуя какво си казаха.

– Един от помощниците му каза, че били хванали някой наш край Орхание и ги викали в Тетевен.

Усмивката на Левски изчезна от лицето му. Баба Недка видя това.

– Какво е станало, сине?

– Дай Боже да се лъжа, мале, дай Боже! После той извади книжата и по всичко личеше, че се готвеше отново да пише. Баба Нaдка му приготви масичката край огнището. Сложи му и нещо за хапване, но той вече беше потънал в работата си.

– Вземи хапни, синко, работата няма да избяга – каза тя и го помилва по главата. – Ех, да бяха всички като теб, щях да съм спокойна за голямата работа, с която сте се захванали, чедо!

Левски я погледна и отново ѝ се усмихна:

– Ако всички бяха като теб, мале, отдавна да сме свободни вече – рече ѝ той и отново започна да пише.

Ах, как го обичаше. Преди десет години турците бяха затрили мъжа ѝ. Малко след това и синът им почина и в тоз ден сърцето ѝ се беше скъсало.

Винаги щеше да си спомня онзи летен ден, когато за първи път го видя. Големите му сини очи, благият му глас и онази усмивка някак я накараха да го обикне като собствен син. Тя добре знаеше кой е. Обичаше да го гледа как, седнал край огъня, пишеше своите работи. Как хубаво ги нижеше тез букви и понякога пламенно ѝ разказваше за делото. Сърцето ѝ се свиваше, защото добре знаеше, че врагът е силен, а това дело щеше да погуби много народ.

– Без свобода сме нищо, мале, нищо! – изведнъж рече той. Аз съм се посветил на таз работа и ако трябва, и живота си ще дам за това дело.

– Василе, синко, като ми ги говориш тези неща, разбирам колко е важно. Ние, простите люде, сме потънали в нашето си ежедневие и се не досещаме за таквиз неща. Аз гледам да изведа козичките, да ги нахраня, да ги издоя. Да им изчистя. Градинката да направя, за да си помагам зимата. И така, сине. Но твоята кръв е буйна и ги разбираш тия неща. Вие младите не търпите вече тез несгоди от турчолята. Само се пази, сине. Казваш живота си би дал, но мисли и за майка си, Василе.  Ей ме мен. Вече 9 години не мога да прежаля мойто чедо и няма да го прежаля никога. Трагедия е, синко, ако майка погребва децата си. Сърцето на майката е голямо, но някои неща не се понасят. Помни това, Василе, и мисли хубаво. Така да ги измислиш тез работи със свободата, та да останеш жив и здрав.

– Не е толкова лесно, мале! Инак ние с майка ми сме се разбрали. Тя знае по какъв път тръгнах и че може да се не върна жив. Още преди осем лета се разбрахме. Тогаз по Великден косата си отрязах и ѝ я дадох със заръката да я пази. Когато чуе, че съм загинал, да я извади, да се опее и погребе, вместо мен, защото, мале, може някой ден неопят и непогребан да остана.

– Боже, Василе! Какви ги говориш, чедо! – почти разплакано изрече тез думи баба Нaдка и се прекръсти няколко пъти. Какви са тез мисли в главата ти и какво си причинил на майка си с тях?

– Ти сега не се разстройвай, мале! Таквиз неща се случват. Ние, започвайки делото, сме си сложили главите в торбата и го знаем това. Дай Боже да минат добре нещата, че живот да поживеем и ние, но запомни едно, мале – живот без свобода е просто тлеене. Или главата ми набучена на върлина ще стърчи, или тялото ми на бесилка ще виси. Но ще я постигнем таз свобода, мале. Ако аз загубя, ще загубя само себе си. Но след мен трябва да дойдат силни люде. Затова обикалям из наше Българско, за да ги намирам и подготвям. С това си дело ако спечеля…ще спечели цял народ.

– Боже, синко! На мен тези неща са ми сложни, но ти вярвам. Мъката ми идва от думите, дето си изрекъл към майка си. Сърцето си ѝ разбил, сине!

– Тя майка ми е силна жена, не го мисли туй.

– Василе, даже много силна жена е, като те гледам теб. Няма как таквоз чедо да се роди и отгледа от слаба жена. Но ти се пази, сине, пази се, защото майчината болка от загубата на дете е много силна. Туй ти го казвам от опит, моето момче. Дето хората казват, не питай старило, а питай патило. А при мен са вече и двете. И не ми ги обяснявай ти тез работи големи, ами вземи и сложи нещо в устата си. Барем един залък хлебец. Кусай и от чорбицата, докато е топла, защото таквиз големи работи, дето ги мислиш и ще ги правиш … на гладен стомах няма да станат. А и тя работата няма да избяга, Василе.

Усмивката озари лицата и на двамата и баба Нaдка в следващите минути се радваше истински на компанията на Дякона и ѝ стана някак приятно, че успя да го накара да хапне. Тя знаеше, че след час той щеше да поеме по пътя си и не биваше гладен да ходи в таз люта зима.

Приготви му в една кърпа къшей питка, шарена сол,козе сирене, малко месце, парче сланина и няколко маслинки. Наля му в манерката прясна водица и ги подреди в дисагите му.

– Готов си, Василе! Имаш ли нужда още от нещо да ти сложа? Кажи ми, че ти си знаеш по пътя от какво имаш нужда.

– Намират ли ти се маслинки, мале?

– Сложила съм ти, сине. Знам, че ги обичаш.

– Жива да си ми! – каза Дякона и я прегърна силно. Целуна я по челото и ръцете и закопча ямурлука си. Вдигна яката и метна дисагите през рамо.

– На добър час, синко, и се пази! Ще те чакам пак!

– Сполай ти, мале! Остани си със здраве!

Васил не искаше да оставя следи по двора и беше решил да прескочи оградата, за да поеме по пътя, който минаваше зад къщата. Посегна към вратника да го отвори, но се обърна, за да види още веднъж баба Надка. Обичаше тази жена. Сълзите ѝ вече се стичаха по бузите, но тя се усмихна, когато очите им се срещнаха.

На трийсетина метра от къщата, скрит зад дърветата и храстите, дебнеше Мехмед. Наближаваше четвъртият час и скоро той щеше да поеме към града, както му бе заповядано. Нищо не се случваше, но той продължаваше да гледа към къщата. Изведнъж, нейде в далечината, се чу силен вой на вълк. Мехмед уплашено се обърна в посока на този вой, който идваше от гората. Точно в този момент Васил отвори врата и излезе от къщата. Бързо направи няколко крачки към оградата и ловко я прескочи.

Воят заглъхна, но не и страхът на Мехмед. Тръпки го побиха и чисто интуитивно той опипа спусъка на пушката. После отново обърна погледа си към къщата. Нищо не се случваше и никой нито влизаше, нито излизаше. Мехмед вече мислено си бе вкъщи пред огнището и хапваше топлата храна, която жена му бе сготвила. „Още малко остана и тръгвам по пътя“ – си рече той.

А малко по-надолу от него, по другия път към Троян, Васил вече крачеше уверено.

Хванатият гяурин, за когото докладваха на Али ага, се наричаше Димитър Общи. Акцията беше блестяща и след полицейско преследване и предателство той падна в ръцете на турците в село Чериково. От глупост, от голямо его или просто от страх Общи започна да предава всичко, което знаеше за комитетската работа. За нула време всичко, за което беше работил Левски, започна да се руши.

Месеците се нижеха и турската полиция пусна пипалата си навсякъде из Българско. Комитетската мрежа се оказа много по-голяма и сериозна като организация, отколкото си мислеха турците. Али ага добре ръководеше всичко и вече не подценяваше, а умело затягаше капана за Джингиби и чакаше своя момент.

И той настъпи. В края на декември месец 1872 г. в едно ловешко селце Къкрина, капанът силно щракна. Звукът му отекна във вечността!

Пътят от Къкрина към Ловеч се виеше като змия и двете каруци бавно напредваха по него. Заедно с тях яздеха 11 турски стражари начело с Юсеин Бошнак. Макар и ранен, той бе доволен. Като старши на стражарите ръководи отлично акцията и сега очакваше да бъде награден.

Левски беше в едната каруца заедно с Никола. Нескопосаната превръзка, която един от стражарите му направи, вече беше цялата пропита с кръв. При залавянето куршум го удари в лявата част до ухото, а един от стражарите при сборичкването, почти отряза с ножа си лявото му ухо. Болката бе непоносимо силна, а студеното време и вледеняващият вятър само я засилваха. Но въпреки всичко Левски намери сили и се усмихнал на Никола.

– Стана тя каквато стана, приятелю! – каза тихо Васил.

– Отидохме си, байо, отидохме си. Ще ни обесят като кучета сега – отвърна му Никола.

– Бесилото ще е за мен, друже. Теб ще те пратят я в Диарбекир, я някъде другаде на заточение. Сега събирай сили в себе си и внимавай какво ще говориш, като ни заразпитват.

– Недей така говори, байо! Ще ни пратят и двамата на каторгата и – заклевам ти се – ще избягаме от там.

– За мен е късно, приятелю! Опичай си ти ума и гледай след мен да продължите делото. То е важно! Мен, че ще ме обесят, ще ме обесят, но поне гробът ми ще да е тук в нашата си България, Николчо. Всеки ще го знай. Не искам да ми гният костите надалеко, нейде по чужбина.

Очите на Никола се насълзиха. От студа и сълзите погледът му се замъгли. Този миг нямаше да забрави никога. Ранен, вързан и обречен на смърт Левски намираше сили и го успокояваше. Даваше му съвети за бъдещето. Несломим бе този човек и ако го загубеха, не дупка, а пропаст щеше да зейне в Българско.

Вълците виеха зловещо! Вятърът яростно завихряше снега и сякаш се опитваше да заличи следите на тези каруци и турската потеря. Сякаш се опитваше да заличи тази разиграла се история, която не трябваше да се случва. Природата се опитваше да изтрие случилото се и да върне времето, но то вървеше безмилостно въпреки всичко и всички, и вече отброяваше последните мигове от живота на Апостола.

Пролетта вече се усещаше във въздуха. Баба Надка излезе да вземе малко дръвца от под стряхата. Трябваше да засили огъня. Щеше да има гостенин и беше решила да сготви вкусна храна. Вчерашният ден при нея се отби съседът ѝ Петко. Бил до града и се видял със Стоянчо Халача. Той пращал по него хабер на Недка и му казал да ѝ предаде, че ще мине да я види утре. Имал да ѝ казва нещо важно. Жената се зарадва, че ще ѝ погостува този момък. Познаваше го добре. Той беше едно от верните момчета на Левски. Баба Надка се зачуди какво ли важно нещо имаше да ѝ казва и предположи, че щеше да е вест от Васил. Сигурно щеше да идва към нея и се беше разпоредил на Стоянчо да приготвят скривалището в дома ѝ.

Часовете се изнизаха и на вратата се потропа. Баба Нaдка чевръсто отвори и покани Стоянчо, който стоеше на прага. От студа ли беше, от какво ли, но момъкът беше бял като платно.

– Добре си ми дошъл, Стоянчо! Влизай на топло, момче! Приготвила съм и гозба да хапнеш след дългия път.

– Добре заварила, бабо Надке!

Стоянчо свали връхната си дреха и я остави на закачалката. Приближи се до огъня и заразтрива ръцете си. Заговориха се за обичайните неща, но баба Нaдка забеляза, че избягваше погледа ѝ.

– Стоянчо, чини ми се нещо странен си. Какво има? Петко ми каза, че трябвало нещо важно да ми казваш.

– Бабо … чудя се как да ти го кажа – почти плачейки измънка Стоян.

Тя го хвана за ръцете и го погледна в очите, а те се бяха зачервили и от едното му око вече се стичаха сълзи.

Това силно изненада баба Надка

– Но, синко, какво има? Казвай направо.

- Добре, бабо. Няма да те лъжа. Турците заловиха бай Васил в Ловешко. От там са го закарали в София, където е съден. Преди няколко дена ми донесоха вестта, че Левски е обесен на 6 февруари в покрайнините на града.

Баба Надка, щом чу думите, че Левски е заловен, изгуби свяст и едвам се държеше на краката си. Когато Стоянчо каза, че Васил е обесен, тя се отпусна и падна като отсечено дърво. Само бързата реакция на момчето я спаси от това да се просне на пода. Той я подхвана и я занесе на миндера. Напръска я с студена вода, но жената бе като умряла. Бързо излезе и отиде до съседа ѝ Петко. Двамата се чудиха какво да правят и решиха да повикат доктора, чиято къща бе на края на селото.

Иван Стоянов Доктора бързо се притече на помощ. Установи, че баба Надка имаше пулс, но въпреки опитите му да я върне в съзнание, не се случваше нищо. Тя беше жива, но все едно умряла!

На следващия ден доведоха друг доктор от града, но и той не успя да я върне в съзнание. Каза им, че не можел да разбере какво се случва, но знаел със сигурност, че жената е жива и пулсът, дишането, реакцията на зениците, температурата ѝ били нормални. Докторът не знаел какво да прави. Не познавал друг такъв случай. Накрая даде съвет да стои някой до нея и така Стоянчо остана в дома ѝ.

На третия ден в късния следобед, докато Стоянчо приготвяше на огнището бобец, изведнъж баба Надка стана от кревата. Стоянчо едва не изпусна посудата и пребледня. Само преди миг бабата лежеше като мъртва, а сега стоеше срещу него и му се усмихваше.

– Усещам, моето момче, че не си сложил джоджен на бобеца. Дай на баба си да го направи този бобец, а ти отиди отвън да вземеш още дръвца.

Стоянчо ѝ подаде черпака, мина покрай нея с ококорени очи и отиде за дърва.

Какво се беше случило? Така и не се разбра, а и никой не даде логично обяснение. Баба Надка все едно втори живот живееше. Когато се случи това, тя бе на 60 години. Живя още 50. Никой от рода ѝ или съселяните ѝ не беше доживявал такава възраст. Често я питаха какво е станало, а тя само се усмихваше и им казваше: „Какво да е станало? Радвам се на всеки миг от живота си, защото от онзи ден насам аз живея заради двама“!

На 110-годишна възраст на 6 февруари – датата, на която Левски беше обесен, баба Нaдка умря в своя дом, завита с родопско одеяло и вперила поглед в огнището.

Същия ден в края на селото на синa на Стоянчо, Момчил, се роди мъжко чедо. Кръстиха го Васил!

Автор на текста: Георги Савов

Дъската изпука шумно под силния натиск, но въпреки това не поддаде. Борис ядосано издърпа металния лост и го запокити към отсрещната стена. Парчето метал остави диря в зидарията и падна шумно на пода. Колегите му за пореден ден го бяха оставили сам и днес трябваше да изкърти цялото дюшеме на помещението. Фирмата беше поела тази поръчка, която дойде тъкмо на време. От два месеца не бяха получавали заплати и случилото се бе не просто глътка свеж въздух, ами направо спасение за фирмата.

Борис се отпусна на пода и взе бутилката с минерална вода. Отвори я и отпи жадно. Точно в този момент телефонът му извибрира. Когато човек пие вода, дори змията не го закача, помисли си той и погледна дисплея. Ясно. Змията не, но…беше получил SMS, че закъснява с 20 дни с вноската за кредита си и ще трябва да плаща наказателна такса.

Нямаше време за вайкане. Борис запретна ръкави и реши да прекърши силата на своя противник – в случая една стара чамова дъска. Подпъхна лоста в основата и напъна силно. Дъската изскърца жално, изви се и се пропука в средата. Точно там Борис постави лоста и отново натисна. Този път беше по-лесно и дървената летва изскочи от мястото, където бе стояла над 60 години.

Младежът я хвана с две ръце и я изтръгна от стария ѝ дом. Занесе я в ъгъла на помещението и се приготви за нов сблъсък. Подпъхна върха на лоста под следващата дъска, но нещо привлече вниманието. Периферното му зрение долови метален отблясък в отвора, който бе зейнал в пода. Остави лоста и се приближи. Видя дървена скара, глава на ръждясал гвоздей и нещо като стар парцал. Свали ръкавицата си и предпазливо докосна парцала. Не искаше да се убоде на някой ръждив пирон. От опит знаеше, че следват доста неприятни неща. Щом пипна парцала, разбра, че това е кожа. Почисти я от натрупалата се мърсотия с ръкавицата, която държеше. Подхвана я с два пръста и дръпна лекичко. Изненадващо, парчето кожа се оказа голямо и като че ли в него бе увито нещо. Бръкна с другата ръка и го подхвана. Май е кутия, помисли си Борис, но трябваше да откърти още поне една дъска, за да я извади. Така и направи. Ентусиазиран от откритието си и от завладялото го любопитство, за нула време махна още две дъски от пода. Сега вече се виждаше всичко. Парчето кожа обвиваше нещо и по дължина бе завързано с конопено въже. Борис хвана въжето с едната си ръка, а другата подпъхна под кожата. Дръпна и усети тежестта – не беше само парче кожа. Извади го и седна на пода. Държеше нещо, обвито с кожа и вързано през средата. Остави го пред себе си и заоглежда помещението. Не знаеше защо го прави. Беше сам, но явно откритието му го завари неподготвен. Загледа се във въжето и опита да го развърже. Но имаше възел и нямаше как да го направи. Ядосано извади макетния нож от работния си панталон и с бързо движение преряза въжето. Внимателно го издърпа и надигна кожата. Пред очите му се появи метална кутия с капак. Приличаше на онези английски кутии за бисквити. Виждаше се някакъв надпис, но избилата ръжда и мръсотия не позволяваха да го разчете. С ръкавицата се опита да почисти капака, но видя как изтърка старата боя и унищожи един от надписите. Това го смути и той се сепна. Не знаеше какво е и колко е ценно. Дали току-що не унищожи някаква реликва? В следващия момент разчете част от надписа. Да… кутия за бисквити беше. Отдъхна си и реши най-накрая да я отвори. От ръждата капакът заяде, но след малко усилия поддаде. Борис отвори кутията и видя парче бял плат, който покриваше съдържанието. В този момент някой потропа силно на външната врата. Това меко казано го стресна и той направо подскочи. Все едно откритието му отвори небето и земята. Разбира се, заради стреса в съзнанието му се появиха апокалиптични мисли, но гласът, който чу, въобще не беше на някой демон. Досадната съседка от долния етаж отново търсеше с кого да се заяде. Беше негов ред. Борис остави кутията до раницата си и отиде да отвори външната врата. Виновно закима с глава и няколко пъти се извини на бабата. Невероятен шум вдигал. Главата я заболяла и защо не спазвал правилата – от 14:00 до 16:00 часа не се позволявало да се вдига шум. Борис погледна тайно часовника си, докато кимаше с глава в знак на съгласие и примирение. Часът бе 13:50, но реши, че няма смисъл да влиза в разпри. Обеща на бабата, че няма да вдига шум през следващите два часа, извини се за седми път и ѝ пожела приятен ден. Затвори вратата и бързо се отправи към мястото, където беше оставил кутията. Взе я в ръце и седна на един стар стол. Отвори капака, махна белия плат и го остави на земята. В кутията разпозна бели листа, пощенски пликове, няколко монети, стар часовник и една червена петолъчка, в средата на която видя лика на Васил Левски. Това беше медал. Същият бе виждал веднъж, когато се разхождаше из градинката до храм-паметника „Александър Невски“ тук, в София, и разглеждаше картините и старинните вещи, наредени по сергиите.

Малко се разочарова. Но какво очакваше? Да намери вътре ритон от Панагюрското съкровище ли? Беше намерил кутия с писма и дрънкулки. На единия плик имаше надпис „Виена, 1921 г.“ Отвори го и видя няколко снимки. Разпозна сред тях забележителности на австрийската столица. На друг плик видя надпис „Назначение“. Вътре също имаше снимки, на които видя униформени хора с препасани пушки. Както и книжки с описание на някакви ордени. Премести погледа си към червената петолъчка с образа на Левски и направи връзката. Това беше медал за храброст. В кутията имаше още няколко пощенски плика с надписи на тях. „Сватба“, „Букурещ, 1959“, „Завършване“, „Дяконът“ , „Писма от Ваня“, „Писма от фронта“, „Рецепти“. Борис осъзна, че в ръцете си държеше спомените на няколко поколения хора. Замисли се и се натъжи. Лично познаваше бившата собственичка на апартамента, в който сега работеше и в който намери кутията със спомени. За жалост тя си отиде от този свят преди няколко месеца и нямаше роднини. Съпругът ѝ дядо Стоян беше починал преди повече от 10 години. Нямаха деца и наследници и апартаментът им беше купен от някакъв новобогаташ на търг от банка, която при направена ипотека, ставаше собственик на имота, след смъртта на баба Невена. Така се казваше тя – баба Невена,  а мъжът ѝ – дядо Стоян. Мили хора бяха. Винаги усмихнати, благи и едно нещо беше останало като спомен у Борис – как се разхождаха в близкия парк, хванати за ръце. Усмивка озари лицето му при този спомен. Сети се и за подаръка, който веднъж дядо Стоян му направи – златист плакет с лика на Васил Левски и някаква негова мисъл. Замисли се и за думите, но не се сещаше. Дядо Стоян винаги, когато се виждаха, подмяташе нещо за Левски. Борис от уважение го изслушваше, но не си падаше много по историята. Да, знаеше кой е Левски и какво е направил, но отдавна е било това. Човек трябваше да живее в настоящето. Така разсъждаваше Борис и не запомняше много от нещата, които му споделяше дядо Стоян. Даже сега се замисли и какво точно беше направил с онзи плакет. След като заживя отделно от родителите си, си беше взел много от нещата от стария апартамент. Някои от тях още стояха в картонени кутии в един шкаф. Зарече се довечера да потърси подаръка от дядо Стоян. Някак мило и същевременно тъжно му стана.

Беше взел решение. Намерената кутия нямаше да я даде на новия собственик. Не го харесваше. Пък и той даже не се беше виждал с дядо Стоян и баба Невена. Сърцето го заболя, като си представи как онова бизнесменче хвърля кутията в контейнера за смет пред блока. Не, нямаше да го позволи! Той щеше да задържи тези спомени, пък ако намереше нещо интересно сред тях…се закле в паметта им, че щеше го даде в музей или където там се съхраняваха старинни снимки и вещи. Реши обстойно да разгледа всичко, след като се прибереше у дома довечера.

Работният ден мина бързо. Борис успя да свърши заплануваната работа. След това в цеха обсъдиха какво са свършили дотук и с колегите планираха следващите работни дни. Част от екипа работеше в цеха по изработването на новите мебели. Друга част се беше заела с реставрацията на няколко старинни шкафа. Колкото до апартамента, работата им бе приключила с махането на старото дюшеме. Там нямаха повече работа на този етап. Сега влизаше друга фирма, която щеше да ремонтира апартамента основно. От фирмата на Борис се изискваше да изработи новите мебели и да реставрира няколко стари. Реставрацията Борис считаше за личен успех. При подписването на договора именно той успя да убеди новия собственик да запази няколко масивни шкафа. Те бяха истинска ценност. Изработени от орех и с изящни дърворезби. Много пъти си беше играл като малък в апартамента. До ден днешен си спомняше с каква възхита наблюдаваше и докосваше лъвските лапи на краката на холната маса и бюфета. Детското му въображение ги беше превърнало в приказни герои от историите, които си измисляше и които като в унес разиграваше. Спомняше си как дядо Стоян се включваше в игрите. Веднъж, захласнати в поредното приключение, докато преследваха лошия, двамата бутнаха и почти изпочупиха един порцеланов сервиз за чай. Това много натъжи баба Невена. Спомни си как очите ѝ се насълзиха. По-късно научи, че сервизът бил спомен от нейната майка. След няколко години Борис беше събрал парички. Естествено, и родителите му помогнаха много. С баща му отидоха до един оказион и избраха прекрасен чаен сервиз. Опаковаха го и на другия ден младото момче го подари на баба Невена. Тогава за втори път я видя да плаче, но този път от радост. Дядо Стоян също се просълзи и му каза: „Браво, моето момче! Добрината ти стопли старите ни души. Ех, да можеше бай ти Василя да види отнякъде какви момци растат! Животът тепърва ще те брули, но никога не изгубвай и предавай тази си добрина, юначе!“

Малък беше тогава Борис, но помнеше всяка дума на дядо Стоян. Такъв беше той – мъдър, благ и човечен. Естествено, въпросният бай Васил беше Васил Левски. Така и не можеше да разбере защо мине не мине и го намесваше в разговорите им. Веднъж Борис го попита дали Левски е негов роднина. А дядо Стоян се поусмихна и го погали по главичката.

– Кръвта ми не е от Левски, моето дете, но мислите, сърцето и духът ми винаги са се стремели да са от него. Ако повече българи го разберем и живеем достойно като него, дълго ще пребъдем и ще живеем в една чиста и свята държава.

– А сега къде живеем, дядо Стояне?

– Живеем на една територия, момчето ми, но това е тема за дълъг разговор. Някой ден ще го водим. Знаеш ли каква дата е утре? Годишнина от смъртта на Васил Левски. Аз имам една традиция. Всяка година на тази дата оставям по една червена роза. Искаш ли да дойдеш с мен?

– Ще се радвам, дядо Стояне. Таман ще разбера къде е гробът на Левски, защото си признавам, че не знам.

– И не си единствен, моето момче. И аз не знам къде е.

– Как така? Къде оставяш тази розичка тогава?

- Оставям я на паметника на Апостола, моето момче. Той е, както пишат историците, почти на мястото, където Левски е бил обесен. Гробът му, днес никой не знае къде е. Или поне са малцина и това е най-пазената тайна в историята на България.

– Тайна? А защо е тайна, дядо?

– Защото не сме дорасли да знаем истината, но и това е тема за дълъг разговор, който някой ден ще водим, Борко.

Тайнствената усмивка на дядо Стоян и мистерията, за която Борис научи в този ден, се запечатаха завинаги в паметта му.

Борис се прибираше към дома си. С колегите бяха решили тази събота и неделя да почиват. Очакваше го един разтоварващ уикенд, от който имаше нужда. Вървеше пеша. Разстоянието взимаше обикновено за около половин час. Той се наслаждаваше на тези моменти – сутрин рано, когато събираше мислите си, отивайки на работа, и вечер след работа, когато се отпускаше. Обичаше да ходи пеша.

Сега, докато вървеше, го връхлетяха отново мисли, които го връщаха години назад и бяха свързани с баба Невена и дядо Стоян. Преди да навърши тринадесет, Борис беше загубил своите баби и дядовци. Тъжно му стана, че нямаха дни да го видят как завърши училище. Да го видят с войнишката униформа на клетвата му в казармата. Нямаха дни да отпразнуват завършването му в университета. Може би именно затова се беше привързал толкова към приятелското семейство. По някакъв начин те запълваха празнината, която се бе отворила в душата на малкото момче. Често им гостуваше, а през летните ваканции се случваше да изкара при тях дори седмица-две. Там, в дома им, бяха най-хубавите му детски спомени.

Докато вървеше, Борис за пореден път се запита как се случи така, че се отдалечи от тях? Несъмнено най-голяма роля бе изиграл фактът, че се преместиха да живеят в друг квартал. Преди това беше лесно. Дядо Стоян и баба Невена живееха два етажа под тях в старото тухлено блокче. На Борис там му харесваше много, но незнайно защо родителите му решиха да се местят. В първите месеци след преместването Борис посещаваше своите приятели един-два пъти в месеца. След  това посещенията се разредиха и бяха заместени от обаждания по телефона за празниците. На втората година от преместването Борис си счупи ръката и няколко месеца бе по болници и раздвижвания. После трябваше да наваксва с ученето, за да завърши годината. Времето си летеше и един ден, след като се прибра от училище, разбра от майка си, че дядо Стоян е починал. Стана му много мъчно не само защото не го беше виждал отдавна, ами и заради факта, че последното им виждане не завърши добре. Бяха се скарали. Всичко започна чудесно и именно в онзи ден Борис получи златистия плакет на Васил Левски. Дядо Стоян за пореден път превъзбудено му разказваше нещо за Апостола. Беше му споменал, че след някоя и друга година ще му подари нещо много ценно, което се е предавало в рода му от няколко поколения. Борис се позаинтересува какво е това нещо и когато разбра, че отново е свързано с Васил Левски, направи отегчена физиономия. Това не се хареса на дядо Стоян и на въпроса му, защо така реагира, момчето отвърна, че му е писнало от Васил Левски. Мине не мине и все за него му се говорило тук. В училище, когато изучавали историята на България, имало само два урока, в които се споменавало за Левски. Защо толкова го почитал дядо Стоян и все за него му говорел?

Заваля лек дъждец. Борис си беше забравил чадъра и сега само прихлупи шапката си и продължи към дома. Понякога обичаше да го вали дъждът. Някак изчистваше съзнанието му и избистряше погледа. Ясна и реална изведнъж се появи картината от онзи далечен ден и скарването с дядо Стоян. Тогава за първи път видя как старецът се просълзи. Стана от стола, каза му да си вземе подаръка и да напусне дома му. Борис се сепна и не знаеше как да реагира. Старецът го погали по главата и му каза следното.

– Аз повече няма да ти говоря за Левски, моето момче. Щом това не ти е присърце, така да бъде. Само за едно ще те помоля и угоди на стареца! Дните са пред теб и искам от теб, когато посещаваш някой град или село в България, винаги да си избираш някой местен човек и чистосърдечно да го попиташ „Какво е за Вас Васил Левски?“ Ще го направиш ли за мен?

– Ти пак за Левски ми говориш!? Него го няма вече и много по-интересни неща има днес. Казах ти, че не искам да слушам само за него, а сега искаш да питам за него, като ходя някъде. Ами не ми е присърце, дядо Стояне!

Старецът отново се просълзи, потупа го по рамото и му рече.

– Малък си още, Борко! Тежки думи казваш, но времето е пред теб. Сега ти ще затвориш страницата за Апостола, но сам ще видиш, че някой ден той отново ще те намери…или ти него.

Така приключи срещата им. Последният път, когато видя дядо Стоян. Много пъти след това искаше да се видят пак, но все отлагаше. И това отлагане, сега осъзнаваше, му отне възможността за един по-добър последен спомен.

Мобилният телефон иззвъня и прекъсна размислите му. Пак бяха от банката. За пореден път им обясни, че е в затруднение и чак следващата седмица ще може да погаси поредната си вноска. Очакваше да получи някакво разбиране, но остана с горчив вкус в устата и за миг се замисли дали не разговаря с робот, програмиран да повтаря едно и също, без следа от каквато и да било емоция.

Използва чипа и отвори входната врата на блока си. Провери пощенската кутия и се насочи към асансьора. Ателието, в която сега живееше, бе неговото кътче. Всеки един детайл в него беше пипнат и с една-единствена цел – да създаде топлина и уют. Обожаваше, след като се прибере, да се отпусне за малко на мекия фотьойл. Понякога си сипваше два пръста уиски или бадемов ликьор. Слагаше чашата на направената от него дъбова масичка и отваряше започнатата книга. Днес просто се отпусна на фотьойла и си подреди мислите. После стана и взе раницата си. Извади кутията от бисквити и реши да разгледа детайлно съдържанието ѝ.

Все пак си сипа малко уиски и заедно с първата чаша кехлибарено питие се разходи из Виена с помощта на снимките. После разгледа фотоси от сватбата на дядо Стоян и баба Невена. Бяха прекрасни и точно толкова щастливи и влюбени, както си ги спомняше и в парка, хванати за ръце. После видя пътешествието им в Букурещ, прочете едно писмо от фронта. Беше толкова лично, мило и непринудено. Замисли се, че неговото поколение безвъзвратно бе изгубило този вид общуване и прекрасната тръпка, която носеше. Позна почерка на баба Невена в плика с „Рецепти“. Попадна на рецепта за някакъв бадемов крем и споменаването на бадемите доведе до втора чаша уиски. Разгледа стария ръчен часовник. Марката му звучеше немска…или швейцарска, после щеше да провери в Гугъл.  Монетите бяха големи и по всичко личеше – сребърни. Жалко, че повечето от тях бяха пробити и това ги правеше ценни само като спомен за собствениците им. А тях…вече ги нямаше!

От късния час или от уискито очите на Борис започнаха да се попритварят. Взе плика с надпис „Дяконът“ и се зачуди дали да не го остави за утре. Вече си представяше как се завива с топлото и пухкаво одеялце. И все пак го отвори. Извади отвътре три снимки. От пръв поглед се различаваха от всички останали в тази кутия. Очевидно бяха много стари. Черно-бели и на някои места изгубили цвета си. Разгледа първата. На нея имаше стара жена със забрадка, която седеше на стол. Изправен до нея стоеше млад мъж. Бързо я остави и погледна втората снимка. Тук заснети бяха трима мъже. Еднакви на ръст. Бяха снимани пред къща. Виждаха се очертанията и нещо като калдъръм. Остави и тази снимка и погледна третата. В този момент сякаш някой го зашлеви. Явно уискито и умората си казваха своето и няколко секунди Борис не можеше да разбере документален филм ли гледа, книга ли е отворил или си въобразява. В ръцете си държеше снимка, от която го гледаше Васил Левски. Инстинктивно потрепери и разтвори пръстите си така, че хвана снимката само в краищата. О, боже! Позна я! Това бе същата снимка, която показваха по телевизията и във вестниците преди няколко месеца. Намерена била в турските архиви. Веднага направи връзката – на плика пишеше „Дяконът“. Ето за кой дякон ставало въпрос. В този момент осъзна, че преди малко през ръцете му минаха още две снимки, които беше погледнал бегло. Веднага ги взе внимателно в ръце. Тримата мъже – ето го! Левски отново бе сред тях. Снимката много му заприлича на една от снимките, които някога беше разглеждал, когато си говореха с дядо Стоян. Вторият мъж от този фотос също му беше познат. Бързо отиде до бюрото си и включи лаптопа. Сякаш мина цял век, докато уиндоусът зареди. Веднага отвори търсачката Гугъл. Написа „снимки на Васил Левски“ и се появиха резултатите от търсеното. Разгледа ги и видя статия, озаглавена „Осемте доказани снимки на Левски“. Кликна върху нея и линкът го отведе до сайт www.vasil-levski.eu Появиха се осем снимки, на които разпознаваше Левски. Заразглежда ги внимателно и го видя! Вторият мъж от снимката, която сега държеше в ръката си, фигурираше на един от фотосите, поместен в сайта. Погледна текста под снимката и видя, че на нея са също така трима мъже. Според надписа, освен Васил Левски, на снимката бяха неговият брат Христо и Христо Иванов-Големия. Само че на снимката в ръката на Борис третият мъж не беше Големия. Започна да разглежда другите поместени снимки, но никъде не видя това лице.

Развълнуван стана и си сипна още малко уиски. Изведнъж му хрумна нещо. Взе отново внимателно снимката и я обърна. Точно така! Правилно разсъждаваше. На гърба ѝ имаше надпис. Макар почти избелял на места, Борис все пак разчете следното: „Дяконъ Лъвский со свои братия Христо и Петър“.

Интересно! Борис отново отвори търсачката и написа „Петър Иванов Кунчев“. Появиха се резултатите и започна да ги разглежда. Но се натъкна на проблем. Никъде не виждаше снимка. В един линк имаше статия, придружена със снимка, която обаче не отговаряше на тази в ръката му. Зачете се и научи следното: само се предполагало, че на приложената снимка е Петър Кунчев, но не било сигурно. За съжаление до нас не е достигнала никаква снимка на малкия брат на Левски. В този момент Борис осъзна какво държеше в ръцете си. Това не само бе нова и непозната снимка, на която фигурира Левски, но и първата снимка на неговия брат Петър. Ръката му затрепери. Реши да  погледне към третата снимка. Да, и на нея разпозна Левски. Коя беше жената със забрадката? Шестото му чувство вече знаеше отговора, но изследователя в него търсеше доказателството. За пореден път отвори търсачката. Изписа следното: „Гина Кунчева снимки“. Избра „изображения“ и на монитора му се появиха няколко. Повечето бяха рисунки и картини, но сред тях видя и една снимка. Същата жена от снимката в ръката му беше фотографирана с внука си – Начо Андреев Начов. Борис бързо прегледа още няколко статии, но не намираше друга снимка на Гина Кунчева. Опита ново търсене, но резултатът бе същият. Очите му се насълзиха. Той ги избърса с ръце, но не можа да спре случващото се. Един млад мъж държеше в ръката си снимка и сълзи се стичаха по лицето му.

Борис виждаше с очите си изстрадалата майка и нейния героичен син. Виждаше на този фотос Апостола на нашата Свобода Васил Левски, прегърнал с едната си ръка своята обична майка Гина Кунчева. Обърна снимката и видя написано „декември 1872 г.“.

Бързо започна да смята наум и осъзна, че тази снимка е направена дни, преди Васил Левски да бъде заловен. Сега вече се усмихна. Значи майка и син са се видели за последно. Казали са си каквото е имало за казване. Прегърнали са се!

Борис седеше пред отворения лаптоп, държеше снимките в ръцете си и бавно започна да осъзнава какво богатство е намерил. Това бяха две нови и непознати снимки! Една неизвестна до момента снимка на Левски с майка му! И  първата снимка на малкия брат на Левски!

Главата го заболя от силната емоция. Реши да си легне. Взе внимателно снимките. Сложи ги в плика с надпис „Дяконът“. Извади една своя любима дървена кутия за ценности, тапицирана отвътре с кървавочервен плат. Извади всичко отвътре. Оказа се, че и плакетът с образа на Левски е там. „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“ – така пишеше на него. Остави го в кутията и сложи върху него плика с фотосите. Постави я на един рафт от библиотеката си и се отдалечи. Имаше чувството, че нещо ще падне отгоре им или ще се спука някоя тръба на съседите над него и ще потече вода по тях, или някой кабел ще даде на късо и ще пламне пожар. Ох…трябваше да се успокои! Отиде до банята и си наплиска очите със студена вода. Погледна се в огледалото, но нищо не виждаше, а само усещаше как сърцето му бие лудо. Смееше се на майка си, но сега реши да направи същото, което я беше виждал да прави. Взе една чаена лъжичка със захар и капна 15-20 капки мента, глог и валериан. Сложи получилата се смес в устата си. После отиде в спалнята, оправи си леглото и реши да легне. Да, ама не! Все пак колкото и налудничаво да е, можеше да се случи нещо на библиотеката. Взе си пухкавото одеялце, седна на фотьойла, задейства механизма за разпъване и се излегна. Кутията със снимките бе точно пред погледа му.

Не успя да спи добре. Ту заспиваше, ту се будеше. Въртеше се. Стана му топло и се отви. По някое време усети, че се е сковал от студ и бързо придърпа любимото си одеялце. Заспеше ли, го връхлитаха несвързани и натоварващи сънища. Нейде в далечина виждаше дядо Стоян и баба Невена, които му махаха. После чуваше грачене на гарвани и вой на вълци. Събуди се от някакъв силен шум и веднага скочи. Вече виждаше как кутията е паднала и снимките са се скъсали. Светна лампата, но всичко си беше наред. В този момент пак чу шума и разбра, че съседът над него си лягаше. Като погледна часовника, разбра на какво се дължеше силният шум. Явно човекът беше прекалил с почерпката и сега трудно се събличаше.  Усмихна се, загаси лампата и отново легна. Най-накрая се отпусна и се унесе. Заспа дълбоко.

Точно в 8:30 часа нещо го стресна. Вибрацията на телефона. Протегна се и го взе. Отново съобщение от банката. В събота, рано сутринта пак го почваха. Бяха му начислили наказателна лихва и положението ставаше направо отчайващо. Осъзна, че когато вземеха пари от изпълнената поръчка, трябваше да ги даде почти всичките, за да не утежни съвсем положението си. Чудесно начало на деня. Стана ядосано и отиде до хладилника. Изпитваше глад. Уви, отвътре го гледаха едно кисело мляко, два домата, три лимона и нещо, което май беше за изхвърляне вече. Отвори кутията за хляба – беше мухлясал. Снощи трябваше поне хляб да си купи. Откакто се раздели с приятелката си, с която живееха в неговия апартамент, доста беше занемарил пазаруването и домакинската работа. Днес трябваше да напазарува, а междувременно изяде два банана, които щяха да го спасят за сутринта. Отвори си портфейла – положението никак не беше добро. Докато вървеше към бюрото с лаптопа, протегна ръка и пипна дървената кутия. Ей така – за късмет и зареждане. Отвори си електронната поща. Отговори на няколко писма, други изтри. После разгледа фейсбука си. Погледът му се спря на изскачащите реклами. Явно заради търсенето на снимките снощи сега сред рекламите изскочиха няколко нови книги за Васил Левски. На корицата на едната видя снимката, намерена в турския архив. Отвори търсачката и реши да прегледа пак снимките. Освен познатите от снощи сайтове, забеляза една интересна снимка на Левски. Кликна върху нея и линкът го отведе в някакъв непознат сайт. Разгледа го и установи, че това е нещо като онлайн аукцион. Снимката, привлякла вниманието му, беше поместена от потребител. Течеше време от търг за продажбата ѝ. Човекът бе сложил начална цена 999.00 лв. Явно някой беше приел цената и водеше в този своеобразен търг. Странно, но това не беше снимка на Левски, макар да я бяха обявили за такава. Приличаше на картичка или на умален портрет. Борис съвсем наивно, както осъзна впоследствие, реши да пише на човека, който се беше включил в търга. Имаше такава опция и той му написа, че това не е снимка на Левски. Изненадващо, почти веднага получи отговор. Добре знаел, че не е снимка. Било умален портрет, направен по картина на Георги Данчов Зографина. Човекът завършваше със следното: „Мислите ли, че ако това беше автентична снимка на Левски, щях да съм само аз заинтересован и да предлагам такава смешно ниска цена? Аман от лаици! Хубав ден!“

Отначало Борис се смути, после се ядоса. Добре осъзнаваше, че е лаик, но онзи как си позволяваше подобен арогантен тон. Знаеше, че няма да полза от наддумване тук в интернет, но все пак му изпрати съобщение: „Запазете назидателния си тон за някой, когото познавате! В качеството на какъв ми отговаряте по този начин? Аз просто изказах мнение“.

Също толкова изненадващо като преди се появи и вторият отговор: „Пиша Ви в качеството на…създател и администратор на този сайт, а освен това и на човек, притежаващ познания и прилична колекция от редки културни ценности. Това достатъчно ли Ви е?“

Тук Борис направи грешка, продиктувана от егото му, което усещаше, че издиша пред този, с когото общува. Написа му следното: „Аз пък си позволявам да давам мнение като човек, притежаващ не една, ами няколко снимки на Васил Левски, които въобще не са познати на никого…включае и на изтънчената Ваша милост“.

В следващите минути Борис засне снимките, понеже искаше да натрие носа на този човек. Едва после се усети, че нямаше нужда от подобна показност и че не биваше дори да споменава за снимките. Така и не беше седнал да помисли какво щеше да прави с тях. Още беше зашеметен от силните емоции в късните часове на вчерашния ден.

Резултатът обаче бе следният. Непознатият прояви интерес към снимките и искаше да го свърже с човек, който щял да му направи много изгодно предложение, за да ги получи.

Борис попита за самоличността на администратора и онзи му изпрати линк към профила си във фейсбук. Бързо осъществиха контакт и там. Лицето му бе познато. Потърси информация в търсачката и видя, че човекът е собственик на известна строителна компания. Борис усети, че навлиза в непознати за него води и се опита да запази самообладание. Умело избягваше да отговаря на въпроси от рода на „Откъде имаш снимките? Колко са на брой? Какви пари искаш за тях? Продаваш ли ги?“ Човекът се казваше Виктор и беше подхвърлил на Борис, че ако реши да продаде снимките и си изиграе добре картите, съвсем спокойно може да вземе за двете едно 5-7 хиляди лева. Дори му каза, че самият той ще му ги даде тези пари за двете снимки.

Пет  до седем хиляди лева за двете снимки?! А този човек не знаеше, че снимките са три и на третата бяха Левски и майка му! Каква ли щеше да стане сумата при това условие? Борис реши да рискува и му написа и за третата снимка. За първи път откакто се запознаха, отговорът не беше светкавичен. Виктор му отговори след цели 5 минути. В съобщението си той му написа, че тази информация направо го качвала на следващо ниво. И също, че току-що бил говорил с един доста заинтересован господин…сериозен бизнесмен и колекционер. Той проявявал нескрит интерес и направо искал да се срещне с Борис в офиса си. Виктор му изпращаше координатите на човека и завършваше с това, че утре, неделя, бизнесменът щял да го чака. Посочваше и адреса на офиса му. Завършваше с пожелание за успех и със съвет – да не се пазари с бизнесмена. Ако го питал каква сума иска за трите снимки, Виктор би поискал 10 хиляди само за снимката на Левски и майка му. Пожелаха си приятен ден и разговорът приключи. За втори път в рамките на 12 часа Борис се чувстваше зашеметен. Въобще не беше мислил по този въпрос, но сега излизаше, че от тези снимки спокойно може да спечели едни 20 хиляди лева. Направи си мляко с нескафе и седна на любимия си фотьойл. Отдаде се на размисли и след известно време реши. Утре щеше да отиде на срещата и щеше да си тръгне от нея с поне 20 хиляди лева по-богат.

Изпълни се с енергия. Първо прегледа документите от банката. Бързо пресметна, че ще изчисти почти всичките си задължения. И дори щяха да му останат пари да си купи отдавна набелязаната кола втора ръка, телевизор и нов мобилен. Щеше да помогне и на майка си. Облече се и излезе на разходка усмихнат. Мина през парка и си купи сладолед. Усмивката не слизаше от лицето му и сякаш ходеше на една педя от земята. Толкова бе превъзбуден. След всички неща, които му се бяха случили през последните години, заслужаваше това. Заслужаваше да се почувства добре и да разполага с повечко пари. След разходката мина през мола и разгледа телевизорите. Набеляза си един и си го представи, разположен в дневната му. Усмихна се и отиде да разгледа дрехите на една любима негова марка. След това се отби при майка си. Преди да отиде, ѝ купи кутия бонбони и бутилка от любимото ѝ вино. Тя забеляза промяната в настроението му и го попита кога ще я запознае с новата си приятелка. Борис се усмихна и ѝ каза, че все още няма такава. После прекараха час-два в разговори и след като хапна за обяд, Борис си тръгна. Вчера беше решил да направи нещо и сега тъкмо натам отиваше. Мястото бе на края на града. Там, където един ден всички отиваме. Борис бе решил да отиде на гроба на дядо Стоян и баба Невена. Купи няколко цветчета пред входа на гробището и се запъти към мястото. По желание на баба Невена тя бе погребана до гроба на мъжа си. Двамата си бяха закупили парцел още приживе. Видя мраморната плоча със снимката на дядо Стоян. До него бе дървеният кръст със снимката на баба Невена. Още не беше изминала година и паметна плоча нямаше. Борис се наведе и разчисти и двете места от падналите клони и долетели отнякъде пластмасови чашки и други боклуци. Остави цветята и запали свещички. Седна на пейката и се потопи в спомени. Зловещото изграчване на един черен като катран гарван го върна в действителността. „Гарванът грачи грозно зловещо“ си изрецитира Борис и стана от пейката. Прекрасното му настроение бе изчезнало и той реши бързо да се маха от тук. Взе си довиждане с милите старци и им прошепна: „Дано ми простите!“

Прибра се в дома си. Вече се бе стъмнило и многото емоции от днешния ден си казаха своето. Макар и да бе решил да гледа някакъв филм по телевизията, накрая се получи така, че телевизорът гледаше него. По някое време се събуди. Беше се схванал. Стана и само се премести в спалнята. Легна си и заспа с мисълта, че утре е важен ден. Щеше да направи крачка към по-добрия живот.

Събуди се към 8 часа. До срещата оставаха 4 часа. Беше проверил адреса – оказа се точно в центъра. Щеше да стигне с трамвая за по-малко от половин час. Нямаше за какво да бърза. Стана и влезе в банята. Взе си бърз душ и после си приготви закуска. Направи си от любимото мляко с нескафе и си пусна диска от саундтрака на филма „Смело сърце“. Обожаваше както филма, така и музиката му. Времето си хвърчи и към 11 часа Борис вече беше облечен и се погледна в огледалото, близо до външната врата. Изглеждаше добре в това облекло, но някак избягваше да погледне лицето си… очите. Заключи и се отправи към спирката на трамвая. Както очакваше, стигна бързо до мястото. Беше стара сграда и потърси посочения номер при звънците. Видя, че един от бутоните се отличаваше от останалите и това беше именно търсеният. Натисна звънеца и почти веднага чу женски глас. Изненадващо го назоваха по име и го поканиха на третия етаж. Качи се в асансьора и се отправи към посочения етаж. Щом отвори вратата, все едно попадна на друго място. Интериорът на етажа се отличаваше от цялостния вид на старата сграда. Цветовете на стените и тавана бяха ярки, но в тон с всичко останало. Тежко масивно обзавеждане. Като мебелист, Борис разпозна ореха. Много огледала и стъкла. Много картини с прекрасни дървени рамки. Скрито осветление и кован метал опасваше някои от мебелите. Вратите на отделните кабинети бяха тапицирани с кожа, прихваната към дървото с големи, златисти кабари. Една много красива дама го посрещна усмихната. Здрависаха се и тя го поведе към кабинета на шефа си. Попита го дали иска кафе или нещо друго за пиене. Борис помоли само за водичка и поясни, че не обича кафе. Обожавал мляко с нес, но преди малко пил вече. Дамата се усмихна и му каза, че и при нея е така. После отвори една врата и покани Борис. Стаята беше голяма. Паркетът лъщеше като в музей. Тежки кожени фотьойли и дивани изпълваха пространството пред бюрото, зад което седеше един човек, който говореше по телефона си. Направи му знак да седне и продължи разговора си. Бюрото беше огромно и прекрасно. Отново орех. Лакът бе запечатил прекрасните дърворезби. По цялата дължина на бюрото имаше отделни библейски сцени, разположени в своеобразни квадрати. Общо седем, като централно място заемаше сцена с Адам и Ева край ябълковото дърво.

– Борис, нали? Аз съм Николай, приятно ми е!

Разговорът бе свършил, но загледан в бюрото, Борис се беше разсеял и споменаването на името му го стресна. Той се здрависа с човека.

– Виждам, че цепиш секундата и това ми харесва. Директно ще ти кажа, че ценя много времето си и не искам да ми го губиш. Разбрахме ли се?

– Мисля, че Вие ме поканихте!

– Ха! Куражлия си значи. Давай по същество да говорим, че нещо не съм в настроение.

Заповедният му тон не се хареса на Борис и той усети дискомфорт.

В този момент се чу гласът на дамата и Николай я извика да влезе. Тя отвори вратата и под погледа на шефа си сервира минерална вода с кристална чаша пред Борис и чаша с ароматно кафе и натурален сок пред Николай.

– Чакай, чакай! Гола вода ли ще сервираш на госта ни? – извика той и докато Борис си отвори устата да каже, че това е искал, господинът я направи на пестил. После я попита в каква чаша пиел кафето си и какво му носила тя? Удари подноса и всичко падна на паркета и се счупи.

Борис беше загубил ума и дума и само видя как момичето се разтрепери и бързо събра и почисти всичко.

– Завършила била Харвард! Не може да запомни, че пия кафето си в черна порцеланова чаша. Виждаш ли я, бе, Борис. Тъпа овца!

– Вижте, аз поисках само вода…

– Не ми я оправдавай! Тъпа овца и това е. Казвай сега колко искаш и носиш ли ги?

Раздразнението на Борис нарастваше.

– Десет искам само за снимката с майката и не, не ги нося. Мога да Ви ги покажа, заснети с мобилния.

– Дай да ги видя!

Борис извади мобилния си и отвори галерията със снимки. Показа на Николай папката с направените снимки на фотосите. В този момент влезе момичето и носеше кафето му в изящна порцеланова черна чаша, опасана със златни ивици.

– Ааа, можело значи? Каква е тая диплома от Харвард, Станиславо, та не може да запомниш едно нещо?

Момичето сервира и разтреперано се отправи към вратата. Борис стана, отвори ѝ вратата и лекичко я докосна по ръката. Кимна ѝ и с очи се разбраха. Тя се усмихна искрено и излезе.

– Ще ме убиеш, момче! Кавалер ли го играеш? Сядай тук, че времето си лети.

– „Времето е в нас и ние сме във времето…“ – каза Борис, но видя, че отсреща имаше само празен поглед.

– Значи десет за едната. Общо са три. Трябват ми за майка ми, обожава го тоя Левски. Давам ти 30 за трите. Разбрахме ли се?

„Тоя Левски“ ехтеше в ушите на Борис.

– Искам 45 за трите! Автентични са, проверени от историк. Две от тях са уникални, непознати досега за занимаващите се с историята на Васил Левски. Това означава и никой в цяла България. Просто искам по 15 на снимка.

Категоричността и като цяло думите, които излязоха от устата му, изненадаха Борис. Той се усети, че ненавижда събеседника си и в главата му изплува, че знаеше кой е той. Спомни си статии и някои телевизионни кадри. Навърза нещата и се сети за един нашумял новобогаташ.

– ОК! Давай да свършваме. Утре те чакам в 15 часа тук. Ще ти ги дам в кеш. 45 хилки в евро ще те чакат. Носи снимките. За майка ми са и никой друг няма да ги види. Това означава, че всичко остава между нас! А сега знаеш пътя. Чао и лек ден!

Борис стана и излезе от кабинета. Този новобогаташ мислеше, че става въпрос за евро. Боже…45 хиляди евро. Направо му причерня.

На вратата го посрещна момичето. Борис я попита как е и се извини заради водата. Тя му се усмихна мило и му сподели, че била свикнала с поведението на шефа си.

– Свикнала си? Никоя дама, никой човек не трябва да търпи, пък камо ли да свиква с такова отношение. Аз съм Борис, между другото.

– Аз съм Станислава, приятно ми е!

Ръцете им се докоснаха и за няколко мига времето спря.

Борис вървеше към дома си. Още не можеше да повярва, че утре ще има 45 хиляди евро. Би трябвало да сияе от радост, но мира не му даваше случилото се. Изразът „тоя Левски“ още тревожеше мислите му, а фактът, че снимките нямаше да станат достояние на всички, определено не му харесваше. Борис вървеше и размишляваше. Беше решил да се прибере пеша. До дома му имаше около час-два път и се нуждаеше точно от това. Съвсем друго си представяше, че ще се случи. Щеше да се радва да види новите снимки в новините. Да се наслаждава на дискусиите и предаванията, в които щяха да гостуват историци, които да обсъждат новите снимки на Апостола и неговата майка и брат. Нещата тръгваха в друга посока.

Почти трите часа пеша му се отразиха прекрасно. Размишленията дадоха резултат. Борис взе твърдо решение. Щеше да го направи!

Прибра се в дома си и отвори лаптопа. Намери в търсачката онова, което му трябваше, и си записа един номер. После се обади. След него проведе още един разговор, завършил с уговорена среща. Третият разговор беше с неговия приятел и съдружник във фирмата, Ивайло. Обади му се и му каза, че му е изникнало нещо много важно и утре няма да може да иде на работа. Разбраха се да се чуят през деня. Затвори лаптопа и се присегна към дървената кутия със снимките. Извади ги и дълго време ги гледаше. Държеше историята във ръцете си!

След като се навечеря, усети как го надвива умората. Легна си и за първи път от години спа непробудно и като новороден.

Сутринта бе прекрасна! Събуди го песента на някаква птичка, която бе кацнала на кестена в близост до блока му. Любимото му мляко с нескафе го спечели отново с аромата си и му подейства ободряващо. Взе си дълъг душ и след половин час беше долу пред блока и отключваше колата си. Погледна я с умиление. Дълго време му служеше добре и беше свикнал с нея. Качи се и потегли. Беше видял, че ще вземе разстоянието до мястото за около час и половина. Точно в уговорения час се здрависа с човека, с когото се чу вчера. Разговорът им продължи около час. Борис остави картонената папка на господина и той стисна здраво неговата ръка и го прегърна. Разделиха се и се уговориха да се чуят на следващия ден. За господина този понеделник щеше да бъде много натоварен!

Поглеждайки часовника си, Борис установи , че е станало почти 14 часа. Оставаше час до срещата с новобогаташа и бе невъзможно да е точен. Как беше хвръкнало това време! Извади мобилния си и набра един номер. Вдигна му познат глас. Беше Станислава. Почти усети как тя се усмихва, когато разбра кой се обажда. Всъщност той се беше усмихнал широко и се усети чак като видя погледа на една подминаваща го баба. Каква ли физиономия бе направил? Помоли Станислава да го свърже с Николай, защото трябвало да му каже нещо. Тя се напрегна и недоумяваше, защото след по-малко от час бе срещата им. Свърза го.

– Слушам те! – прозвуча троснато отсреща.

– Николай, здравей, Борис съм!

– Идваш ли насам?

– Точно затова ти се обаждам. На повече от час път съм, но има нещо друго.

– Ей…казах ти, че обичам точността. Какво нещо друго има? Повече пари ли искаш, бе?

– Виж сега! Не искам повече пари. Обаждам се да ти кажа, че майка ти ще има възможността и щастието да види тези три снимки на Апостола. И не на „тоя Левски“ както ти се изрази, а снимките на най-чистия и свят българин Васил Левски. Ще има възможност да ги види на мястото, където ще имат възможност да ги видят и всички останали българи, а именно в родния му дом в Карлово. Всичко хубаво и приятен ден!

– Ей, копеле…

Борис затвори телефона и се усмихна доволен. Малко съжаляваше, че не проведе този разговор лице в лице, но и това го удовлетвори. Притесни се единствено за Станислава. Дано не си го изкара на нея!

Взе си едно какао от машина за кафе и отиде към площада. Седна на една от пейките и се наслади на оформените лехи и вечно зелени храсти, разположени около паметника. А паметникът бе величав! Когато идваше в този град, обичаше да прави именно това – сядаше с чаша какао и се наслаждаваше на спокойствието, което го обземаше тук. Погледна отново върха на паметника. Васил Левски беше вдигнал лявата си ръка, сякаш пламенно обясняваше нещо. В дясната държеше револвера си и може би това бе сцена точно преди да призове братята си българи да се закълнат над отворената библия и кръстосаните върху нея кама и револвер. До него гордо стоеше лъвът и ревът му сякаш разкъсваше многовековната вече тишина и будеше заспалите духом. Борис отпи от какаото и вдиша дълбоко. Същият този, който малкият Васил е вдишал преди много време за първи път в този негов роден град Карлово. Съшият град, в който Васил беше видял за последно майка си, дни преди да бъде заловен. Скоро всички щяха да научат това и да ги видят двамата на снимката – майка и любящ син, прегърнал я нежно! Скоро всички щяха да видят лицето на малкия брат на Апостола – Петър.

На следващия ден Борис спа до късно. Събуди се към 10 часа, по-точно събудиха го. Беше телефонно позвъняване от банката. Чинно и за пореден път го уведомяваха, че е много закъснял с вноската си и влизал в някакъв черен списък. Борис любезно им благодари за информацията и затвори. Някак беше над тези неща в момента. За миг се замисли, че сега можеше да има 45 хиляди евро, и се усмихна. Пари се изкарват, каза си той на глас и стана. Беше решил да отиде отново до гробищата. Този път пред снимките на дядо Стоян и баба Невена не се чувстваше гузно. Гледаше ги с любов и им говореше нещо. Беше убеден, че щяха да се гордеят с постъпката му и със самия него. На тръгване ги погледна и им каза: „Но това ще си остане между нас, нали?“ Усмихна се и се отдалечи.

Прибра се по обяд. Звънна на Ивайло, за да види как върви работата. Беше си взел три дни отпуск и искаше да остане сам с мислите си. Прибирайки се у дома, пусна телевизора и попадна на обедната емисия. Водещата новина идваше от град Карлово. Анонимен дарител предоставил безвъзмездно на директора на Националния музей „Васил Левски“ три неизвестни досега снимки на Апостола. Водещият разпалено обясняваше как сред снимките били братът на Левски, а имало и снимка на самия Васил Левски заедно с майка му. След това включиха на живо репортер от дома на Васил Левски. Събеседник на журналиста бе директорът на музея, който обясни, че това било най-значителното откритие в неговия живот и в работата му, свързано с личността и делото на Васил Левски. На базата на тези снимки историците щели да прибавят липсващи или неясни неща около Васил Левски. Репортерът го попита за дарителя. Тук Борис наостри уши и сърцето му заби учестено. Директорът отговори, че дарителят е един чист и свят човек и единственото, което поискал, било снимките да бъдат изложени именно тук, в музея към родната къща на Апостола и да може да ги вижда всеки, който поиска.

Чист и свят човек…това се хареса на Борис и той си подсвирна.

На третия ден от почивката си, докато се прибираше към дома си, Борис бе нападнат от трима мъже с маски. Те го причакаха пред входа на блока му и със сила го вкараха вътре. Нанесоха му жесток побой, като единият от тях му прошепна в ухото „това е за трите“ и му счупи три от пръстите на дясната ръка.

Откараха го в „Пирогов“ и след направена спешна операция положението се закрепи.

Вече четвърти ден Борис лежеше в болницата и въпреки всичко се чувстваше добре. В стаята му имаше двама мъже и той прекарваше времето си в приказки с тях и в гледане на телевизия. Единият от мъжете беше от Карлово, което се оказа болезнено за Борис, защото когато се запознаха и научи това, го напуши смях. Счупените ребра много го боляха, а светът или беше малък или това беше някакъв знак на съдбата.

Дните минаваха. На свиждане му дойдоха колегите, а майка му идваше почти всеки ден. На седмия ден в часа за свиждане се случи нещо изненадващо за Борис. В стаята му влезе Станислава. Тя носеше в едно пликче плодове, а в свободната си ръка държеше чаша с капачка. Усмихна се и седна на леглото му. Остави пликчето с плодовете и махна капачката на чашата. Парата излезе като дух от вълшебна лампа, а с нея и аромат, който Борис веднага усети и още повече се усмихна. Тя беше запомнила!

Когато човек губи нещо, не знае какво печели. Борис загуби едни пари, но спечели много повече. Животът го очакваше, а избори винаги щеше да има. Човек винаги избира как да постъпи и как да живее!

Автор на текста: Георги Савов

Това е снимката, която е публикувал в профила си Дженгиз Йолджу на 10 юни 2016 г.

ИЗВЕСТНИ ФАКТИ:

1. На 6 декември 2018 г. излиза прессъобщение в доста на брой електронни медии и сайтове, че е открита неизвестна до този момент снимка на Васил Левски в турските архиви, а също така и други документи.
2. На 7 декември 2018 г. в Министерството на културата, директорът на Националния музей „Васил Левски“ в гр. Карлово Дора Чаушева на специална пресконференция заявява това официално. Малко по-късно в зала „Средец“, е показана самата снимка. Дават се интервюта, в които г-жа Чаушева и уредникът в музея Виктор Комбов обясняват какво е открито и се подчертава кой е открил снимката и документите, къде са открити те и какво представляват.
3. През месец февруари 2019 г. излиза научно съобщение в сп.“История“ от Дора Чушева и Виктор Комбов – „Неизвестен досега портрет на Апостола в Османския архив в Истанбул“. В бележка N2 към текста е отбелязано, че снимката е открита от Виктор Комбов – уредник в Националния музей „Васил Левски“ в гр. Карлово. Отбелязано е, че турският историк Дженгиз Йолджу е включил снимката в своя публикация, излязла с голямо закъснение в края на декември 2018 г., въпреки че изданието се води за 2015 година.
4. На 18 февруари 2020 г. в експозиционната зала на Националния музей „Васил Левски“ – гр. Карлово е представен сборникът от преведените и разчетени нови документи от османския архив в Истанбул. Уводните думи са на проф. Пламен Митев.

– Цитат от сборника: „На 9 октомври 2018 г. в Османския архив към Дирекция на държавните архиви при Президентството на Република Турция (Истанбул), Колекция „Главно везирство:Канцелария на общите дела“,оп.1241,а.е.11 Виктор Комбов – уредник в музея, намира неизвестни досега за българската историческа наука документи, включително и снимка на Васил Левски“.

НЕИЗВЕСТНИ ФАКТИ:

1. През месец май 2015 г. турският историк Дженгиз Йолджу завършва и предава за печат своя статия “BULGAR FESAD KOMİTESİ REİSİ” VASİL LEVSKİ’NİN EYLEMLERİ VE MAHKEMEDE VERDİĞİ İFADE ÜZERİNE BİR DEĞERLENDİRME“ (не се наемаме с превод поради опасност от грешка, което няма да е коректно), засягаща Васил Левски и разпита му пред съдебната комисия в София. В тази своя статия историкът е включил и снимка, която е открил в Истанбулски архив, и не е позната на нас българите.
2. На 10 юни 2016 г. от свой профил в социална мрежа Дженгиз Йолджу публикува откритата от него в турския архив снимка на Васил Левски. Публикувана е и втора снимка – гърба на посочения фотос, където историкът прави свой превод на съвременен турски език(виж водещата снимка в началото на публикацията).
3. В края на декември 2018 г. в сборник – журнал на югоизточни европейски изследвания излиза статията от 2015 г. на турския историк.
4. Дженгиз Йолджу продължава работа по докторската си дисертация за османско-българските отношения през последната четвърт на 19 век.

След като попаднахме на публикуваната на 10 юни 2016 г. снимка на Васил Левски, която бе представена у нас на 7 декември 2018 г., ние отправихме запитване към Виктор Комбов – уредник в Националния музей „Васил Левски“ в гр. Карлово кой е открил въпросната снимка и защо на нито една пресконференция или интервю не е споменато името на техния турски колега като откривател или съоткривател?

Беше ни отговорено следното, цитираме без редакторска намеса: “ Здравейте! Относно снимката. Преди да я покажем пред медиите бях изчел всичко и никой в България нямаше информация дали тази снимка е публикувана от някого. По-късно се оказа, че Дженгиз Йолджу наистина е попаднал на нея. Неговата статия, в която я споменава, е предоставена 2015 г., но излиза от печат чак след пресконференцията ни! До нашата поява в медиите, никой не бе споменал в публичното пространство в България за тази фотография. Колегата от Турция по никакъв начин не е популяризирал нито статията си, нито снимката в България. Това си остава единствено в изданието, в което той си изпраща статията. В случая няма нищо нарушено в етиката, тъй като действително музеят популяризира снимката за първи път в България. Всеки изследовател има право на собствено издирване. Тук не става на въпрос за състезание. Когато впоследствие разбрахме, че турският колега също е попаднал на снимката, ние от музея, коректно се отнесохме към него. Поздравихме го за неговия труд за Левски – не само за това, че е попаднал на снимката и че е превел текста на нейния гръб на съвременен турски език, но и за това, че е превел протоколите от разпитите на Левски, които са ни вече известни от 30-те години на миналия век, също на съвременен турски език. Изразихме и съжаление, че изданието се е забавило толкова много. Коректно сме отбелязали неговата публикация, както в научното ни съобщение в сп. „История“ през февруари 2019 г., така и когато публикувахме преводите на другите открити документи. Ние сме получили неговата статия, както и ние сме изпратили на него нашите публикации. Той е наясно за тях. Относно останалите документи. Дженгиз Йолджу не коментира нито един от тях в публикацията си. Всички документи, освен снимката, които публикуваме, досега не са публикувани никъде. В случая не става на въпрос само за откриване на една снимка на Левски, а за намирането на важни документи, които доизясняват историческата действителност от онези времена и допринасят за развитието на науката. Надявам се този отговор да е задоволителен за Вас“.

В тази публикация ще се въздържим от коментар! Оставяме на читателите да открият истината за това, кой е открил снимката на Васил Левски. Искаме категорично да подчертаем, че не се опитваме да изместим основния фокус на темата, а именно откриването на непознати досега за нас българите документи, свързани с Васил Левски. Историците от Националния музей „Васил Левски“ – гр. Карлово, Дора Чаушева, Виктор Комбов и техния екип, а също така и хората, превели документите на български език, са извършили огромна работа. Безценните документи тепърва ще  помагат да се изгражда цялостната картина на  историческата действителност от онези времена. Тепърва ще допълват  това, което знаем за нашия Апостол на Свободата Васил Левски. Сигурни сме, че предстоят и нови открития от нашите историци сред турския архив. Пожелаваме им от все сърце успех!

Но…пътят, който вървят, трябва да е достоен! Абсолютно във всяко едно тяхно действие, касаещо личността и делото на Васил Левски, трябва да отеква една-единствена дума – КОРЕКТНОСТ!

Всички ние дължим на Апостола коректно отношение към личността и делото му! Коректни трябва да са и нашите действия и отношения към другите!

Това, което правим,  остава след нас за идните поколения!

Автор на текста: Георги Савов

Няколко часа след публикуването на текста ни се получи включване от Виктор Комбов, че не сме цитирали целия отговор, който ни е дал. В 19:52 на 1 март 2020 г.правим съвсем коректно това.

Провалът в Търново

28 декември 1872 г.

Христо Иванов – Книговезеца се събуди. Нещо го беше стреснало. Поокопити се и осъзна, че е късно през нощта и че го беше събудил лаят на Вихър. Стана от леглото и си наметна връхната дреха. Огънят в камината беше почти изгаснал и студът бавно, но сигурно обхващаше одаята. Взе една дъбовица и я хвърли в жаравата. В този момент Вихър отново напомни за себе си. Христо ядосано сръчка жаравата с машата.

След случая с арабаконашкия обир и последвалите арести спеше все по-малко. Онзи ми ти никаквец Димитър Общия се беше разприказвал в София. Сума ти народ из Ловешко бе арестуван. Кога ли и на неговия вратник щяха да захлопат душманите? Изведнъж се задумка по външната порта. Христо рязко се изправи и взе револвера. Тъмнината не му попречи. Мушна го в джоба, взе камата от над камината, запали с една съчка от огъня газовата лампа и тръгна да излиза. Чуваше как Вихър дърпа веригата, която стигаше на метър от портата. Преди да излезе от къщата, Христо се спря пред вратата. Издиша тежко, намести револвера и мушна камата в десния си ръкав, държейки я с ръка. Вдигна лампата на нивото на раменете си и рязко отвори вратата. Бързо тръгна към външната порта и извика на Вихър. В този момент чу нечий глас:

– Бай Христо, отвори!

– Кой си ти, бре? – ядосано извика Иванов.

– Аз съм, Книговезец. Христо Бунито. Не бой се и отвори бърже, че ще разбудим града.

Христо Бунито беше приятел и съратник и Иванов го позна по гласа. Успокои Вихър, а и сам той се успокои. Все още не знаеше какво го чака в следващите минути. Отдъхна си, че не бяха турски стражари, но…би ги предпочел пред вестите, които го очакваха. Би предпочел да падне убит и с тази си жертва да промени разигралите се преди ден събития. Такъв бе той – Христо Иванов – Големия, Книговезеца. Огън и жупел, здрав българин. Но той още нищо не знаеше!

Отвори вратника и престорено се скара на адаша си.

– Хванаха го, Книговезец! Хванаха го! – промълви Бунито тежко издишайки. В мразовитата декемврийска утрин дъхът му излезе из устата му като душа на мъртвец и остави своята диря. На мъртвец приличаше и той самият. Блед и с присвити очи. Студът беше изрисувал лицето му и оставил своите пръски по веждите и мустаките му. Само светещите му очи издаваха, че това лице е на жив човек. А очите светеха от сълзи. Христо Бунито плачеше. Само сълзите го спасиха от гнева на адаша му. Книговезеца научи от него за разказа на Петър – брата на Иван Арабаджията. Разказът за това, как вчера заранта турците са уловили Левски при Къкрина. Петър бил в близост до ханчето и се събудил от суматоха и гърмежи. Вечерта се видял в хана с Христо Цонев – Латинеца, с Левски и с брата на Книговезеца Никола Цвятков. Раздумали се и по някое време се сбогували. Петър отишъл да пренощува в дома на приятел, близо до ханчето. Щом станала тупурдията през нощта, Петър усетил какво се е случило. Изчакал турците с натоварените в две каруци Левски, Николчо и Латинеца да тръгнат и решил да ги последва. Отправили се към Ловеч. Размислил и се насочил към Търново, за да ни обади какво се е случило. Цял ден вървял в студа и едвам се домъкнал до къщата на Бунито. Едвам е разказал историята.

Христо  Иванов яростно хвана за врата своя адаш и започна да го обвинява, че е пиян.

– Ще те убия с ей тези две ръце, мерзавецо! Вратлето ще ти прекърша, дето си правиш майтап с таквиз неща. По нощите дошъл пиян да ме буди и небивалици да ми разправя. Ще те убия, ей!

Да, само сълзите спасиха Бунито тогаз. Книговезеца като видя сълзите по лицето на високия като върлина мъж, отпусна хватката си и двамата паднаха на колене в снега. Двама български мъже се гледаха в очите и ридаеха безмълвно! Ридаеха неутешимо! В следващия миг Книговезеца се изправи рязко, избърса сълзите си и повдигна адаша си за раменете.

– Ставай! Води ме у вас да видя Петър!

Там човекът още не можеше да се стопли. Целият трепереше от студ и чувства. Разправи на Книговезеца всичко, което бе видял онази заран.

– Колко заптиета имаше? – попита Христо.

– Поне десетина, а може и малко повече да бяха.

Така  в разговори и кроене на планове какво да направят и при кого да отидат минаха няколко часа. Решено бе бързо да се съберат петнадесет човека и да се отправят към Ловеч. Там щяха да изпратят някого да разбере какво се случва, а другите щяха го чакат на входа към Ловеч, скрити в гората. Стигнаха и до едно общо успокоение, че турците може и още да не са разбрали кого са хванали. След арабаконашкия обир и последвалите арести турците бяха нащрек и няколко пъти се случваше да арестуват мъже, приличащи на Левски.      Ненадейно на вън се чу някаква суматоха. Минаваше обед. Много хорски шум се разнесе. Христо Иванов и Бунито излезоха, за да разберат какво става. Къщата на Бунито бе  съвсем близо до главния път на града.

Бяха се насъбрали хора и в далечината се виждаха конници. Да, това бе конна потеря и идваше към центъра на града.

Книговезеца не искаше да повярва, но осъзна какво се случваше. Над сто турски заптиета, конна полиция и пешаци, ги приближаваха. Турците вече знаеха кого са заловили! Десетте заптиета от Къкрина вече бяха над сто и водеха Левски към конака в Търново. Положението ставаше безнадеждно. Действието се развиваше много бързо и приказките отпреди малко и решението какво да се направи увиснаха във въздуха! Трябваха дела, а нещата ставаха все по-трудни и положението все по-опасно.

Потерята бавно мина по главната улица. Христо и Бунито бяха сред множеството, насъбрало се от любопитство. Малко след отминалите двайсетина конници се появиха и две каруци. С орловия си поглед Книговезеца бързо разпозна в първата своя брат – Никола Цвятков. До него бе Латинеца – лелиния му син. Втората каруца бе непосредствено след тях. Левски лежеше в задния край, зачулен с ямурлук. Лявата част на главата му бе превързана, но кръвта бе обагрила превръзката и бялата му яка. Страшна гледка! Но очите му все така сияеха. Погледът му се въртеше ту наляво, ту надясно. Неспокоен и търсещ нещо. В този момент очите на двамата приятели се намериха. Левски гледаше в очите на Христо Иванов. Първо леко му кимна като за „Здравей, приятелю!“. После, минавайки близо до него, го загледа вече жално, сякаш му казваше „Прощавай, брате!“

Книговезецът замръзна и не знаеше какво да направи. Шествието отмина и той се окопити чак като се спряха при конака. Нямаше време за губене. С адаша си веднага тръгнаха към къщите на членовете на комитета.

Вече трети час обикаляха, но файда никаква. Времето летеше! Другар на Книговезеца бе разбрал, че турците дирили лекар, който да погледне раната на Левски. Бърже отидоха до Стойчо Андонов – Доктора. Обадиха му заради кой чиляк ще ходи в конака и му казаха при възможност да поразпита Левски и ако има нещо да предава на Христо Иванов, да му го обади. Привечер пак щели да минат. Тъй се разбраха тримата.

От къщата на Доктора двамината другари продължиха пътя си към домовете на членовете на революционния комитет в Търново. Само преди два месеца на събранието валяха люти закани към турците. Всички се прегръщаха и песни пееха. Удряше се по масата и се чертаеше плана за въстанието. Постоянство и решителност се реши! Днес все едно с други хора разговаряха и се срещаха. Виждаше се страхът в очите им.

Христо вървеше по калдъръма. Чуваше как снегът хрущи под краката му. До него Бунито беше навел главата си и го следваше.

– И каква стана тя, Книговезец? На приказки много бяхме, но като опря ножът до кокала…останахме двамина.

– Тихо, адаш! Има още няколко човека да посетим.

– Спри се, Христо! Сам знаеш какво ще стане. Само време ще загубим, а и аз без сили останах веке. Видя го в очите им, нали? В очите на всички дотук.

– И какво? Да се откажем и да оставим Левски ли?

– Дума да не става, Книговезец! Знаем се. Ела да те водя при един чиляк. Познаваш го, а и с Левски се познават. Иван Савов от Калофер – Савката му викат. Тия дни по работа е тук в Търновско и е отседнал при чича си. Къщата му е баш в центъра. Тръгвай след мен, братко! Малцина ще сме, но все от една порода.

Както и предполагаше Бунито, щом разбра за какво иде реч, Савката бързо се облече. Прегърна чича си, целуна леля си и тръгна с тях. Отиваха в дома на Книговезеца. Пътьом минаха покрай конака, за да огледат. Усилената работа на Колю Фичето вече вървеше към края си. В началото на 1872 г. той започна да строи сградата на мястото на стария конак. От него остана само затворът. Кръстовидната сграда бе разположена на терасовиден терен. Арковидният главен вход беше от север. Петте колони, оформящи полукръг, и другите две, разположени от двете страни на портала, се открояваха дори в сумрака. Градинката пред входа гъмжеше от турски стражари. Тук сградата бе на два етажа, а откъм юг – поради терасовидния терен, етажите бяха четири.

Вихър заскимтя от радост и завъртя опашка. Христо го почеса по врата. Обичаше това куче! То първом изръмжа на гостите, но като видя, че са с неговия стопанин, се успокои. Даже позволи на Иван да го погали. Всички влязоха в къщата, а след малко Вихър получи и своята вечеря.

Малко по-късно Бунито и Савката отидоха до Доктора, както се бяха разбрали. Нищо не могли да си кажат с Левски. Двама стражари стояли в килията, докато го преглеждал. Раната била лоша. Куршум бил ударил черепната кост и почти откъснал ухото му. Докторът добре я промил и направил хубава превръзка. Най-важното – викали го утре по същото време, за да смени превръзката. От стражар научил, че най-малко две нощи заловените щели да са тук. Добра новина.

Разказаха всичко на Книговезеца и започнаха да обмислят какво да правят. Първо решиха, че каквото и да правят, щяха да го правят утре вечер или по-скоро през нощта. Ясно беше, че нямаше да се стреля или да нападат конака. Макар и смели, бяха само трима! Единственото, което трябваше да постигнат при наличието на почти двеста въоръжени турци, бе суматоха! Измислиха плана. Щяха да сторят, каквото трябваше, утре, пък съдбата щеше да реши останалото. Никой от тримата не остана доволен, но друг избор нямаха. Всички легнаха да отпочинат. Трябваше утре да са свежи и силни. Легнаха, но никой не заспа. Левски беше през няколко къщи от тях. Ранен, заловен от турците и с окови. Те бяха трима!

Сутринта сложиха по някой залък в уста и започнаха приготовленията. Бунито късаше плат на дълги ивици. Савката отиде в бараката и започна да подбира дърва. Цепеше ги и гледаше размера. Поприглаждаше ги с брадвето и накрая с пилата. После забиваше по три къси пирона – малко след началото, средата и в края, като гледаше да са от различни страни на самата пръчка, за да не се разцепи по дължина. Предвид на това, което трябваше да се направи през нощта, се спряха на осем броя. Осем пръчки. Ако не го простреляха до шестата, щеше да е добре. Книговезецът пълнеше патрони за кремъклийката и сбираше патрони за револвера. Все пак щеше да се гърми! После Бунито и Савката започнаха да омотават платнените ивици около направените дървени пръчки. Късният следобед първом Книговезеца отиде до нароченото място и в един храст остави три бутилки газ за лампа. Малко след него Бунито отиде до мястото и извади направените неща от дисагите. Остави ги около бутилките, като под тях сложи слама, за да не се намокрят от снега. Посъбра малко шума и я разпръсна отгоре им. Мястото бе на метри от река Янтра, която царствено стелеше водите си през старопрестолния град. Именно от реката трябваше да излезе Савката, за да стигне до мястото и да направи това, което бяха замислили.

Така и стана. Лудост бе, но именно от реката се излизаше при задната страна на сградата – стария затвор. Малко след полунощ Иван Савов нагази в леденостудените води на Янтра. Трябваше да се спусне по посока на течението и където не можеше да мине по брега – нагазваше във водата. Сякаш стотици ножове се забиваха в краката му. Течението беше силно и го повлече. Той изгуби контрол. Спаси го само един заклещил се клон, за който се хвана. Със сетни сили се издърпа и излезе на брега. Целият трепереше. Огледа се и видя, че е на метри от мястото. Тихо се придвижи и докосна белия обозначителен парцал. Намери пръчките и започна да ги навира в сложения специално за целта куйрук. Осем броя. Мислено се помоли да може да ги използва всичките. Взе бутилките, кремъка и чакмака, приклекна и тръгна към сградата. Целта му беше дървеното скеле, оставено от работниците на Колю Фичето до стената на затвора. За там бяха четири от пръчките. Петата трябваше да е запалена и да ги уцели, за да се възпламенят. Шестата, седмата и осмата бяха за двата прозореца. Трябва да лумне огън и в стаите. Стигна до набелязаното място. Скелето беше на седем-осем метра. Нощта и храстите го скриваха. Дойде ред да се действа. Извади пет пръчки, отвори бутилката с газта и започна обилно да ги напоява. Ръцете му трепереха, а стотиците ножове продължаваха да го пробождат из цялото тяло. Сега трябваше да бъде точен. Извади от джоба си малкото павурче и изпи на няколко глътки ракията, която му сипа Книговезеца. Първите четири пръчки трябваше да хвърли на едно място. Петата трябваше да ги подпали. Всичко вървеше по план. Макар и треперещ, Савката успя. Всичките четири пръчки с омотаните и напоени с газ ивици плат, паднаха под дървеното скеле. Идваше ред на трудната и шумна част. Зачатка с чакмака по кремъка и възпламени петата пръчка. Хвана я в ръка, за да се прицели, но пламъкът лумна силно и лакомо се впи в кожата на ръката му. Иван се сви от болка, но успя да задържи пламналата факла. Със сетни сили се прицели и я хвърли през рамо. Огнена диря разпра тъмата с фучене. Факлата падна на земята, но не уцели събратята си. Тихичко продължи да си гори, но поне освети мястото. Нямаше време за вайкане. Иван запали шестата, но този път бе омотал парцал около китката си и поне за малко щеше да се предпази от болката. Точно това малко му беше достатъчно, за да се прицели добре. Този път успя. Огънят лумна изведнъж със свистене. Езикът му лакомо облиза дървените дъски и се приготви да ги погълне. Сега следваше шумната част. Запали седмата, засили се и с всичка сила я запрати към прозореца. Факлата се удари в черчевето на джама, отскочи и падна на тревата. Но трясъкът бе силен. Докато палеше последната факла, Савката видя как в стаята запалиха лампа и някой тръгна да отваря прозореца. Лумналият отдолу огън опърли подалия се турчин и той завика. Иван използва отворения за миг прозорец и хвърли факлата. Като огнено копие тя прелетя през открехнатия джам и се заби нейде с трясък. Пердето пламна и олелията започна. Първо хорски викове, после засвириха тревога. Това беше и сигналът, който чакаха Книговезеца и Бунито. Савката на бегом се отправи към реката и изчезна в тъмните ѝ води. Няколко изстрела го последваха, но за негово щастие чу само изсвистяването покрай него. Приятелите му от две различни позиции започнаха да стрелят по прозорците на сградата. Това щеше да внесе допълнителен смут сред турците. Три изстрела си бе заложил Бунито. Презареждането на кремъклийката ставаше бавно. Книговезеца беше с револвера, който се презареждаше по-лесно, и той си даде за цел шест изстрела.

Пукотевицата започна. Турците бяха объркани. Не знаеха откъде се стреля, а и пожар обхващаше едно от помещенията. Настана паника. Точно това се целеше и беше предадено на Доктора да подскаже на Левски и съратниците му какво ще става. Те трябваше да използват хаоса и сред лумналия пожар да се опитат да избягат. Всичко започна добре. Христо и Бунито изстреляха заложените от тях самите изстрели и се измъкнаха. Савката се беше пуснал по течението и търсеше как да излезе на брега. Да, всичко тръгна добре, но големият брой турци и военната им подготовка си казаха думата. След по-малко от час войниците направиха обръч около сградата и се подготвиха за евентуален нов удар. Пожарът бе овладян и загасен, преди да обхване помещенията.

Само за час турците се справиха със ситуацията. Само след час се изпари и надеждата на Левски и съратниците му.

Така с провал завърши този опит на тримата смели българи да освободят Левски. Но се разчу надалеко! Можело значи! Въпрос на време беше да се организира нов опит и този път смелчаците щяха да са повече.

Тримата другари се събраха след няколко часа. Разочарованието ги беше сломило. Иван Савов го втресе от студените води и три дена лежа на легло. Дясната му ръка беше зле обгоряла. След седмица Книговезеца го изпрати към Сливен да търси Атанас Узунов. Преди да тръгне, тримата се събраха. Не знаеха какво да си кажат. Всички понасяха тежко провала и се надяваха следващият опит да е успешен! Седяха и се гледаха с насълзени очи. Прегърнаха се силно и всеки пое по пътя си.

Иван Савов – Савката тръгна да дири Узунов. От Книговезеца разбра, че това е точният човек. Сам Левски го харесал много. Всичко това обнадежди Савката и пътят му се струваше по-лек. „Този път ще успеем, бай Василе! Този път ще успеем“. Вървеше и все си го повтаряше.

Нов опит

38 дни по-късно…

Тежестта на натрупалия мокър сняг си каза думата. С продължителен пукот клонът се отчупи от стъблото на дървото и се стовари с трясък на земята. Оглушителната тишина бе разкъсана в миг. Всичко това стана на метри от Иван Савов. Той се стресна и приклекна. Прикладът на пушката потъна в снега и глухо се удари в земята. Ремъкът се опъна и предизвика болка в кръста му. Именно болката го накара да се окопити. Така приклекнал и с изострени сетива, леко озъртащ се, той приличаше на хищник, готов за скок. Гледката на провисналия, счупен клон го накара да се усмихне. Добре, че не извика: „Стой, ще стрелям!“ Другарите му, които бяха някъде наблизо, щяха да го подиграват поне до края на деня. Иван се изправи и за пореден път тръгна към релсите.

– Този път ще успеем, бай Василе! Този път ще успеем! – вървеше и си повтаряше. Хвана по-здраво ремъка на пушката с дясната си ръка и усети болка. Изгореното още не беше заздравяло.

– Сам ли си говориш, Савка? Да не би студът да те повреди? – се провикна сопотчанинът Стоян Петков откъм храсталака. И се захили тихичко. – Ела тук на завет, момче. Ела да ми разкажеш нещо, Савов.

– Какво да ти разкажа, байо?

– Чух, че споменуваш Дякона. Още ли ти тежи случилото се в Търново?

– Какво говориш ти! Изяжда ме оттогава!

– Ти познаваш ли се с Дякона?

– Дохождал е у нас доста пъти. С баща ми са другари.

– Чувал бях един случай, Савка, и сега си ми насгода да те питам истина ли е. Разправяше се из нашия край една история. Хората казуваха, че Дякона бил взел твоето тескере преди години, за да върши една работа. Та се разправяше, че един гавазин го хванал здраво през ръцете и щял да го арестува в Сопот. Но Левски умело се извъртял и в ръцете на турчина останало палтото му. Докато се окопити онзи ми ти турчин, Левски изчезнал. Само че в дрехата останало твоето тескере и някакви печати. Разправяха, че турците те намерили и си лежал в конака. Та верни ли са тез истории, Иванчо?

– Верни са, байо. Но ще ти казувам нещо, което не са ти обадили. Ще ти го казувам, за да разбереш каков безстрашен човек е бай Васил. Всичко, което ми каза, бе така. Едвам отървах бесилото, защото турците се бяха разлютили. Помогна ми бай Минко от родния ми Калофер, та след няколко месеца в кауша излязох. Но това, което ще ти споделя, се случи към края. Както ти рекох, турците се бяха ошашавили. Под дърво и камък диреха Левски. Докато лежах в Калофер, доста пъти чувах мидюрина да крещи: „Джингиби бил тук някъде. До края на деня да сте го хванали, некадърници!“ По цели дни хвърчаха турците, но дните си минаваха и макар да се притеснявах, че ще хванат Левски, за тях той си оставаше Джингиби – неуловимия дух. После ме преместиха във затвора в Пловдив. Там също често се споменаваше Левски. Търсеха го сериозно. Много сила бе мобилизирана. Една сутрин идва при мен турчин и ми вика, че ми дошли на свиждане. Учудих се, ама видях как през струпалите се турски стражари се провря бай Минко, а след него и един непознат. Като се приближиха, загледах се в непознатия. Малко преди решетките той извика по турски на един стражар. Щом чух гласа му, замръзнах. Погледнах лицето му и ми причерня. Никога не бих сбъркал тез очи. Насреща ми бай Васил, облечен с хубави европейски дрехи, с чисто бяла яка и връвчица на врата. Та той съвсем спокойно запита турчина къде може да си остави чантето.

– Майтапиш се, нали? Чини ми се, че за будала вземаш чича си Стояна.

– Хич даже не се майтапя, ами ще ти река и друго – турчинът взе чантето на Левски и му каза да го потърси после до вратника, където той бил на пост. И вика на Левски турчинът: „Па да почерпиш един тотун после, господине!“ Левски му се усмихна и го потупа по рамото.

– Виж ти! – рече замислено Стоян и заглади мустака си. Хубава история имаш, момче. Па и познанство за приказ. Аз един път съм виждал Левски, но да ти призная, няма да го забравя. Една мразовита вечер беше, досущ като днес бе свил студът. Бяхме се събрали в къщата на съседа ми Кирчо Кюмюрджията. Знаехме, че ще дохожда важен човек и големи неща щял да ни дума. Та както седяхме на софрата край камината, изведнъж чухме как се разлаяха кучетата. Кирчо наметна ямурлука и излезе из вратника. Подир минута се върна с един чиляк, целия измръзнал и в сняг. Непознатият се поизтупа, поздрави и отиде до огъня да се стопли. Такава тишина настана сред нас, че тежкото ми дишане имах чувството, че ехти из стаята. Никой не смееше да гъкне и всички гледахме човека до камината. Той потриваше ръцете си близо до огъня и изведнъж се изкиха шумно.

– Наздраве! – рекох му аз, понеже бях най-близо до него. Човекът се обърна, погледна ме и се усмихна благо.

– Благодаря, байо! Здравето и теб да не те пуща! Живи и здрави да сте и вие, момци, па ти, бай Кире, да илядиш за гостоприемството. Да знаете нещо много се е разлютил Малък Сечко. Още един час навън и щяхте направо напролет да ме намерите – каза той и се усмихна.

– Добре си ми дошел винаги, бай Василе! Знам аз какво ще помогне – рече Кирчо. – Ей сега ще сложа ракийката да се сгрее.

– Остави това, Кире, че работа ни чака. Но да ти призная, добре ще ми дойде една чорбица от онази твоята. Надуших я като вълк още в началото на града. Пък да ви призная и като вълк съм гладен. – засмя се човекът и останалите подеха смеха му.

Стоян се замисли и погледна Савката.

– Малко са такива чиляци като него, да знаеш. Когато заговаряше, все едно запяваше. Дето се вика, всинца с отворени уста го гледахме и слушахме. И какви работи ни говореше само. Да ти призная, идеше ми … и сега като се сещам ми идва да си тресна главата у някое дърво, че нещата, които ни каза тоз чиляк, не съм ги усетил сам. Подхванал ни е животът и си мислим само за работата и за софрата. Заради тоз човек в огън ще вляза, Иванчо … тъй да знаеш! Заради него съм тук! Онази вечер с тоз негов поглед и държание ме спечели. Таквиз люде ни трябват, за да се усетим, че сме истински живи. Такива ми ти работи, Савка.

– Знам много добре какво ми говориш, бай Стояне. Заради тоз човек и аз в огъня влизам и се радвам, че тоз път сме мнозина. Бай Атанас Узунов добре ни е организирал. Всеки момент чакаме и Данчо Фесчията да дойде с вести от Софията. Три чети сме, бай Стояне, три чети на три места, организирани по железниците. Дай Боже от тук да минат турците с Левски, та ние да го освободим. Мнозина сме вече и това ме радва. Преди месец и малко в Търново едвам трима се събрахме. Още ме мъчи провалът ни тогаз, бай Стояне. В тоз миг над тях прелетя нещо. Те се огледаха и видяха кацналите на едно дърво два гарвана. Бяха черни като катран и заграчиха грозно, зловещо. Така изпратиха и този ден. Беше 6 февруари 1873 година.

В разговори и очакване минаваше времето на Иван Савов и другарите му от четата, разположена близо до Саранбей. Още две чети на две различни места бяха разположени по линията Саранбей-Одрин. Четвъртата чета беше по линията Русе-Варна.

Всички очакваха Левски да бъде откаран в Цариград. Султанът искаше да види този Джингиби. Основните пътища бяха два. Единият – от София до Саранбей, после с железница до Одрин и накрая Цариград. Другият – от София до някое дунавско пристанище, после с параход до Русе, от Русе до Варна с железница и от Варна по море до Османската столица.

Южнобългарските революционни комитети под ръководството на Атанас Узунов бяха измислили този план. Иван беше в четата на Узунов и именно това му даваше увереност, че през тях щеше да мине тренът с Левски и те щяха да го освободят. Провалът в Търново преди повече от месец го изгаряше отвътре.

„Този път ще успеем, бай Василе! Този път ще успеем“. За пореден път си го казваше, разхождайки се по железопътната линия.

Изведнъж забеляза нещо в далечината. Бързо отскочи и се прикри в храстите. Към тях идваше конник. Бързо се отправи към Узунов и му докладва. Двамата притичаха до линията. Узунов извади далекоглед и погледна през него. Усмихна се и потупа Иван по рамото. Каза му, че това е Данчо Фесчията. Най-после идваха новините от София. Сигурно всеки момент щеше да мине и така очакваният трен. Иван си науми, че трябва да запомни датата – 8 февруари.

Данчо приближи до тях и скочи от коня. Беше странен. Очите му бяха червени, а той едвам се държеше на крака. Явно много е бързал и тренът сигурно идваше. Савката го изгледа и свали пушката си от рамото. Искаше да я погледне за последно. Всичко трябваше да бъде наред. Не биваше в така чакания момент да го предаде.

Данчо Фесчията се огледа за Узунов и му даде знак, че иска да говорят насаме. Отдалечиха се на няколко метра от четата. Савката ги наблюдаваше внимателно. Нещо не беше наред. Данчо разпалено обясняваше нещо, като ръкомахаше и накрая започна да си скубе косите и да се удря по лицето. Узунов го хвана и го разтресе силно. После извади камата си от пояса, ядосано ритна едно дърво и я заби в стъблото му. Изрева като ранен лъв. Един-единствен, продължителен вик. Какво се случваше?

Иван Савов  ги гледаше невярващ. Изведнъж се досети. Явно Узунов беше научил, че някоя от другите чети е освободила Левски. Той също като Иван много искаше именно те да го освободят.  Но защо тоз рев?

След минута Атанас Узунов се запъти към тях. Извика им да се съберат. Това, което каза, бе кратко и ги удари като гръм.

– Момчета, всичко свърши! Онзи ден са обесили Левски край София!

Времето спря в мразовития, тих и мъглив ден. Иван пак чу гарваните нейде там. Беше като сън, от който искаше да се събуди. Кошмар, който го сграбчи за гърлото и започна да го души. Чуваше само гарваните в далечината. Не, не сънуваше! Залитна и се хвана за едно дърво. Сълзите му напираха и колкото и да се сдържаше, те потекоха по бузите му. „Аз съм виновен, аз съм виновен. Трябваше да успея. Как можах да изхабя две факли. Точно те щяха да направят пожара огромен“. Ръцете му се впиха в дървото и той започна бавно, но с натиск да удря главата си в стъблото. Кръвта шурна от челото му и замрежи очите му. Усети металния ѝ вкус. Продължаваше и не усещаше болка. В тоз момент някой го дръпна. Избърса очите му и силно го прегърна. Беше Атанас Узунов.

– Знам, момче! Знам! Всички много изгубихме. България изгуби голям човек. Ти кажи ми добре ли познаваше Левски?

– Добре го познавах, бай Атанасе.

– Чини ми се, че не си … щом си тръгнал да се погубваш в едно дърво. Стегни се и знай, че ние трябва да продължим делото му. Таквиз мъже като теб ще ми трябват сега. Трябва да продължим и заради Левски…. На колко си години?

– 32 ще навърша след два месеца.

– 36 навършени имаше Васил Левски. Обещай на мен и на себе си едно. Продължавай да живееш достойно, смело и почтено и заради Левски вече, Иване!

Така завърши тази тъжна история. Но тя се случи. Имаше опити на българите да освободят своя Апостол на Свободата. Жалко, че години след тези славни времена, днес  не само историята им е забравена, а и хората вярват, че Левски бил ескортиран само от няколко заптиета до София. Вярват също, че не е направен никакъв опит да освободим Левски и сме се изпокрили като мишки.

По-лошото е, че почти сме забравили заветите на Апостола и почти сме забравили да обичаме живота и свободата така, както ги е обичал той. Почти сме забравили да живеем и заради него!

Автор на текста: Георги Савов