Генадий Скитник (Иван Стоянов Караиванов (Ихтимански) – снимка от интернет

Роден е около 1832 г. като Иван Стоянов Караиванов, вероятно в Ихтиман. Родът му бил наричан още и Палавейци. Има брат и сестра. След Освобождението брат му живее в Букурещ, където се задомява. Сестра им Спаса е омъжена в Ихтиман и оставя свои наследници в Ихтиман и София.
Генадий Скитник е четник в четата на Ильо войвода, участник в Първата българска легия, съосновател и член на Софийския революционен комитет, съратник и другар на Левски. Псевдонимът му във Вътрешния революционен комитет е Риза ефенди от Ихтиман. Той има няколко прякора: Ихтимански, Шаяковски, Драгалевски, Драгалевския поп, Скитникът.
Не са останали сведения кога и как е станал послушник в Хилендарския манастир, както и кога е бил подстриган за монах. Самият той в една дописка посочва, че е покалугерен на 15 години. Около 1860 г. вече е дякон и помощник на архимандрит Виктор Чолаков (родом от Карлово), таксидиот в Ниш. Архимандрит Виктор въртял търговия с хаджи Василия, вуйчото на Васил Левски. Дякон Генадий пренасял от Ниш в Карлово пиротски килими, а от Карлово донасял в Ниш шаяк и гайтани. Самият той разказва: „През 1860 г., служейки при нишкия владика Виктора, при една случайност аз се запознах с бореца за нашата свобода дякона Левский в град Карлово, когото като разменихме някои думи по нашето народно положение под турчина, додохме до съглашение и карловский метох бе свидетел на нашата клетва, дадена за че ще работим тайно и задружно за постигане идеала – нашето освобождение”. В началото на 1862 г. Генадий отново е в Карлово и се среща с дякона Игнатия, който вече е решил да напусне вуйчо си. Генадий го подпомага с 200 гроша, та да си извади пътно тескере. Двамата се договарят да се срещнат в Татар Пазарджик. През нощта на 3 март Левски взима коня на вуйчо си и напуска Светогорския метох в Карлово. Генадий остава още два дни в метоха, след което двамата се срещат в Татар Пазарджик. Тръгват за Ниш, като минават през София. В Ниш Генадий представя Левски за свой братовчед. Искат от архимандрит Виктор, който е накупил много стока, да им даде гайтан и шаяк, та да го продадат изгодно в Сърбия. Той им дава, а сръбският търговец Нигошенски им изважда търговски тескерета. В Княжевец двамата разпродават стоката и конете, дякон Генадий се обръсва, подстригва и облича цивилни дрехи. След това постъпват в Легията на Раковски.
Няма сведения какво се случва с Генадий след разтурянето на Легията. Някои приемат, че се е скитал из Влашко, България и Банат. В едно свое прошение до Народното събрание той пише: „отправих [се] за Т. Пазарджик, гдето свещенствувах”.
В бр. 13 на в. „Светилник”, редактиран от Тодор Бурмов и Никола Михайловски, е публикувана анонимна дописка с дата 3.06.1864 година. Автор на дописката е Генадий Скитник, а поводът – косите, които дякон Игнатий си отрязва навръх Великден. „Аз съм калугер и съм покалугерен млад и зелен, кога не можах да позная нито себе си, нито мирът, от кои се отрекох, като приех монашески чин” – пише авторът. Като калугер, разказва по-нататък, просел и обикалял страната и така в Карлово много го наскърбила „историята на едно калугерче, облечено с черни дрехи, младо, с измама, и то с измама не от някой чужд калугер, но от собствения му вуйка”. След като изрежда цялата несретност на калугерчето, авторът разказва, че то навръх Великден същата година „хвърли калугерското облекло, а с него и калугерския си чин. И така то се облича в мирски дрехи с твърдо решение никога вече да не се калугери, но да служи Богу, както и повечето человеци, без да се отрича от мирът. Не мога да обвиня него, но никога не мога да прости вината на оногози, който го е калугерил в таквази зелена възраст, когато момчето не е отбирало от нищо”, така както и самият автор са го покалугерили на невръстните 15 години, докато не е разбирал още от „себе си и от мирът”.
В Татар Пазарджик отец Генадий остава до сформирането на Втората легия. След разпадането на Втората легия Генадий се завръща в Софийско, където през 1870-1871 г. е игумен на Шияковския манастир край Костинброд и на Драгалевския манастир. Запазени са сведения, че Дяконът и отец Генадий са посетили Желява, Биримирци, Требич, Горубляне, Шияковци, Бучин проход, Мошино, Самоков, Кладнишкия манастир „Св. Никола”, Горнобанския манастир „Св. Крал”, Германския манастир „Св. Ив. Рилски”, Лозенския манастир „Св. Спас” и други. След като към Васил Левски е присъединен Димитър Общи, те двамата цяла седмица остават у отец Генадий в Драгалевския манастир.
Когато през май 1871 г. се извършва обрязването на големия син на софийския паша, отец Генадий е поканен като духовен човек. Заедно с него на угощението отива и Левски, облечен в дрехите на манастирски ратай. На празненството е поканен и софийският даскал Христо Ковачев, член на комитета. Той, заедно със Спас Тумпаров, също учител и член на комитата, подкрепяни и от Димитър Трайков, който по това време е член на Мезмиша, приканили Левски да напусне конака, тъй като полицията го търсела под дърво и камък. Левски ги изслушал внимателно, но останал, докато свършило пируването.
След обира на хазната Димитър Общи разказал и за отец Генадий, като го наричал Драгалевския поп. Съобщил и комитетското му име – Риза Ефенди. Били изпратени заптиета да го арестуват, но не намерили нито него, нито книжа в манастира. Отец Генадий предвидливо напуснал манастира още при първите арести, като част от архивата укрил, а друга взел със себе си. Поел с коня право през планината и минал през Кладнишкия манастир. За това негово посещение там има запазена приписка в един от църковните минеи: „Да се знае кога мина игуменът на Драгалевския манастир „Св. Богородица” йеромонах Генадий, остави коня си с пребита нога и взема друг. Година 1872, 29 ноемврий”. От там отец Генадий отишъл при Панайот Хитов в Белград. Войводата веднага написал писмо до БРЦК в Букурещ: „От София доди един калугер, който е бил игумен на Драгалевския манастир (тоя манастир е близо до София един сахат). Тоз калугер името му е Генадия, той каза, че е бил член на Софийския комитет и като са уловил Димитър Общи у Тетевен и го докарали у София, и изказал няколко хора от София и от селата. И пратили от София жандарми да уловят и игумена от манастира, а Генадия доспял, та се метнал на конет си и побегнал. И дошел у Сърбия и доди при мене и ми разказа за работата, какво се е случило и колкото е можал да узнае от издаването на работата… Гореречения Генадия ма пита да му кажа де е комитетът и иска да доди у Букурещ. И да търси комитета. Но аз му казвам, че аз не зная нищо, както е и право, че не зная, както не съм познавал досега и речения Генадия игумен. Но със сичко, че не съм познавал до сега Генадия, сега виждам, че Генадия наистина е бил помесен у работата. Сега очаквам от Вас отговор що да правя с Генадия? Също питам и за мене, ако намервате Вий за нужно да доа при Вас, Вий ми пишете!” 
В края на писмото Панайот Хитов ни оставя и словесен портрет на игумена: „години 40, въз раст среден, снага омерена, коса черна, малко побелела, лице червено, очи черни, лик валчест, нос омерен, коса гъста, на сарци здрав, разговор сръчен, има глед храбър”.
Отец Генадий пише в прошението си до Народното събрание за този период следното: „В Сърбия и Румъния не останавахме празни с известния дядо Ильо, а след години намерих и по-сериозна работа – българската легия в Сръбско-турската война”. При подготовката на Априлското въстание виждаме отец Генадий като доброволен куриер на Гюргевския революционен комитет. Запазен е един спомен как през март 1876 г. той отива в Солун и заявява пред тамошните дейци, че е обиколил цяла България, ходил в Измир, Цариград и другаде. В Солун се срещал със свещеник Петър Солунски, а двамата заедно посетили и Велес. След разгрома на Априлското въстание участва в Сръбско-турската война, а по-късно и в Руско-турската. След края на войната, през Цариград, отец Генадий се завръща в София и е игумен на Горнобанския манастир „Св.Св. Кирил и Методий”. Към 1881 г. за втори път е игумен на Драгалевския манастир за около година – година и половина. В началото на 1883 г. заминава за Габровските манастири, при игумена Висарион Теодосиев. Около 1885 г., след Съединението, отец Генадий отива в Пловдив, където става военен свещеник към Първи софийски пехотен полк с командир капитан Христо Г. Попов. По време на Сръбско-българската война полкът е в района на Сливница и на 7.11.1885 г. става ядрото на Брезнишко-трънския отряд. Свещеник на този отряд е йеромонах Генадий, който се изявява и като смел воин. Винаги е на първата бойна линия. След края на войната капитан Христо Г. Попов го предлага за награда. Командирът пише за него: „Рядък свещенослужител, наставник, въодушевител на чиновете от полка с кръст в ръка във всички сражения; утешител на ранените и издихающите от загуба на кръв. В сражения под „Балканский дол” и Пирот изпълнява със самоотвержение и самопожертвование доброволно службата на ординарец, когато останалите ординарци летяха по бойната линия. Примерен борец вери”. След демобилизацията отец Генадий отсяда в Сотирския манасир, където е и първият игумен на разкрития средновековен манастир. Той се самонастанява там и започва да свещенодейства без разрешението на Сливенската митрополия. Това предизвиква недоволство и сливенският митрополит Серафим издава наставления да прекрати тази си дейност. На тези наставления отец Генадий отговаря, че не признава над себе си никакво началство и отново се завръща да свещенодейства в с. Сотир. Митрополит Серафим му налага безсрочна епитимия (забрана за свещенодействие). Това вероятно се случва около 1887 година. Историята стига до Българската екзархия в Цариград. Екзарх Йосиф препраща фактите до Светия Синод в София. На 23.02.1887 г. на събрание на Светия Синод се взима решение „да се поиска чрез Министерство на външните работи и изповеданията щото йеромонах Генадий да се изпрати вън от границата, защото той е от братството на Хилендарската обител в Света гора”. Държавната власт обаче не го изпраща в чужбина (все пак е герой от войната), а иска от Сливенската митрополия да го прати на заточение в Троянския манастир, където той остава година и половина. След това получава разрешение от Българската екзархия да отиде при брат си в Румъния. Там отец Генадий остава около два месеца, след което заминава за Видин, а после се завръща в София. В началото на 1889 г. се самонастанява в Драгалевския манастир. По това време манастирът няма игумен и се управлява от свещеник Гълъб Вучков. Свещеникът се опитва да отстрани отец Генадий, но последният изважда пищов и изпъжда поп Гълъб, като му взима и ключовете от манастира. Една година не отговаря на писмата на Софийската митрополия. На 12.06.1890 г. има събрание на Светия Синод по неговия въпрос. На 24.06. отец Генадий напуска Драгалевския манастир и от Княжево изпраща телеграма до екзарх Йосиф: „Ваше Блаженство, най-покорно моля благословение! Прося да отида да си завърша моята старост в Рилския манастир. Драгалевский манастир, Генадий Стоянов”. На 15.10.1890 г. отец Генадий е извикан в Софийската митрополия на духовно дело, разглеждано от Софийския епархийски съвет. Той е обвинен, че е нарушил екзархийския устав, самонастанил се в Драгалевския манастир и е злоупотребил с доходите на манастира. Отстранен е и му е забранено да служи. Изпратен е в Рилския манастир, където и го намира Стоян Заимов през 1891 година. Ето какви редове оставя Стоян Заимов за отец Генадий:
„В архивата на стареца Генадия намерихме
1. Цял вързоп комитетски квитанции, печатани в печатницата на БРЦК през 1869-70 г.
2. Няколко екземпляра от Окръжното писмо
3. Мензулата на Левски
Тези неща са дадени на стареца от самого Левски, когато старецът бил игумен на Драгалевския манастир. Левски и отец Генадий били запознати още във време на дяконството им; запознали се на карловските бани, помирисали се и се разбрали още при първата среща; след няколко години от първата им среща съдбата ги свързала и впрегнала в пропаганда на Освобождението. Отец Генадий в качеството си на таксилдар на Нишкия владика, сетне в качеството си на игумен на Драгалевския манастир бил една от сигурните ръце на Левски, с когото е водел делото на Тайната организация в Нишко, Пиротско, Берковко и Софийско. Дядо Генадий е един от многото забравени труженици на делото на Освобождението ни. Между бившите борци за свободата той е известен под името Скитникът Генадий. И действително неговите патила и скитания нямат край. Той спада в онзи тип авантюристи – патриоти монаси, които се срещат в изобилие в историята на гръцкото освобождение. За сега той се намира в цветущо здраве, но без пара и без пул.”
В началото на 1893 г. отец Генадий решава да моли Народното събрание за поборническа пенсия. Пише прошение до Председателя на Седмото обикновено народно събрание, в което казва за себе си „излишен съм вече, аз зная”. Към прошението са представени и три препоръки – от Ильо войвода, от Стоян Заимов и от софийските първенци от изградения Поборнически комитет и от общините.
Така и не му отпускат пенсия, защото е монах. Докато чака отговор на своето прошение, Генадий пише и на екзарх Йосиф с молба да му бъде премахната забраната да служи и да му позволят да си намери свободна енория или поне да го признаят за равноправен брат в манастира. В същото време ръководството на Рилския манастир изпраща оплакване от него до Светия Синод, за това, че той пиянства, хули всичко църковно и е вадил револвер срещу един брат вътре в манастира. Така продължава животът му до 1895 г., когато жителите на с. Жаблене изпращат молба до Светия Синод „анхимандрит Генадий” да бъде назначен за игумен на техния манастир, който стои празен вече 10 години. Самият отец Генадий също изпраща телеграма до Светия Синод, в която пише, че желае да отиде да служи в Жабленския манастир. Синодът решава да не уважи тази молба, но въпреки това на 2.04.1895 г. отец Генадий напуска Рилския манастир и около половин година се намира в неизвестност.
Според някои сведения той е починал около 1900 г., а според внука на сестра му – Методи Йорданов Кошев, йероманах Генадий е починал около 1903-1904 г. в гр. София.

подготвил текста: Камелия Иванова 

подготвил текста: Камелия Иванова  

В метоха на Рилския манастир той изобретява от върба два модела пушки, единият от които бил харесан и реализиран от Иванчо Тюфекчийчето-Троенчето в Търново. Някои от изобретените от него пушки били използвани от Ботевите четници и в Априлското въстание. За тях пише и Хр. Марков, който е виждал такава пушка: „На 5.ХII.1911 г. в Свищов Сава Пенев, въстаник от Ботевата чета, ни показа едничката запазена от него пушка, която се пълни с барут и с патрони. Купил я бил от Троенчето.” (История на 9-тях дни на Дряновския манастир, 1912 г.).
Отец Матей бил жива енциклопедия – знаел всичко и можел всичко; показвал и раздавал знанията си, без да очаква отплата. Основава читалища в селата Сухиндол, Мусина, Михалци, Горно Сливово, Ново село и други.
Организира земеделско дружество в с. Мусина, а през 1872 г. създава първата трудова кооперация в с. Михалци.

Организира зеленчукова градина „бахча” и учи селяните как да я поддържат и експлоатират. Учи народа на практически умения.
Съветва селяните как да орат и копаят, как да отглеждат буби, как да тъкат, как да си поддържат овошките, да отглеждат зеленчуци, лекува болните. Сам създава и култивира пипера „ отче матей” (още „очматей”, „матейки”).
В дисагите му има книги, жития и псалтири, нравоучителни и забавни книжки, календарчета, учебници, няколко речника. Отец Матей написва и над двеста разказа, повечето във вид на народни притчи, издава и 6 книги. Те са отпечатани в Русе от печатницата на Дунавската област. Последният му ръкопис „Кратка ирмология” остава неиздаден. Този ръкопис е представлявал голяма тетрадка с хубава кожена подвързия и е съдържал 634 страници, написани с черно и с червено мастило. „Кратка ирмология” се е пазела от Руси М. Сеизов, роднина на Матей Преображенски. През 1935 г. този ръкопис се е намирал у Д. Т. Страшимиров, а сега не се знае къде е.
Заедно с това той е и известен народен лечител. Когато е живял в Света гора, се е запознал с множество древни рецепти за лекуване на различни болести. В лечителската си практика използва преди всичко билколечение и другите средства на народната медицина, като ги свързва с профилактика на здравето, с диети и с хигиенни процедури. Никога не е искал възнаграждение от болните, които е лекувал.
Отец Матей притежавал голяма за времето си частна библиотека. Част от нея била разпродадена заради дългове още когато живеел в Рилския метох, в Търново, а останалата част през 1873 г.пренесъл в родното си село. Книгите, които занесъл в Ново село, държал в два големи сандъка и на брой били повече от 1000. Имало сръбски, руски, гръцки, български. Имало ръкописи и то много. Но наследниците му били прости хора – не знаели цената на книгите, особено пък на тези на отец Матей, и ги пръснали. Давали на познати да ги четат, без да ги връщат, огъвали дори сирене в тях.
В сп. „Родна мисъл” е публикуван следният текст на Г. Цанев, разказващ за един миг от живота на Миткалото: „В събота, на 12 юни 1871 год., когато слънцето се бе доста наклонило на запад, даскалите Бачо Киро Петров и Васил Неделчев от с. Горни Турчета, сега Бяла Черква, пристигнаха в старопрестолния град Велико Търново. Те дойдоха да направят някои покупки и да се срещнат и разговарят с Христо Иванов -Големия – книговезеца по някои народни работи. Покупките направиха в книжарницата на Стоян Маринов и се упътиха към къщата на бай Христа, близо до която те бяха приятно, много приятно изненадани от неочакваната среща на Отец Матей Петров Преображенски, предвестника на Левски и по-сетне негов неразделен другар, чуден скиталец, безпокоен дух, монах, мечтател, книжар, писател, поет, хомеопат и лекар, механик, проповедник и революционер, при която среща и тримата събеседници изпуснаха радостни възклицания и след обикновените приветствия Отец Матей ги запита, кога са пристигнали и за къде са се запътили.
– Пристигнахме преди малко и сега отиваме да се видим с бай Христа – Големия.
– Но той не е тука – преди 2-3 часа замина за Дряново, – каза Отец Матей, за да придружи двама добри приятели, натъртено произнесе последните две думи. – Върнете се и ако нямате работа в града, елате с мене в монастиря „Св. Троица”, за гдето съм се запътил.
Нямайки друга работа в Търново, двамата даскали охотно приеха поканата и тримата се упътиха за монастиря „Св. Троица”, който е разположен на 5-6 километра от Търново на десния бряг на р. Янтра, в дефилето, наречено „Дервентя”, в една диво очарователна местност, под високите скали, основан през 1356 година от Преподобния Теодосий Търновски във времето на българския цар Иван Александър, срещу кокетно кацналия на отсрещния бряг под също високи скали, монасир „Св. Преображение Господне”. Когато се отдалечиха от града и навлязоха в гористото дефиле, Отец Матей продължи прекъснатия в града разговор.
– Христо отиде да придружи до Дряново, а може би и до Трявна и Габрово, Левски и Ангел Кънчев.
Бачо Киро и даскал Васил много се ядосаха, загдето не са могли да се срещнат с Левски и Кънчев.
– А каква е “наредата”, която Левски и Кънчев са предложили – запита Бачо Киро и какви нареждания и упътвания дадоха?
– Наредата в препис имам и в монастиря. Ще имате възможност да я прочетете, а упътванията накратко са: разширяване комитетската организация с подбрани, решителни, верни и предани на освободителното дело членове; широка дейност за популяризиране идеята за освобождението на отечеството ни чрез революция и събиране на средства и оръжие, потребни за тази революция и пр.
Неусетно нашите събеседници пристигнаха в светата обител, дето най-радушно били приети, нагостени и подслонени.”

подготвил текста: Камелия Иванова 

Съставил: Христо Икономов

Обработил и допълнил: Надежда Петрова

Публикувано в издание „Апостола“ на Национален музей „Васил Левски“

гр. Карлово и предоставено ни от Христина Богданова – родственичка на Васил Левски

Къщата на Никола Сирков в Ловеч, където Васил Левски отсяда на Коледа 1872 г. Тази къща вече я няма – разрушена е по заповед на Марин Поплуканов, околийски управител на Ловеч след Освобождението. Снимка от интернет

Никола Сирков е роден през 1830 г. в с. Къкрина, Ловешко. Установява се да живее в град Ловеч. Къщата му е в махала „Дръстене“. Препитава се като занаятчия. Известен е на ловешките граждани с прозвището „Халача“. Жени се за Мария Сиркова. Неговият брат Георги (Гечо) Сирков се жени за Величка – дъщерята на поп Лукан Лилов. На Гечо му викали Хашната и затова после родът се нарича Хашнови, както е останала в историята и булката му – Величка Хашнова. За Гечо Сирков пише в спомените си и Христо Иванов – Големия, като споменава, че Гечо му е лелин син. Никола Цвятков, който е доведен брат на Христо Иванов, също е братовчед на Сиркови. А за Големия Христо Латинеца пък е „леля Савин син“. Гечо Сирков и Христо Латинеца пътуват с Големия и се озовават в Белград по времето на Първата българска легия. В спомените си Христо Иванов – Големия не споменава изрично дали Левски и Гечо се познават още от там, но е логично да е така.
Никола Сирков е член на Ловешкия частен революционен комитет, а къщата му е сред най-сигурните скривалища на Левски. Жена му Мария Сиркова също е активно ангажирана с дейността на Апостола. Движи кореспонденцията му и съхранява архива му. Левски отсяда в дома на Сиркови, когато не иска никой друг в Ловеч да знае, че е в града. Там остава и най-дълго време. В същия дом Ангел Кънчев донася и печатничката на Левски, на която са се печатали квитанции. В скривалището си у Сиркови Апостола подготвя и „Наредата“. След Арабаконашкия обир, съгласно инструкция на Васил Левски, всички поверителни комитетски книжа трябва да се предат на Никола Сирков. На 26 декември 1872 г. от неговия дом Апостола тръгва на последното си пътешествие. След залавянето на Дякона и връщането на коня му на неговия собственик Иван Крачула (бащата на Христо Иванов – Големия) Никола Сирков разрязва самара и зашива в него архива на комитета. Той преживява тежко смъртта на Левски. Според някои Никола Сирков се пропива и умира от цироза само няколко месеца след обесването на Апостола. Има и такива изследователи, които виждат в това доказателство за измяна – не понесъл вината, че волно или неволно го е предал, и затова се е пропил. Според официалните турски документи Никола Сирков умира от холера. Според роднините му обаче е отровен от хикимина Димитър Тронос. При освобождението на Ловеч от Османско иго (1877) отровителят е екзекутиран от началника на тайната полиция на ВРО Христо Иванов – Големия. Мария Сиркова разказва за смъртта на съпруга си, че се залежал, започнал да повръща „черно“ и след два-три дни починал, което съдебните патолози обясняват и с наличието на отрова.
Свещеник Никола Иванов от Ново село, който съхранява част от архива на Матей Преображенски и първата анкета относно залавянето на Левски, която е правена именно от Миткалото още през пролетта на 1873 г., отбелязва в своите записки:
„В началото на май Отец Матей посещава Ловеч, за да проучи обстоятелствата около залавянето на Левски. Среща се с Никола Сирков и подвежда поп Кръстьо под клетва в черквата.
„Запитахме го сетне каква са я свършили в Ловеч. И отец Матей каза:
„В Ловеч най-напред се срещнахме с оня човек, у когото Левски пренощувал и заминал за Къкрина. Този човек (Никола Сирков) беше нещо болнав, но като ни видя, се поококори и разправи всичко, каквото знаел по залавянето на Левски. Васил, каза той, пристигна вечерта късно. Щом влезе вкъщи, първата му дума беше: „На никого да не казвате, че съм дошъл!” Седнахме тогава край печката, за да се постоплим, защото беше доста студено и той все ме разпитваше: какво става в Ловеч, как са нашите хора, в кои къщи турците са правили бастисвания, кого са викали в конака за разследвания – сестрата или бащата на председателя ни, дали са ми предали пари, които той получил от други комитети, а аз все му отговарях.
Разправих му, че след като арестуваха председателя и подпредседателя и останахме без водачи, ние дотолкова изтръпнахме и нито се срещахме, нито се събирахме. Само два-три пъти се виждах тогава с поп Кръстя – нашият касиер, който ми разправи, че турците го били пуснали от затвора, защото му станал гарант Яким Шишков, но те много го следили, за да не избяга.
Друг път попът ми стори хабер да отида в черквата, където ми даде 3000 гроша и една торба с книжа, като каза, че те биле на комитета, та ако Левски дойде, да му ги предам, но по-добре било да му съобщя да не дохожда, а като пристигна у дома, аз му предадох всичко.
Още тогава аз казах на Василя, че Величка Хашнова навсякъде разправяла, че поп Кръстю не бил вече наш човек, че се е предал на турците, та да се пазим от него.
Но Левски като се позасмя, каза:
„Поп Кръстю е наш верен човек. Аз пращах при него отец Давид от манастиря и той му разправил за всичко, което става в Ловеч, като поръчал да ми съобщят да не дохождам в Ловеч и, ако съм в Тракия, да се укрия там или да замина за Сърбия.”
„Сутринта като станахме от сън – казал Сирков – ние пак говорихме с Левски. Тогава той ми каза, че след пладне той ще замине за Търново, но ще мине през Къкрина, за да се види с Христо Латинеца, а и да се позаличат следите му.
След като съобщих на Латинеца, отидох да кажа и на Николчо да се приготви. Към икиндия Левски и Николчо тръгнаха, но всеки поотделно. Никой тогава не знаеше, че Левски е в Ловеч или че ще замине за Къкрина, затова след като го заловиха много се чудихме кой го е издал.“

подготвил текста: Камелия Иванова

Христо Иванов – Големия – снимка от уикипедия

Христо Иванов-Големия (Книговезеца) е сред най-забележителните фигури в българската революционна дейност, предан приятел на Левски, началник на Тайната полиция, „верен, решителен и постоянен“, както го характеризира самият Васил Левски.
Сред другарите си той е познат като Христо Иванов Книговезеца, Христо Книжаря, Христо Книгопродавеца, Христо Ловчалията, Христо Цигарджията, Христо Къкренченина, Крачула, Войводата Христо, а в кореспонденцията и с псевдонимите Дели Христемага, Христемага, Ст. Карагьозов, Драган Цанков, Иван М. Драганов, М. Кръстюв.
Христо Иванов е роден през 1838 г. в с. Къкрина, Ловешко. Според някои източници е роден през 1840 година. Син е на състоятелния българин дядо Иван Крачула. През 1846 г. семейството се преселва в Ловеч и живее в квартал Дръстене. Христо учи в Горнокрайското взаимно училище „Свети Апостоли“ при учителите Петко Славейков и Манол Лазаров. Усвоява като чирак и калфа два занаята – кожухарство и книговезство при свещеник Лукан Лилов (1851-1855) и съвсем млад става самостоятелен майстор кожухар и започва търговия из околията.
В края на 1859 г. след смъртта на майка си заминава с братовчедите си Гечо Сирков и Христо Цонев Латинеца за Белград, като идеята е в европейските страни да учи занаят. „И си мислех да ида по европейските места, дано науча някой европейски занаят, с когото да можа с него да преживея този свят. Направих си ази тайно работите, и най-подире им обадих, че ще вървя за Сърбия. Той, баща ми, му много дожаля, като го оставям, като ми предлага много, за да ми отвори кръчма или друго нещо, за да можа по-полека да си печеля и да живея при него. Щото майка ми беше умряла преди малко, и имахме малка сестра, която нямаше и кой да я гледа, пре всичко че имахме снаха в къщи… Но то беше се напразно неговите приказки, щото нямаше кой да го слуша!“ – разказва в своите „Спомени“ Христо Иванов. По-късно баща му се жени за овдовялата майка на Никола Цвятков. В Белград усвоява книговезкия занаят. Там влиза и в близки контакти с Г. С. Раковски, постъпва в Първата българска легия, запознава се с Васил Левски. Всъщност от същата 1859 г. започват и спомените на Христо Иванов-Големия. За престоя си в Белград Христо Иванов разказва подробно – за желанието на Раковски да го направи словослагател, че нямало българин словослагател, за собственото си желание да изучи книговезството, за перипетиите, за работата си при г-н Волф и за трудностите от незнанието на немски език. „Една неделя ми беше като година“ – споделя авторът. Докато учи занаят при един, при друг, при трети майстор, идва 1862 г. и една вечер среща „на тумби сърби, българи с оружие“. „Отидох къде Раковскаго, гледам деда Ило натегля със своите момчета, които и Раковски с тях. Поисках и ази да вървя с тях. Като ми дадоха една пушка, тръгнахме сега къде Стамбол капия, но постояхме малко там… И при многото мазгали потегли Раковски къде Варош капия, която беше слаба и лесно може се развали, като беше по-многото дървена. Загради се от три места и Раковски и дядо Илия прескочиха шанца и влязоха в една сръбска къща, която прозорците гледаха в турските солдати на Варош капия. Пламнаха две пушки от пенджерите и падна юзбашията и един нефер пред капията. В същото време пламнаха и още няколко пушки и откъм горната страна на шанца, дето била поставена под дядов Илев байрактар. И турските стражи удариха на бег…“ По-нататък Христо Иванов дава подробни сведения за хода на сраженията, описва посещението на княз Михаил при българските юнаци, на които благодарил за преместването им в Крагуевац, а по-късно в Белград българите помолили княза „пред конака му, на пътя наредени“ да им даде оръжие и разрешение да минат в Българско, но той им отказал. „И ние сложихме пушките и се разпръснахме кой на къде видя, като и не щяха веки емигранти да се намират из сръбската земя и си разпродадоха дрехите за ляб и излязоха голи и боси от Сърбия“.
Христо Иванов се връща при майстор Шпец, който го приема, и се договарят с Левски, че ще си идат напролет в България.
Преди да тръгне от Сърбия, той се запознава с едно момче, пратено от Христо Данов да търси книговезец за печатницата му в Пловдив. Така Христо Иванов-Големия се озовава в Пловдив. Докато работи в печатницата на Хр. Г. Данов, се запознава с други по-будни българи, сред които и Йоаким Груев, Н. Ковачов. Един ден разбира, че докарали „дякон Василя“ вързан и окован от Карлово. Отишъл да го види и Левски му разказал за вуйчо си. Христо Иванов се срещнал с д-р Рашко Петров (лекар на Първата българска легия), когото помолил чрез градските чорбаджии да ходатайства за Васил Левски, че е невинно оклеветен от вуйчо си. Д-р Рашо Петров разказал на Найден Геров и с помощта на местните чорбаджии Левски бил освободен сред три месеца.
Неспокойният нрав и копнежът за знание и приключения подтикват Големия да остави Пловдив и да се отправи за Букурещ, отново да се завърне в Пловдив, да се захване с производство на цигари, да пренася „забранени книжки“, да се включи в борбата срещу гръкоманството и гърците, а по-късно и да отпътува за Цариград, откъдето се готви да тръгне за Америка, но стига само до Марсилия и през Египет се връща обратно в Пловдив. Там се среща с брата на Васил Левски – Христо и двамата заедно решават да подирят Апостола във Влашко. По това време обаче Левски вече е в Белград в очакване на началото на Втората българска легия. Така двамата Христовци се отправят към Белград и правят постъпки да се включат в Легията. „И намерихме Василя Левски, който се беше облякъл във войнишки дрехи. И ми каза: „Аз нали ти казовах, че това ще е по-напред от вашта работа. Виде ли сега?“ Той, като тръгвахме, за да учим занаят по Европа, той ми каза да не ходя, щото по-напред ще се случи ослобождението, отколкото ще принесем полза на отечеството от занаятите, дето ще ги пренесем.“ Христо Кунчев не е приет, но Големия става легист. Интересни са спомените на Христо Иванов за преживелиците в Легията, за отношението на сърбите към българските момчета, подробностите за болестта на Левски – „неговата болест беше опасна, щото на сърцето, но заеха се двама доктори да го излечат, като им се предложи, щото ако би някак да го уморят, и те с него ще последоват смъртта си. И зеха, че го разпориха и сполучиха, та го оздравиха и си зеха заплатата напълно, но той лежа много.“
След разпускането на Легията Христо Иванов бил задържан в Зайчар за две седмици и след това поел за Влашко. През това време Дяконът ги чакал и тръгнал да ги търси, та се разминали. Христо отпътувал за Влашко, Левски се върнал в Сърбия. Христо Иванов се озовал в Букурещ и една вечер дошъл Васил Плевнялията (Васил Ганчев Василев), който му казал, че Васил Левски е минал през Букурещ и е тръгнал към Турну Мъгуреле, като се уговорили да сберат една чета и да влязат в България през Турну Мъгуреле. И се събрали осем души, сред които Христо Иванов-Големия и Христо, братът на Левски, заедно с оръжието, и тръгнали. Много перипетии имали по пътя, като накрая ги затворени за девет месеца. Като разбрал, че са затворени, Левски ги посетил, занесъл им тютюн, след което ги посетил втори път и им казал да не се опитват да бягат и че той щял да им помогне. Не минало много време и дошъл един адвокат, пратен от Левски, на когото последният заплатил с телескопа си, за да ги „извади“. След като ги освободили, Христо Кунчев се завърнал в Букурещ, а Христо Иванов тръгнал за Турну Мъгуреле през Рушо де веде. Спрял там, разпитал за Левски и му казали, че той е някъде из Българско. Христо Иванов останал в Рушо де веде, отворил кръчма, „но то ти доде В. Левски с един кон при нази, защото трябало да идем за в Българско да работим там“ и стоката била разпродадена, а кръчмата – затворена. След известно време Христо Иванов се завърнал в България и от 1869 г. станал един от основните сподвижници на Апостола при организирането на Частните революционни комитети, тайната полиция и пощата. Установил се в Търново, след като получил писмо от Левски, че там нямат човек, който да движи работата. Своята дейност, срещите си с Апостола, разменените между двамата писма, запознанството и срещите с Матей Преображенски, с Димитър Общи и Ангел Кънчев Христо Иванов описва в спомените си. Подробно пресъздава и разказа на доведения си брат Никола Цвятков за залавянето му с Левски и Латинеца, за разпитите, за пътя от Ловеч до Търново, а после и до София. Тук ще цитираме само откъса, посветен на преминаването през Търново. „На 1872 година декемврий 27, като се известихме от телеграфа, че е уловен В. Л, не поверовахме, защото беше и отче Матея по навън по работа. Казахме, че е той нейде хванат, но 28 се изявихме точно, щото и ранен и името му Дякон Левски. Сбрахме се и се посоветовахме какво да правим. Пре всичко решихме постоянство, друго нищо, като си видяхме силите, щото на приказка бяхме много, но на работа малко. И като се изплашиха, че останахме Христо Бунито и Иванчо Захарлията. Другите и под земята да ги търсиш, ги няма. Премислихме, ако излезем, за да се мъчиме да го отървеме, не знаем ка ще сполучим и може много да е ранен и ще бъде без полза. Още и зимно време и ще дигнем голямо вълнение и няма накъде да се потуляме през зимата…
Ето ги, ето ги след третия ден, че ги карат с един голям калабалък около 200 души конница. Излязох ази пред дюкеня на вратата да гледам и като погледнах от далеч, видях В. Левский, че зачулен с един ямурлук и си върти очите ту нагоре, ту надолу, но и ази го гледах се в очите, да видя дали нещо ще ми даде знак с очи, но из един път съгледа и ми клюмна глава вместо „Добър вечер“ и с жалени очи ме погледна вместо „Прощавай“ и замина колата бързо. След него иде още една кола. Кога погледнах, че то единия – лелина ми син, а другия – брат ми. Ази не знаех в какво се положение намирах, но стоях пред вратата побледнел. Като изминаха, ази реших да ида на конака, да им занеса по за десет пари тютюн и дано са науча каква е станала, та се ванали и тримата живи, но ме върнаха неки приятели, като ми казаха, че няма да те пуснат. Върнах се, намерих Иван и Христа и им казах какво да правим щото и тримата здрави, но те ми казаха, щото В. Л бил ранен в главата до ухото, в лявата страна, щото покрай мене минаха с дясната си страна и забулен не можах да видя превързаната му рана. Питаме се какво да правим. Отидохме, че обадихме на доктора С. Антонов, като го викат да му гледа раната, дано изпита от него нещо. Проводихме Джорджа Момчов при Карагайозоолу да види иститака му и да ни обади на другия ден. Най-подире решихме да запалим конака или да изгорят или да се отърве някой от тях, но казаха сутринта, че пачаврите паднали на празно място и нищо не подействаха; ние мислехме, че ще ги държат още някой ден, но на другия ден пред зори ги прекарали за София и ази не можах да ги видя вече. Това ми беше последното виждане с покойния най-мил и драг приятел. След това останахме ние като гръмнати и пак полека се си насърчавахме съселяните да се не отчайват, щото имахме по-напред настанен Узунова да ходи на негово място.“
След обесването на Васил Левски Христо Иванов-Големия продължава делото на своя другар. През 1874 г. е един от инициаторите за възстановяване на Търновския революционен комитет, а по-късно участва в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание в Търновски окръг. В своите „Спомени“ той описва и срещите си със Стамболов, и с Греков, и организирането на въстанието и своето участие в цялата работа. След избухването на Априлското въстание Христо Иванов събира чета от 130-140 момчета, част от които са от Троянско, и се свързва с четата на Цанко Дюстабанов. В боя при Мара гидик разбива със своята чета потерята от черкези и башибозук. След разгрома на въстанието се укрива в Ловеч до началото на юли 1877 година .
Веднага след преминаването на руските войски в Свищов, по време на Руско-турската война, Христо Иванов се промъква през турските постове и пристига в първия освободен български град. Набързо сформира чета от бежанци, която за кратко време достига 170 души. С тази чета Христо Иванов се присъединява към отряда на полковник Алексей Жеребков и така влиза в Ловеч. Четата участва в разузнавателни и бойни действия. При отстъплението на русите войводата Христо успява през Севлиево да стигне Търново, където отново събира доброволци и с тази нова чета участва във второто превземане от страна на русите на гр. Ловеч на 22 август 1877 г., съдейства на генерал-лейтенант Йосиф Гурко при освобождението на Етрополе, Ботевград, София и Пловдив. Носител е на „Орден за храброст“.
След Освобождението отново се залавя със своя занаят – книговезството, като отваря в Търново и малка печатница. Но когато по време на Сръбско-българската война България отново има нужда от бойните му умения, той затваря печатницата, събира чета „Раковски-Левски“ от около 350 души от Търновско и стига границата по време на сръбското нахлуване. Отрядът му достига до Видин.
След края на войната се връща към голямата си любов – книговезството. Като един от малцината, запознати с началните етапи на организираното революционно движение, близък приятел на Васил Левски, докоснал се до Раковски, Караджата, до воеводите и героите, той следи първите книги, обръща внимание на допуснатите грешки, пише спомени. Народен представител от Ловеч в VI-то Обикновено народно събрание (1890-1893).
Умира в Търново на 29 януари 1898 година.

подготвил текста: Камелия Иванова

Христо Кунчев, заедно с брат си Васил Лески и Христо Иванов – Големия. Снимка от интернет

Според официалните данни Христо Иванов Кунчев е роден през 1840 г. в Карлово. Той е по-малък от Васил и по-голям от Петър. Единствено Георги Тахов в статията си за Петър Левски (в книгата „209 хъшовски жития“) твърди, че Христо е най-големият от тримата братя. Твърдение, което се повтаря и от други изследователи на онази епоха. Подобна теза изказва и Стоян Заимов на едно място в спомените си („Гина останала вдовица с 4 малки сирачета: Петър – едногодишно, Васил – четиригодишно, Яна – на шест, Христо – на осем.”). Но спомените на Заимов трябва да се четат много внимателно, защото той често изпада в противоречия. Така е и по отношение на годините. На друго място отново споменава, че Васил е на четири години, когато умира баща му, което според Заимов е станало през 1844 г., но пък приема, че самият Васил е роден през 1837 година.
Христо бил с черна коса и тъмни очи като роднините на майка си. Първоначално учел във взаимното училище в Карлово, но не го завършил и отишъл да учи занаят – басмаджилък – в Сопот, но поради неспокойния си и буен нрав се завърнал в Карлово и станал помощник на вуйчо си Генчо в известния тогава Караиванов хан. Веднъж едва не пребил един от агите, който отказал да си плати пиенето. Заради тази случка заминал за Пловдив, където станал шивач на панталони. Там се запознал и сближил с Христо Иванов-Големия, другар на брат му от Първата легия. Напуснал Пловдив през 1867 г., заминал за Цариград, откъдето заедно с Христо Иванов-Големия тръгнали за Румъния, за да се срещнат с Васил Левски. Дяконът обаче вече бил в Сърбия, в очакване да се даде началото на Втората българска легия. Така двамата Христовци потеглили пеша за Белград. Христо Кунчев не бил приет в Легията поради болест (имал е херния), но останал заедно с другарите си и работел като абаджия при един сръбски майстор. След разтурянето на Легията се грижел за заболелия си брат.
През есента на 1868 г. заминал за Румъния, където според някои изследователи е живял с близкия си приятел Христо Ботев между октомври 1868 и февруари 1869 г., а към тях се присъединил и Васил Левски. Това е точно онази вятърна мелница, точно онзи знаменателен момент, за който Ботев пише на К. Тулешков… Писмо, което някои смятат за фалшификат … и въз основа на това правят извода, че Левски и Ботев никога не са се срещали, не са се познавали, нищо, че в Карлово поне до началото на ХХ век, се е говорело за близкото родство между двамата.
Христо Иванов Кунчев е сред основателите на Българското книжовно дружество, предшественик на Българската академия на науките. В „Списък на личния състав на Българското книжовно дружество от основаването му през 1869“ името му е на двадесето място. В списъка на дарителите на парични помощи за Дружеството на деветнадесето място стои оригиналният личен подпис на Христо Кунчев.
Христо Иванов Кунчев умира, най-вероятно от туберкулоза, на 9 април 1870 г., „часа 11 и 30 по европейски през денят“, както е отбелязал в своето тефтерче Левски.
Поетът Величко Ангелов Попов посвещава стихосбирката си „Счастлива среща. Съвременна горско-хъшовска спев” на Христо Иванов Кунчев. На втора страница авторът пише: „Тая книжка се издава за спомен на Христа Иванов, родом из Карлово, който преди един месец почина в Букурещ. Христо беше един от българските беглеци, които са побегнали из Турско в Румъния, за да търсят мир и свобода”.

подготвил текста: Камелия Иванова

Двамата от хана – Никола Цвятков (вляво) и Христо Цонев Латинеца (снимката е правена след Освобождението) – от интернет

Христо Цонев Латинеца или, както още са го наричали, Малкият Христо e важен съратник на Левски, член на Ловешкия революционен комитет. Роден е през 1848 г. в с. Къкрина, Ловешко. Според други източници е роден около 1846 – 1847 година. Баща му Цоньо Кулаксъзов се преселва от Къкрина в Ловеч през 1844 година. Христо учи в родното си село, но след смъртта на баща си заминава за Влашко да работи. Там се събира с хъшове и слуша разкази за гарибалдийците, които той нарича „латини“, откъдето идва и прякорът му – Латинеца.
В началото на 60-те години на ХІХ в. емигрира в Сърбия. За отиването му в Сърбия има оставени спомени от Христо Иванов Големия-Книговезеца. Христо Иванов и Христо Латинеца са братовчеди, вторият е син на лелята на Книговезеца – Сава. Христо Латинеца е братовчед и на Никола Цвятков Казанджийчето, който пък е доведен брат на Големия. Тръгват от Ловеч тримата братовчеди: Христо Иванов, за да учи занаят по европейските страни, Гечо Сирков (Георги Сирков, Гечо Хашната, брат на Никола Сирков и съпруг на Величка Хашнова) и Христо Латинеца. През Никополския път стигат до Свищов, където работи табаклък по-малкият брат на Големия – Трифон, който тръгва с тях за Белград. Когато пристигат в Белград, питат за Раковски, на когото носят препоръчително писмо. След няколко дни Трифон става кундураджия в Белград, а Христо Латинеца – кафеджия. Така, макар и да не са участници в Първата легия, Христовците са свидетели и се включват в обграждането на Варош капия заедно с момчетата на Раковски. От тогава е и познанството на Латинеца с Васил Левски. По-късно той участва във Втората българска легия в Белград (1867-1868). След нейното разтуряне живее за кратко във Влашко. После се установява в Ловеч и построява своя къща в махала Дръстене, където Левски често намира подслон и подкрепа. Отначало Христо Латинеца е кожар в Ловеч, а по-късно и кръчмар.
Той е и съдържателят на Къкринското ханче. Ловешкият частен революционен комитет наема ханчето през май 1872 г. от къкринчанина Вълчо Сяров Каранейков, като за ханджия е определен Христо Цонев – Латинеца, за да може Левски да има в близост до Ловеч и друг опорен пункт за дейността си. Там се провеждат заседанията на местния революционен комитет, намират подслон и някои комитетски хора.
В онази злощастна Коледа на 1872 г. ханът бил затворен, но Левски изпратил Христо да го отвори ден, преди да тръгне за Румъния с архива на БРЦК. В злополучната нощ на залавянето му в хана имало много хора, но накрая останали само тримата – ханджията Христо, Апостола Левски и Николчо Цвятков.
Минути преди турците да нахлуят в хана (по разказа на сина на Христо години по-късно), Латинеца излязъл да търси втори кон за Левски. В опит да се измъкне Апостола грабнал и неговия пищов и стрелял с него. Латинеца се върнал доста бързо, без кон, и бил задържан заедно с Николчо.
Запитан дали познава Левски, той отрекъл. Латинеца отричал и пред съда, въпреки че Левски вече го бил посочил като свой познат.
На въпроса: „Дякона каза, че, като си бил кръчмар край Ловеч, идвал няколко пъти в кръчмата ти и нощувал там”, отговорът отново бил непоколебим: „Нека казва, не го познавам.”
Съдът освободил Латинеца и Никола и стражар ги върнал в Ловеч, но там ги държали в кауша чак до 25 март.
През 1876 г. в Ловеч са арестувани 24 троянски и 9 ловчански дейци, между които е и Христо Латинеца. На 3 юли 1876 г. те са откарани в Търново, а от там – в Русе, където пристиагат на 20 юли. Там са освободени като помилвани от султана.
Латинеца умира на 36-годишна възраст.

Къщата на Христо Цонев Латинеца в Ловеч. (текст и снимка – : DarikNews.bg )

Къщата на Христо Цонев Латинеца в Ловеч е забравена и се руши. Това е единствената оцеляла къща, в която е нощувал Левски. Тя се намира в кв. „Дръстене”, точно под средновековната ловешка крепост и на пет минути пеша от паметника на Апостола.
През 60-те години на миналия век в дома на Латинеца е имало музейна сбирка. Експозицията показвала бита на бедно ловешко семейство от 60-те и 70-те години на ХІХ век.
Днес обаче всичко е обхванато от забрава и разруха. През счупените прозорци може да се надникне вътре, но къщата е опразнена.
Стари варошлии разказват, че под огнището имало тунел, който водел към мазата и към таен изход от къщата.
Това е и единствената оригинално запазена къща от времето на Левски без реставрация и промени.
През 90-те години вандали многократно са разбивали къщата и през 1995 година тя затваря врати.

подготвил текста: Христофор Марков

Гина Караиванова – Кунчева – снимка от интернет

За раждането и семейството на Гина Караиванова, по мъж Кунчева, може да се прочете в текста за нейния род. За последните дни от живота й са изписани различни версии, които не ми се иска да цитирам. Ще спомена само, че тя издъхнала в дома на зет си около 27 януари 1878 г. с думите „Децата ми, децата ми!”
Не зная как да направя портрет на тази жена, която остава вдовица рано, преживява смъртта на четири от децата си, но не загубва силата, куража си и енергията, отдадена на съдбата на България. Затова ще дам думата на нейните роднини, които да споделят спомените си за нея:
Из спомените на Бочо Загорски, син на най-голямата дъщеря на Яна и Андрей Начови – Гина:
„Веднъж като млада булка Гина Кунчева чакала пред фурната да се изпече хлябът й. Улицата била пуста. Покрай нея минал млад турчин. Тя била снажна и хубава. Той посегнал и докоснал бузата й. Вместо да побегне, смелата българка свила дясната си ръка в юмрук и ударила нахалника в лицето. Там, пред нея, той изплюл два избити зъба и побягнал засрамено. Не посмял да се оплаче в конака, защото се страхувал от подигравките, че една жена му е дала такъв урок.
Преди да тръгне за Къкрина, Левски отседнал в Сопот. Майка му решила на всяка цена да го види. . . За да не буди съмнение сред турските власти, взела внучката си София. . . Отиват на гости при роднини. (Това е на 6 декември 1872 г. – б. м.) Когато се разделяла със сина си, силата й изведнъж се прекършила и от очите й потекли сълзи. Смутен, Левски я попитал защо. Тя успяла да се овладее и да се усмихне. Тихо му казала: „От радост, синко!“ Това била последната среща на майката със сина.
Научила за залавянето на сина си, втъкнала китка цвете в кърпата си, набрала и цветя от градината и бавно тръгнала по чаршията към дома на дъщеря си Яна. Никой не разбрал голямата й мъка. Тя прегърнала внучетата си и кротко им казала: „Елате, деца, да ви накича. Днес е голям празник. . .“
Из спомените на Васил Караиванов, син на най-големия брат на Гина – Генчо:
„Леля Гина беше жена със среден ръст, черноока, лице умно и приятно, забрадено в черна забрадка, като с рамка, с горда походка, волева, разсъдлива, решителна, безстрашна, трудолюбива домакиня и с подчертано хладнокръвие и самообладание. Тя беше общителна, състрадателна, сладкодумна. Знаеше много народни песни, които пееше сладкопойно. . . Владееше добре говоримия турски език, което й даваше възможност да влиза в диалог, понякога и с доста остър тон, с представителите на турската власт. . .“
Из спомените на София Начова, по мъж Зидарова, дъщеря на Яна и Андрей Начови:
„Баба беше сербез, сериозна и работлива жена. Тя никога не се окайваше, никога не се уплашваше. След смъртта на вуйчо Христо аз станах нейното момиче. (Преди Априлското въстание Гина се поболяла и се преместила да живее при дъщеря си Яна и зет си Андрей, състоятелен занаятчия и търговец, чиято къща се намирала в източния край на площад „Св. Никола” [сега пл. „В. Левски” – б.м.] През 1878 г. Гина Кунчева била на 61 г., Яна – на 43 г., Андрей – на 73 г. Той починал на 28.11.1907 г. на 102 г. Живите деца на Яна и Андрей били съответно: Начо на 26 г., Гина на 21 г., Мария на 18 г., Софúя на 15 г., Елена на 7 години. Преди турските изстъпления в Карлово Гина, Софúя и Мария били прехвърлени пеш през Балкана, за да не бъдат поругани.) При нея спях, при нея ядех. За училище баба ме изпращаше до орехите, а посрещаше до извън улицата. Помня много добре, че като си приготвих уроците, тя ме заведе да спя в горната стая. Къщата се състоеше от горна и долна стая, килер. В долната стая й беше курдисан станът, на който тъчеше и ноще. . . Често пъти я слушам, че пееше песните: „Искам, мамо, да те видя и вси мили у дома“ и „Вятър ечи, Балкан стене“. Аз я слушам, слушам и аз пея с нея. Кога съгледах – платът от тъканото мокър от сълзи. И аз си мълча, и седя. Това ставаше често, сигур е намирала облекчение в песента. Баба обичаше много и цветята. Още като бях в нейната къща, закиче ме с едно хубаво цвете – хортензия и така отивам на училище.
Помня и това. Приготовляваше по някое парче изтъкан плат и по Коледните дни отиваше в Пловдивския затвор, да подари тези платове на някой от затворените, на който тя намери за добре. След смъртта на вуйчо баба се пренесе у нас да живее.“
Из спомените на Андрей Красев, син на внучката на Яна Екатерина от дъщеря й Елена:
„Много хубаво пеела прабаба ми Гина. Песните явно са й помагали да надвие мъката си, да понася несгодите твърдо и да намира колай на всички мъчнотии. Отрано останала вдовица, голяма е мъката й по тримата синове, Васил, Христо и Петър, които оставят костите си далеч по чужди краища, без да знае тя къде са заспали вечния си сън. Много често споменаваше баба Яна своите братя. И винаги свързваше спомена си с голямата мъка на майка си. Старата жена най-дълбоко страдала от това, че не могла да оплаче най-големия си син Васил.“ 
Сред карловци са запазени още спомени от живота на Гина Кунчева:
В края на юни 1869 г., на Петровден, властите попадат по следите на Васил Левски и претърсват семейната къща. Откриват майка му в дома на Иван Фурнаджиев, съпруг на най-малката й сестра Мария. Там заптиетата се мъчат да научат нещо от Гина за сина й, но тя мълчи. За да проговори, я връзват за кофата и я пускат в герана на Фурнаджиев. Един от тях бил с изваден ятаган, опрян на въжето, готов да го пререже, ако не изкаже къде е синът ú. Гина остава твърда.
Споделеното от Бочо Загорски закичване с цветя според някои е станало, след като Гина и още две жени (като трите Марии в Библията) посетили София и верни комитетски люде им показали де е гробът на Апостола. Те дори били сложили камък, та да го бележат. Но когато отишли, гробът бил празен. След тази случка, като се прибрала в Карлово, Гина закичила себе си и внучките си, като на празник.
И още един спомен, съживен от Христо Гемеджиев, наследник на стария карловски род Бабекови. Той разказва спомените на своята баба за онези дни, наречени Страшното. В двора на Куршум джамия турците издигат седем бесилки. С тези седем бесилки започва и Страшното, по време на което, според издирените от Иречек имена, са обесени 897 мъже и мъжки рожби от седем до седемдесетгодишна възраст. Предводителят на башибозука Емин Ага наредил да докарат и майката на „баш гяурина“ – баба Гина. Тя се явила, но не свела глава, не се поклонила. Той накарал вдовиците да играят хоро около бесилките на своите мъже, а баба Гина повела хорото. А през това време башибозукът седнал да обядва. . .

подготвил текста: Камелия Иванова 

Това е единствената известна снимка на Петър Иванов Кунчев – Левски

Петър Иванов Кунчев или Петър Левски, както сам се нарича след смъртта на брат си Васил, е третият, най-малък син на Иван и Гина Кунчеви. По спомените на съвременниците той много приличал на брат си. Рус, със сини очи, пъргав, с подкупваща усмивка, общителен, разговорлив, с буден ум.
Роден е през 1844 година. Едва навършил 20 години, напуска Карлово.
Васил Караиванов разказва, че турците поискали от него данък „бедел“, дължим от всички българи между 20 и 40 години, а той ги посрещнал с думите: „От мене данък ще вземе онази държава, която ще израсне върху избитите пашови прислужници.“
Найден Геров го снабдява с руски паспорт и така, през Одрин и Цариград, Петър се озовава във Влашко. Там се занимава с чиракуване.
При вестта, че се организира Втора българска легия, Петър заминава за Белград.
След разпускането на Легията отново се завръща във Влашко, където остава до май 1876 година. В спомените си Кирил Ботьов пише за него: „Братът на Левски, Петър, беше се настроил страшно срещу Каравелов, защото мислеше, че Каравеловата печатница е от Дякона. То действително беше така, по-голяма част от буквите бяха купени от Левски с народни пари, а пък Каравелов не даваше пари на хъшовете“. Запазено е едно писмо на Петър от 26 август 1874 г. до Тодор Пеев, което той започва така: „Поздравлявам те господин Тодор Пеев, аз Петър Иванов Старопланински, на Василя Левски същи брат…” В писмото той моли Тодор Пеев да му помогне да си намери работа, че „си е заложил дори дрехите”.
По времето, когато се организира четата, на която по-късно главен воевода е Христо Ботев, Петър, заедно с Атанас Горов, е изпратен с препоръчително писмо до него от Тодор Пейов. Те са и сред първите доброволци за включване в четата. Наличието на това препоръчително писмо донякъде звучи странно, тъй като и Петър, и Атанас Горов са се познавали с Ботев много добре. Може би това е знак, че в четата не приемали всеки хъш, та бил той и добър познат на воеводата.
След разпадането на четата Петър Левски е в групата на военния ръководител Никола Войновски. Той се отделя от Войновски на 30 май, заедно с хаджи Костадин Димитров от Сливен. Двамата тръгват към София, където намират убежище. За този период от живота на Петър Иванов Кунчев са останали няколко различни легенди. През 1973 г. Никола Ферменджиев получава писмо от Кръстю Петков Колев от Своге, с което писмо са изпратени спомените на Петко Колев Петровски от с. Брезово, Софийско, където последният разказва как е укрил двама четници, единият от които бил брат на Васил Левски.
Според друга версия Петър Левски и другарят му са били укрити първо в църквата „Св. Петка“, а след това в Нешовата книжарница. Нешо или Никола Крушкин Чолака е бил близък на Васил Левски, останали са свидетелства за това, че той го е придружавал до Драгалевския манастир. Самият Нешо е обесен на 15.11.1877 г. заедно с Георги Абаджията, Киро Гьошев и Стоян Книжар, обесени в четирите края на София в близост до книжарниците си. След Освобождението в памет на обесените софийски книжари е планиран грандиозен мемориален комплекс, от който е осъществена само една част – Лъвовия мост. Четирите лъва символизират четиримата обесени. Книжарницата на Нешо била на днешната ул. „Алабин“ и бул. „Витоша“. За укриването на двамата от Нешо свидетелства и Кършовски: „Но после додох в къщата на г-н Нешо Грозев (Крушкин), дето имаше в неговата къща две момчета от нашенско – Петър Леф., х. Костадин Димитров. В неговата къща са живели некои три месеца време, без никой да знай, освен неколко лица“. След като намират убежище при него, по-късно двамата четници се укриват в хана на Спас Гьошев, баща на другия обесен – Киро Гьошев. Последното им убежище е при хаджи Стоянка Цокова. По повод на нейна молба за отпускане на помощ след Освобождението, през 1892 г., софиянците Иван Анреев, Г. Атанасов, Ат. Ножаров, Д. Димов и Н. Митов пишат до Народното събрание следното: „Баба хаджи Стоянка Цокова бе единствената, която на нашата покана без ни най-малко колебание и двоумение прие с риск на живота си да ги скрие в усамотената си и сгодна за тая цел къща, като в продължение на три и половина месеца с приносимата от нас помощ – само за храната им, тя без никакво възнаграждение на труда и квартирата криеше ги, переше ги и пр., с най-голямо усърдие, догдето се намери сгодния случай да ги снабдим с чужди паспорти и ги изпроводим направо в Цариград за спасението им от тиранска смърт…“. Паспортите са извадени със съдействието на Найден Геров. От Цариград Петър Левски заминава за Кишинев, Русия, където постъпва на военна служба. Научавайки за организирането на Българско опълчение, Петър заминава за Плоещ, като напуска службата си на 19 април 1877 г. и от същата дата е записан в Опълчението, в Първа дружина, Втора рота. По-късно е преведен в Трета рота под командването на подполковник Калитин. Участва в сраженията при Стара Загора и в Шипченските боеве, където на 11 август е ранен в десния крак. Награден е с военен орден и Георгиевски кръст за храброст. От лазарета в Търново е изпратен за лечение в Харков. На 22 декември 1877 г. е уволнен по болест, а по-късно завинаги, „с право на 10 копейки дневно“ и му е предоставен безплатен билет за „всички транспортни средства“, за да се завърне в родното Карлово.Ходел е с бастун, кашлял и накуцвал. Дошъл си в родния град от лечението в Харков към 22 февруари 1878 година.
От първите дни Петър моли за дребна общинска служба, която да му осигури поне минимални средства. Но такава не му дават, нито му отпускат поборническа пенсия, тъй като той и не подава молба за такава. Запазено е негово писмо до Найден Геров, в което Петър Иванов Кунчев моли за работа.
„Просим Ви, г-н Геров,
Падам пред Вашето честно лице на колене, с кървави сълзи ида да Ви се оплача. Става трийсет и два деня откак си дойдох от Харков, из болницата в Карлово. Никой ме не пита отде се прехранвам, когато не мога и да ходя. Молим Ви, защото ми остана кракът повреден от шипченските битки. Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асан воденицата връз мене, да хвана един воденичар, каквото да мога да се прехраня, но те не дават никакво внимание. Затова Ви моля като защитник на българските страдалци, молим Ви наредете и нази на някаква работа… Затова Ви моля като наш защитник да ма наместиш в Карлово на някаква служба…
Ваш покорни слуга Петър Иванов Левски от Карлово”.
В първите дни на м. април той отново пише на Найден Геров:
„Молим Ви, миналата неделя, като ме известиха, защото Ви са донесли жалбицата ми, за което Ви са бях оплакал за Хаджиасановата воденица. Защото майка ми, като са давила в гираня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим Ви, можат да се прехранват, когато се надяват на мен. Заради това ви се моля като наши защитници … да ма наместиш в Карлово на някоя служба.”
Петър заминава и за Ловеч, за да потърси възмездие за предателството на брат си. Тук също има две версии какво точно се е случило и кога се е случило. Според едната версия, цитирана и от д-р Параскев Стоянов, по сведения на ловешките дейци, Петър отишъл още през 1874 г. в Ловеч, с намерението да убие поп Кръстю, но след дълги разисквания ловешките членове на комитета го убедили „да го остави да живее, за да се накаже по-много“. Според другата версия, потвърдена и от спомените на Яна Начова, посещава Ловеч след Освобождението и, след като се срещнал с попа и направил свое разследване, Петър се убедил, че не той е предателят на Левски и се завърнал в Карлово. Това рекъл и на сестра си: „Няма кабаат попът“.
След като се завръща от Ловеч, дали със или без съдействието на Найден Геров, той най-сетне е назначен за градски стражар, но вече е много късно. Туберкулозата го изяжда отвътре и Петър Иванов Кунчев издъхва през 1881 година. Погребан е в Карлово, но гробът му е забравен и днес е в неизвестност.

подготвил текста: Камелия Иванова