Съставил: Христо Икономов

Обработил и допълнил: Надежда Петрова

Публикувано в издание „Апостола“ на Национален музей „Васил Левски“

гр. Карлово и предоставено ни от Христина Богданова – родственичка на Васил Левски

Христо Кунчев, заедно с брат си Васил Лески и Христо Иванов – Големия. Снимка от интернет

Според официалните данни Христо Иванов Кунчев е роден през 1840 г. в Карлово. Той е по-малък от Васил и по-голям от Петър. Единствено Георги Тахов в статията си за Петър Левски (в книгата „209 хъшовски жития“) твърди, че Христо е най-големият от тримата братя. Твърдение, което се повтаря и от други изследователи на онази епоха. Подобна теза изказва и Стоян Заимов на едно място в спомените си („Гина останала вдовица с 4 малки сирачета: Петър – едногодишно, Васил – четиригодишно, Яна – на шест, Христо – на осем.”). Но спомените на Заимов трябва да се четат много внимателно, защото той често изпада в противоречия. Така е и по отношение на годините. На друго място отново споменава, че Васил е на четири години, когато умира баща му, което според Заимов е станало през 1844 г., но пък приема, че самият Васил е роден през 1837 година.
Христо бил с черна коса и тъмни очи като роднините на майка си. Първоначално учел във взаимното училище в Карлово, но не го завършил и отишъл да учи занаят – басмаджилък – в Сопот, но поради неспокойния си и буен нрав се завърнал в Карлово и станал помощник на вуйчо си Генчо в известния тогава Караиванов хан. Веднъж едва не пребил един от агите, който отказал да си плати пиенето. Заради тази случка заминал за Пловдив, където станал шивач на панталони. Там се запознал и сближил с Христо Иванов-Големия, другар на брат му от Първата легия. Напуснал Пловдив през 1867 г., заминал за Цариград, откъдето заедно с Христо Иванов-Големия тръгнали за Румъния, за да се срещнат с Васил Левски. Дяконът обаче вече бил в Сърбия, в очакване да се даде началото на Втората българска легия. Така двамата Христовци потеглили пеша за Белград. Христо Кунчев не бил приет в Легията поради болест (имал е херния), но останал заедно с другарите си и работел като абаджия при един сръбски майстор. След разтурянето на Легията се грижел за заболелия си брат.
През есента на 1868 г. заминал за Румъния, където според някои изследователи е живял с близкия си приятел Христо Ботев между октомври 1868 и февруари 1869 г., а към тях се присъединил и Васил Левски. Това е точно онази вятърна мелница, точно онзи знаменателен момент, за който Ботев пише на К. Тулешков… Писмо, което някои смятат за фалшификат … и въз основа на това правят извода, че Левски и Ботев никога не са се срещали, не са се познавали, нищо, че в Карлово поне до началото на ХХ век, се е говорело за близкото родство между двамата.
Христо Иванов Кунчев е сред основателите на Българското книжовно дружество, предшественик на Българската академия на науките. В „Списък на личния състав на Българското книжовно дружество от основаването му през 1869“ името му е на двадесето място. В списъка на дарителите на парични помощи за Дружеството на деветнадесето място стои оригиналният личен подпис на Христо Кунчев.
Христо Иванов Кунчев умира, най-вероятно от туберкулоза, на 9 април 1870 г., „часа 11 и 30 по европейски през денят“, както е отбелязал в своето тефтерче Левски.
Поетът Величко Ангелов Попов посвещава стихосбирката си „Счастлива среща. Съвременна горско-хъшовска спев” на Христо Иванов Кунчев. На втора страница авторът пише: „Тая книжка се издава за спомен на Христа Иванов, родом из Карлово, който преди един месец почина в Букурещ. Христо беше един от българските беглеци, които са побегнали из Турско в Румъния, за да търсят мир и свобода”.

подготвил текста: Камелия Иванова

Гина Караиванова – Кунчева – снимка от интернет

За раждането и семейството на Гина Караиванова, по мъж Кунчева, може да се прочете в текста за нейния род. За последните дни от живота й са изписани различни версии, които не ми се иска да цитирам. Ще спомена само, че тя издъхнала в дома на зет си около 27 януари 1878 г. с думите „Децата ми, децата ми!”
Не зная как да направя портрет на тази жена, която остава вдовица рано, преживява смъртта на четири от децата си, но не загубва силата, куража си и енергията, отдадена на съдбата на България. Затова ще дам думата на нейните роднини, които да споделят спомените си за нея:
Из спомените на Бочо Загорски, син на най-голямата дъщеря на Яна и Андрей Начови – Гина:
„Веднъж като млада булка Гина Кунчева чакала пред фурната да се изпече хлябът й. Улицата била пуста. Покрай нея минал млад турчин. Тя била снажна и хубава. Той посегнал и докоснал бузата й. Вместо да побегне, смелата българка свила дясната си ръка в юмрук и ударила нахалника в лицето. Там, пред нея, той изплюл два избити зъба и побягнал засрамено. Не посмял да се оплаче в конака, защото се страхувал от подигравките, че една жена му е дала такъв урок.
Преди да тръгне за Къкрина, Левски отседнал в Сопот. Майка му решила на всяка цена да го види. . . За да не буди съмнение сред турските власти, взела внучката си София. . . Отиват на гости при роднини. (Това е на 6 декември 1872 г. – б. м.) Когато се разделяла със сина си, силата й изведнъж се прекършила и от очите й потекли сълзи. Смутен, Левски я попитал защо. Тя успяла да се овладее и да се усмихне. Тихо му казала: „От радост, синко!“ Това била последната среща на майката със сина.
Научила за залавянето на сина си, втъкнала китка цвете в кърпата си, набрала и цветя от градината и бавно тръгнала по чаршията към дома на дъщеря си Яна. Никой не разбрал голямата й мъка. Тя прегърнала внучетата си и кротко им казала: „Елате, деца, да ви накича. Днес е голям празник. . .“
Из спомените на Васил Караиванов, син на най-големия брат на Гина – Генчо:
„Леля Гина беше жена със среден ръст, черноока, лице умно и приятно, забрадено в черна забрадка, като с рамка, с горда походка, волева, разсъдлива, решителна, безстрашна, трудолюбива домакиня и с подчертано хладнокръвие и самообладание. Тя беше общителна, състрадателна, сладкодумна. Знаеше много народни песни, които пееше сладкопойно. . . Владееше добре говоримия турски език, което й даваше възможност да влиза в диалог, понякога и с доста остър тон, с представителите на турската власт. . .“
Из спомените на София Начова, по мъж Зидарова, дъщеря на Яна и Андрей Начови:
„Баба беше сербез, сериозна и работлива жена. Тя никога не се окайваше, никога не се уплашваше. След смъртта на вуйчо Христо аз станах нейното момиче. (Преди Априлското въстание Гина се поболяла и се преместила да живее при дъщеря си Яна и зет си Андрей, състоятелен занаятчия и търговец, чиято къща се намирала в източния край на площад „Св. Никола” [сега пл. „В. Левски” – б.м.] През 1878 г. Гина Кунчева била на 61 г., Яна – на 43 г., Андрей – на 73 г. Той починал на 28.11.1907 г. на 102 г. Живите деца на Яна и Андрей били съответно: Начо на 26 г., Гина на 21 г., Мария на 18 г., Софúя на 15 г., Елена на 7 години. Преди турските изстъпления в Карлово Гина, Софúя и Мария били прехвърлени пеш през Балкана, за да не бъдат поругани.) При нея спях, при нея ядех. За училище баба ме изпращаше до орехите, а посрещаше до извън улицата. Помня много добре, че като си приготвих уроците, тя ме заведе да спя в горната стая. Къщата се състоеше от горна и долна стая, килер. В долната стая й беше курдисан станът, на който тъчеше и ноще. . . Често пъти я слушам, че пееше песните: „Искам, мамо, да те видя и вси мили у дома“ и „Вятър ечи, Балкан стене“. Аз я слушам, слушам и аз пея с нея. Кога съгледах – платът от тъканото мокър от сълзи. И аз си мълча, и седя. Това ставаше често, сигур е намирала облекчение в песента. Баба обичаше много и цветята. Още като бях в нейната къща, закиче ме с едно хубаво цвете – хортензия и така отивам на училище.
Помня и това. Приготовляваше по някое парче изтъкан плат и по Коледните дни отиваше в Пловдивския затвор, да подари тези платове на някой от затворените, на който тя намери за добре. След смъртта на вуйчо баба се пренесе у нас да живее.“
Из спомените на Андрей Красев, син на внучката на Яна Екатерина от дъщеря й Елена:
„Много хубаво пеела прабаба ми Гина. Песните явно са й помагали да надвие мъката си, да понася несгодите твърдо и да намира колай на всички мъчнотии. Отрано останала вдовица, голяма е мъката й по тримата синове, Васил, Христо и Петър, които оставят костите си далеч по чужди краища, без да знае тя къде са заспали вечния си сън. Много често споменаваше баба Яна своите братя. И винаги свързваше спомена си с голямата мъка на майка си. Старата жена най-дълбоко страдала от това, че не могла да оплаче най-големия си син Васил.“ 
Сред карловци са запазени още спомени от живота на Гина Кунчева:
В края на юни 1869 г., на Петровден, властите попадат по следите на Васил Левски и претърсват семейната къща. Откриват майка му в дома на Иван Фурнаджиев, съпруг на най-малката й сестра Мария. Там заптиетата се мъчат да научат нещо от Гина за сина й, но тя мълчи. За да проговори, я връзват за кофата и я пускат в герана на Фурнаджиев. Един от тях бил с изваден ятаган, опрян на въжето, готов да го пререже, ако не изкаже къде е синът ú. Гина остава твърда.
Споделеното от Бочо Загорски закичване с цветя според някои е станало, след като Гина и още две жени (като трите Марии в Библията) посетили София и верни комитетски люде им показали де е гробът на Апостола. Те дори били сложили камък, та да го бележат. Но когато отишли, гробът бил празен. След тази случка, като се прибрала в Карлово, Гина закичила себе си и внучките си, като на празник.
И още един спомен, съживен от Христо Гемеджиев, наследник на стария карловски род Бабекови. Той разказва спомените на своята баба за онези дни, наречени Страшното. В двора на Куршум джамия турците издигат седем бесилки. С тези седем бесилки започва и Страшното, по време на което, според издирените от Иречек имена, са обесени 897 мъже и мъжки рожби от седем до седемдесетгодишна възраст. Предводителят на башибозука Емин Ага наредил да докарат и майката на „баш гяурина“ – баба Гина. Тя се явила, но не свела глава, не се поклонила. Той накарал вдовиците да играят хоро около бесилките на своите мъже, а баба Гина повела хорото. А през това време башибозукът седнал да обядва. . .

подготвил текста: Камелия Иванова 

Това е единствената известна снимка на Петър Иванов Кунчев – Левски

Петър Иванов Кунчев или Петър Левски, както сам се нарича след смъртта на брат си Васил, е третият, най-малък син на Иван и Гина Кунчеви. По спомените на съвременниците той много приличал на брат си. Рус, със сини очи, пъргав, с подкупваща усмивка, общителен, разговорлив, с буден ум.
Роден е през 1844 година. Едва навършил 20 години, напуска Карлово.
Васил Караиванов разказва, че турците поискали от него данък „бедел“, дължим от всички българи между 20 и 40 години, а той ги посрещнал с думите: „От мене данък ще вземе онази държава, която ще израсне върху избитите пашови прислужници.“
Найден Геров го снабдява с руски паспорт и така, през Одрин и Цариград, Петър се озовава във Влашко. Там се занимава с чиракуване.
При вестта, че се организира Втора българска легия, Петър заминава за Белград.
След разпускането на Легията отново се завръща във Влашко, където остава до май 1876 година. В спомените си Кирил Ботьов пише за него: „Братът на Левски, Петър, беше се настроил страшно срещу Каравелов, защото мислеше, че Каравеловата печатница е от Дякона. То действително беше така, по-голяма част от буквите бяха купени от Левски с народни пари, а пък Каравелов не даваше пари на хъшовете“. Запазено е едно писмо на Петър от 26 август 1874 г. до Тодор Пеев, което той започва така: „Поздравлявам те господин Тодор Пеев, аз Петър Иванов Старопланински, на Василя Левски същи брат…” В писмото той моли Тодор Пеев да му помогне да си намери работа, че „си е заложил дори дрехите”.
По времето, когато се организира четата, на която по-късно главен воевода е Христо Ботев, Петър, заедно с Атанас Горов, е изпратен с препоръчително писмо до него от Тодор Пейов. Те са и сред първите доброволци за включване в четата. Наличието на това препоръчително писмо донякъде звучи странно, тъй като и Петър, и Атанас Горов са се познавали с Ботев много добре. Може би това е знак, че в четата не приемали всеки хъш, та бил той и добър познат на воеводата.
След разпадането на четата Петър Левски е в групата на военния ръководител Никола Войновски. Той се отделя от Войновски на 30 май, заедно с хаджи Костадин Димитров от Сливен. Двамата тръгват към София, където намират убежище. За този период от живота на Петър Иванов Кунчев са останали няколко различни легенди. През 1973 г. Никола Ферменджиев получава писмо от Кръстю Петков Колев от Своге, с което писмо са изпратени спомените на Петко Колев Петровски от с. Брезово, Софийско, където последният разказва как е укрил двама четници, единият от които бил брат на Васил Левски.
Според друга версия Петър Левски и другарят му са били укрити първо в църквата „Св. Петка“, а след това в Нешовата книжарница. Нешо или Никола Крушкин Чолака е бил близък на Васил Левски, останали са свидетелства за това, че той го е придружавал до Драгалевския манастир. Самият Нешо е обесен на 15.11.1877 г. заедно с Георги Абаджията, Киро Гьошев и Стоян Книжар, обесени в четирите края на София в близост до книжарниците си. След Освобождението в памет на обесените софийски книжари е планиран грандиозен мемориален комплекс, от който е осъществена само една част – Лъвовия мост. Четирите лъва символизират четиримата обесени. Книжарницата на Нешо била на днешната ул. „Алабин“ и бул. „Витоша“. За укриването на двамата от Нешо свидетелства и Кършовски: „Но после додох в къщата на г-н Нешо Грозев (Крушкин), дето имаше в неговата къща две момчета от нашенско – Петър Леф., х. Костадин Димитров. В неговата къща са живели некои три месеца време, без никой да знай, освен неколко лица“. След като намират убежище при него, по-късно двамата четници се укриват в хана на Спас Гьошев, баща на другия обесен – Киро Гьошев. Последното им убежище е при хаджи Стоянка Цокова. По повод на нейна молба за отпускане на помощ след Освобождението, през 1892 г., софиянците Иван Анреев, Г. Атанасов, Ат. Ножаров, Д. Димов и Н. Митов пишат до Народното събрание следното: „Баба хаджи Стоянка Цокова бе единствената, която на нашата покана без ни най-малко колебание и двоумение прие с риск на живота си да ги скрие в усамотената си и сгодна за тая цел къща, като в продължение на три и половина месеца с приносимата от нас помощ – само за храната им, тя без никакво възнаграждение на труда и квартирата криеше ги, переше ги и пр., с най-голямо усърдие, догдето се намери сгодния случай да ги снабдим с чужди паспорти и ги изпроводим направо в Цариград за спасението им от тиранска смърт…“. Паспортите са извадени със съдействието на Найден Геров. От Цариград Петър Левски заминава за Кишинев, Русия, където постъпва на военна служба. Научавайки за организирането на Българско опълчение, Петър заминава за Плоещ, като напуска службата си на 19 април 1877 г. и от същата дата е записан в Опълчението, в Първа дружина, Втора рота. По-късно е преведен в Трета рота под командването на подполковник Калитин. Участва в сраженията при Стара Загора и в Шипченските боеве, където на 11 август е ранен в десния крак. Награден е с военен орден и Георгиевски кръст за храброст. От лазарета в Търново е изпратен за лечение в Харков. На 22 декември 1877 г. е уволнен по болест, а по-късно завинаги, „с право на 10 копейки дневно“ и му е предоставен безплатен билет за „всички транспортни средства“, за да се завърне в родното Карлово.Ходел е с бастун, кашлял и накуцвал. Дошъл си в родния град от лечението в Харков към 22 февруари 1878 година.
От първите дни Петър моли за дребна общинска служба, която да му осигури поне минимални средства. Но такава не му дават, нито му отпускат поборническа пенсия, тъй като той и не подава молба за такава. Запазено е негово писмо до Найден Геров, в което Петър Иванов Кунчев моли за работа.
„Просим Ви, г-н Геров,
Падам пред Вашето честно лице на колене, с кървави сълзи ида да Ви се оплача. Става трийсет и два деня откак си дойдох от Харков, из болницата в Карлово. Никой ме не пита отде се прехранвам, когато не мога и да ходя. Молим Ви, защото ми остана кракът повреден от шипченските битки. Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асан воденицата връз мене, да хвана един воденичар, каквото да мога да се прехраня, но те не дават никакво внимание. Затова Ви моля като защитник на българските страдалци, молим Ви наредете и нази на някаква работа… Затова Ви моля като наш защитник да ма наместиш в Карлово на някаква служба…
Ваш покорни слуга Петър Иванов Левски от Карлово”.
В първите дни на м. април той отново пише на Найден Геров:
„Молим Ви, миналата неделя, като ме известиха, защото Ви са донесли жалбицата ми, за което Ви са бях оплакал за Хаджиасановата воденица. Защото майка ми, като са давила в гираня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим Ви, можат да се прехранват, когато се надяват на мен. Заради това ви се моля като наши защитници … да ма наместиш в Карлово на някоя служба.”
Петър заминава и за Ловеч, за да потърси възмездие за предателството на брат си. Тук също има две версии какво точно се е случило и кога се е случило. Според едната версия, цитирана и от д-р Параскев Стоянов, по сведения на ловешките дейци, Петър отишъл още през 1874 г. в Ловеч, с намерението да убие поп Кръстю, но след дълги разисквания ловешките членове на комитета го убедили „да го остави да живее, за да се накаже по-много“. Според другата версия, потвърдена и от спомените на Яна Начова, посещава Ловеч след Освобождението и, след като се срещнал с попа и направил свое разследване, Петър се убедил, че не той е предателят на Левски и се завърнал в Карлово. Това рекъл и на сестра си: „Няма кабаат попът“.
След като се завръща от Ловеч, дали със или без съдействието на Найден Геров, той най-сетне е назначен за градски стражар, но вече е много късно. Туберкулозата го изяжда отвътре и Петър Иванов Кунчев издъхва през 1881 година. Погребан е в Карлово, но гробът му е забравен и днес е в неизвестност.

подготвил текста: Камелия Иванова

Така от деветте деца на Яна и Андрей Начови само Гина, София и Елена имат поколение.

откъс от „Васил Левски. Биография“ – Н. Кондарев

„. . . Вън снежна буря лудуваше — разказва сестра му Яна — и блъскаше по прозорците и вратата. — „Колко е страшно!” — казах аз, като се ослушвах боязливо и гледах баба си в очите. От другата й страна той (Левски, б. м. Н. К.), усмихвайки се, отговори: „Никак не е страшно — обикновен вятър и сняг. Хайде, бабо, говори!” Тя ме погали, за да ме успокои и почна: „Това е било много отдавна, когато всички хора са вярвали в бога и са очаквали от него своето спасение. Тогава не е имало такива страшни бури като тази, която сега беснее вън, защото бог е закрилял всички. . . И за да се прослави повече божието име, един ден християните решили да излеят една грамадна камбана, звънът на която да призовава верующите от далечни краища на общи молитви.

подготвил текста: Камелия Иванова

Иван Кунчев

подготвил текста: Камелия Иванова

Сведения за рода на Васил Иванов Кунчев са публикувани в много книги, от множество автори. Подборът им, колкото и да е странно, е зависел от годините, в които книгите са излизали от печат. По царско време се е обръщало внимание само на родителите на Апостола на свободата. По-късно погледът пак не се е връщал много назад, защото произходът на Васил Левски не отговаря на идеята за „момчето от народа“. А данни за рода му, особено за този на баща му, има още от началото на 17 в., поне ако се доверим на приписките на Тудур Кръстилов – представител на рода, един от преписвачите на „История славяноболгарская“.
Според достигналото до нас първият от рода, за когото се знае, е спахията Драгой. Роден е около 1600 г. в Кочмаларе. В османско време спахията бил феодал, част от конната войска. Срещу службата си владеел лен и бил длъжен да предоставя определен брой въоръжени войници. Спахията не можел да предаде владението си в наследство, то трябвало да се заслужи. Синът на Драгой, Видул (1650-1730), също бил спахия в Кочмаларе. Видул имал син – Кръстил, също спахия. За него Тудур Кръстилов, син на този спахия Кръстил, в приписката си дава сведение, че е обесен в Цариград през 1741 г. заради участието си в заговора на арабаконашкия болярин Атанасий за сваляне на султана.
Освен Тудур, Кръстил има още един син – Видул. Видул Кръстилов е роден около 1720 г. и е убит от турците през 1758 година. Най-големият му син Руси Видулов бяга заедно с майка си в Аджар, където по-късно неговият син Стефан (Стойко) става родоначалник на нов род – Серафимови (по монашеското име, което приема).
Видул има още двама или трима синове – Иван, Тудор и Кунчо. Според някои източници има само един син – Руси, а останалите са синове на брат му Тудор. Но според други източници и спомени Кунчо Тудуров (1757-1830) е син на Видул, но е отгледан от чичо си Тудур и е приел неговото име. Тази версия е напълно възможна, като се има предвид, че Кунчо е бебе, когато Видул бива убит. Отново на помощ ни идва приписката на Тудур Кръстилов, в която той разказва, че след чумата от 1812 г. му взели калъча и нишана и го затворили в Одрин заради Сабри бей от Филибето, „дето го уби наш Кунчу“. След известно време Тудур бил пуснат, а Кунчо избягал от Кочмаларе във Войнягово, където за втори път се задомил. Така той става родоначалник на нов род – Кунчеви. Във Войнягово се ражда и последният му син – Въльо, единственото дете от втория му брак, който пък от своя страна слага началото на Въльовия род в Карлово.
Свидетелството на Тудур, че са му взели калъча и нишана, може да се разглежда и като знак, че му е отнет спахилъкът. Лежал в затвора в Едрене от Томина неделя до Игнажден и това е всичко, което знаем за него до края на живота му през 1841 година.
Освен Кунчо, Тудор има още петима синове:
– Стойко Кацата, който става родоначалник на рода Кацеви;
– Минчо и Тудор Кацата, за които не са останали никакви сведения;
– Кръстю, чийто внук от сина му Танас, Иван Арабаджията, е близък съратник на втория си братовчед Васил Левски, внук на Кунчо;
– Видул Кацата, от чиито род е и един от най-големите изследователи на рода на Апостола – Данаил Кацев-Бурски. (Майката на Данаил Кацев-Бурски, Мария, пък е дъщеря на поп Данаил от Кочмаларе, член на основания там от Левски комитет.)
Няма запазени сведения защо Стойко, Тудор и Видул носят прякора Кацата, нито защо родът им започва да се нарича така, както и защо синовете на Кунчо приемат за фамилия бащиното си име. Могат да се изкажат някакви предположения, че е опит да се запази в тайна произходът им и да се скрие родът, за да оцелее, но без никакви данни това биха били само спекулации.
Преди да напусне Кочмаларе, Кунчо Тудуров е имал семейство, вероятно с кочмаларката Виша. За Виша не знаем нищо, освен че е родила на Кунчо осем деца.
Най-големият, Видул (1782-1833), остава в народната памет като Видул воевода. Той излиза хайдутин през 1796 г., участва в Гръцкото въстание през 1821 г., а след това е учител в Калофер, Павел баня, Тулча, Чирпан. Той, подобно на Тудор Кръстилов, оставя родови приписки. Убит е в Троянския балкан през 1833 година. За Видул хората си спомнят, че бил много красив човек, рус, със сиви очи, носил силях, натъпкан с пищови и ножове, калпак и дълъг перчем. Същото разказва на Данаил Кацев-Бурски и Андрей Начов, съпругът на Яна Кунчева. Майката на Васил Левски казвала, че синът й прилича на дядо си Кунчо и на чичо си Видул.
Второто дете на Кунчо се ражда през 1785 година. Дъщерята е кръстена на майка си Виша и споделя нейната съдба. За нея не се знае нищо, освен че е родена в Кочмаларе, където успява да изгради свое семейство преди 1830 година.
Третото дете също е дъщеря, родена през 1790 година. За нея има оставени спомени от Яна Кунчева-Начова. Името на дъщерята е Елка. Тя се омъжва за хаджи Лальо, наречен Баналията, защото е от с. Баня. Не се знае какви деца са имали Елка и хаджи Лальо, но се знаят двама техни внуци – братя, за които Яна Начова разказва. Това са Спас и Илия Видулови. Спас е наречен от Яна „бати“, което означава, че е по-голям от нея. Този „бати Спас“ е женен за дъщерята на най-големия брат на майката на Яна – Генчо. Синът на този Генчо, Васил Караиванов, е сред сподвижниците на Левски.
Следващото дете в семейството на Кунчо и Виша се ражда през 1797 г. и е кръстено Руси. Няма сведения за този Руси, освен че се е задомил и е оставил потомство.
През 1799 г. се ражда петото дете – Тодор. По-късно той бяга заедно с баща си във Войнягово. Убит е в Одрин през 1829 г. заради участието си в похода на Дибич Забалкански (по рождение Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич).
Шестото дете на Кунчо и Виша се ражда през 1805 година. Отново дъщеря, на която дават името Куна или Кула. Тя се омъжва за Атанас Аврамов, от когото има две дъщери. Сестрата на този Атанас пък е омъжена за брата на бащата на Иванка, по мъж Ботева. Изобщо родът Аврамови се сродява с всички по-големи родове от онова време – Караиванови, Кунчеви, Пулиеви, Бурмови, Дрян.
Седмото дете на Кунчо и Виша е Иван – бащата на Васил Левски. Роден около 1808 г., той заминава заедно с баща си във Войнягово. По-късно се жени за Гина Караиванова от Карлово, където той е вапцаджия и гайтанджия. Имал свой дюкян, в който му е ортак най-малкият му брат, всъщност полубрат – Въльо, син на Кунчо и Яна Искрьова от Войнягово. Иван и Гина имат шест деца, от които поколение оставя само дъщеря им Яна. Първото им дете Кунчо умира невръстно. След него е Яна, по-късно – Васил, след това Христо, Петър и най-малка е Марийка, която умира като дете.
В спомените на съвременниците си Иван Кунчев е среден на ръст, здравеняк, със сини очи и рус. Бил честен и справедлив, но скромен и тих. Обличал се по „френски“ – тоест с панталон, сако, балтон или кюрк. Бил високоуважаван от съселяните си заради своята честност и справедливост. Те се обръщали към него за съвет и за разрешаване на възникнали помежду им спорове, като думата му се смятала за закон. Учи в килийното училище, а основната му професия е бояджийството. Произвеждал и ръчен гайтан на вулия. В дюкяна си имал и няколко работници – помощници. Записан е в еснафа на вапцарите. По спомените на Яна баща й се разболял, след като двамата синове на чичо й Въльо продали на Узунджоския панаир тридесет топа чужд вапцан шаяк. След тази случка Иван Кунчев получава удар и започва да ослепява. Въльо, който бил пияница, заедно със синовете си „изял“ всичко, което било орташко. По-късно синовете продават дюкяна на Иван Кунчев, а след смъртта му, която вероятно е през 1851 г., разделят и къщата, изцяло купена и направена със средства на Иван Кунчев. Иван Кунчев умира от мозъчен кръвоизлив, след като не успява да се възстанови от разоряването, причинено му от племенниците, и след като не успява да си прибере вересиите.
Малко преди да избяга от Кочмаларе, Кунчо се сдобива с още едно дете – Драгой. Единственото, което се знае за Драгой, е, че е роден около 1810 година.
Противоречиви са сведенията за рождената година на родения от Яна Искрьова Въльо. Няма и запазени спомени какво се е случило с първата съпруга на Кунчо – Виша.
Въльо бил клисар в черквата „Св. Богородица“ в Карлово и ортак на брат си. Оженил се за Гина Маджаркина, от която има шест деца. Най-големият, Иван Вальока, е роден през 1831 година. За него Яна казва, че е с пет месеца по-голям от нея, което противоречи на официално приетата за нейна рождена година. Иван Вальока се оженил за Анка Тунтева от Карлово, която му родила две дъщери. Иван Вальока умира от тиф в Румъния, но карловци ще го запомнят с това, че през 1869 г. посяга да убие братовчед си Васил Левски.
Вторият син на Въльо е роденият през 1833 г. Кунчо. Той се оженил за София Иванова Бояджиева, от която има четири деца. Заточен е в Диарбекир, където през 1877 г. умира от „синя пъпка“.
Следващият син е Христо (Тинко), роден през 1835 г. и починал през 1874 г. в Свищов.
След него, през 1839 г., се ражда дъщеря, на която е дадено името Яна (Ана). Тя се задомява за Христо Гайтанджията, от когото има четири деца.
Петото дете на Въльо и Гина е Георги, роден през 1837 година. Синът на този Георги, Стоил, е единственият от рода, който приема официално за своя фамилия името Левски. През 1874 г. Георги, както много други карловци, бяга от Карлово в Румъния. След Освобождението работи в Окръжната постоянна комисия в Русе, където и умира.
Последното дете на Въльо е роденият през 1841 г. Павел, по-късно поп в Арапово.
До Кунчо и братята му родът е бил Кръстилови, преди това Видулови-Драгоеви.
По времето на Кунчо този род вече се дели на:
– Кунчеви, а през Яна и Начови
– Кацеви,
а по-късно и на:
– Серафимови,
– Въльови.

подготвил текста: Камелия Иванова