Без съмнение един от най-преданите и най-верните сподвижници, на когото Левски винаги разчитал, е Васил Гложенеца или Васил Гложенски (Васил Йонков Вутов /Вутков/) от село Гложене, Ловешко.
Не е установена точната година на раждането му. Едни автори сочат 1835, други 1838 година, но трябва да приемем, че Йонков е почти връстник на Левски.
От малък останал без баща, заедно с братчетата и сестричетата си – Дона, Цано, Рада и Димитър, нуждата го заставя да търпи лишения и упорито да се бори за по-сносен живот.
Майка му – известната навремето, грамотната Ица Йонкова Вутова (Вуткова), както твърди едно пенсионно свидетелство от 12 април 1896 година – „през 1870, 1871, 1872 година … е вземала живо участие в предприетата от него (от Левски) цел за освобождението на България, като например нейната къща е била всякога отворена за Васил Левски и тя, Йонковица, го е пазила като очите си, като при това го е хранила, прала и въобще във всичко помагала. Тази нейна къщичка е била обща на комитета в онова време. Тук Левски с другарите си се е събирал на заседания, в които са решавали разни въпроси по освобождението ни“.
Ица Йонкова Вутова е родена през 1813 година, а е починала на 28 септември 1898 година.
Най-малкият й син Дико (Димитър) Йонков, също революционно настроен, като четник в командата български доброволци под водачеството на руския войвода Филипович, геройски се сражава в Сръбско-турската война при село Брегово, Видинско. На 22 юли 1876 година той загива в боя при Ново село, Видинско. Вторият й син Цано е роден през 1847 година.
В своето „Минало“ Стоян Заимов характеризира Васил Йонков като „първи сподвижник на Васил Левски“ и като човек с добро сърце и възвишен патриотизъм, израсъл в Сърбия и Румъния, дето се е надъхал от началата на свободомисленето и е възприел духа на революцията. Взел е участие в Белградската буна през 1862 година, бил е в „Белградската легия“ (1867-1868) … сърдечен приятел и другар на Левски, на Общи и на Ангел Кънчев“.
По-нататък Заимов рисува физическия му образ: „Млад момък, на ръст среден, лице продълговато, възсухо, белолик … очи светли, живи, подвижни, поглед мил, усмивка омайна, глас приятен – мек, кадифян; зъби бели, чисти, правилно наредени; нос – орлов клюн; на мускули – пъргав; на нерви – издръжлив … Дух стремителен и крилато въображение: духовит шегобиец: приятен събеседник“.
В едно от писмата си Левски между другото подхвърля, че неговият съименник е с руси мустаци, на ръст колкото Сава Младенов (от Тетевен, също предан сподвижник на Апостола).
Васил Йонков — според Д. Д. Стойчев, в книгата му „Тетевен – минало и днес“ – получава първоначалното си образование в родното си село. Още като дете той се отличава със своята пъргавина, буйност и смелост. В юношеските си години е така предизвикателен към турците, че майка му го изпраща на печалба в Румъния. Там младият Васил намира подходяща за себе си среда, като влиза в тесни връзки с българските емигранти. Неизвестно точно в коя година, но ето че брат му Димитър, галено наричан Дико, пристига във Влашко, за да се видят и разговарят. Но Дико не се връща в Гложене, а последва примера на брат си Васил и взема участие в народното дело.
Васил Йонков става особено близък на Васил Иванов Кунчев, бъдещия Левски, през 1861 година, когато и двамата са в Първата легия на Раковски в Белград. След уреждането на сръбско-турския конфликт те се разделят и всеки хваща своя път. Йонков се връща във Влашко и работи в чокойските чифлици, докато се разчува, че в Белград е сформирана Втора българска легия. Скоро в първата чета застават един до друг старите приятели – Васил Левски и Васил Йонков.
През март 1868 година, преди още да се разтури и тази легия, от Белград са изгонени група протестиращи непокорни легионери, между които и Васил Йонков, който отива пак във Влашко, а оттам успява да се промъкне в родното си място, като излъгва властите, че се завръща от печалба, от гурбетчийство.
Още през 1869 година, при двете си обиколки из Българско, Левски се среща със стария си другар Йонков и му дава идеята да отвори хан в Гложене, който да улеснява работниците по народното дело. И когато през лятото на 1870 г. Левски окончателно остава в България и се залавя за къртовска работа – да полага основите на вътрешната революционна организация – Васил Йонков поема тежкия кръст и става един от първите му помощници.
Още през юли 1870 година, наскоро пристигнал от Румъния, Левски, придружен от Сава Младенов и Марин Поплуканов, пристига в село Гложене, взема със себе си Васил Йонков и четиримата отиват в Тетевен. Отсядат в дома на Иван Кефалов. На връщане към Ловеч Васил Йонков остава в Гложене, а Левски с Младенов и Поплуканов продължават за Ловеч. На път за Етрополе, в самия край на октомври 1870 година, Левски идва пак в Ловеч при приятеля си Васил Йонков и заедно с него посещава Орхание (Ботевград), София и през Плевен се връща в Ловеч. Йонков се прибира в родното си село.
В историята с откраднатото палто от гърба на Апостола през лятото на 1869 г. край Сопот е замесено и името на Васил Йонков и тескерето на калофереца Иван Фетваджиев, дал го на Левски временно. Тя е такава: Пияницата Иван Цочев от Сопот забравя, а най-вероятно залага в кафенето на Ганчо Николов Редактора връхната си дреха. Когато Ганчо ликвидира кафенето в Сопот и заминава за Влашко, отнася със себе си това палто. Там Ганчо го подарява на Васил Йонков, а той от своя страна го дава на Апостола. Така че когато през май 1869 година Левски идва в Българско, той носи това палто на гърба си. Поради горещината край Сопот същото лято той го носи наметнато на рамената. Случайно пияницата Иван Цочев съглежда палтото си, познава го и успява да го издърпа от гърба на Левски. Въпреки че в него Апостола носел компрометиращи документи, не успява да си го върне, защото – по думите на Васил Караиванов – около не¬го… „се намирали доста работници“ и той не пожелава да става „повече гюрултия“. Историята с отнетото от Левски палто в Сопот, в което се намира тескерето на Фетваджиев, струва на Фетваджиев повече от две години турски затвор. По време на своите по-сетнешни обиколки Левски бива придружаван от Васил Йонков или Васил Йонков извършва някои поръчения на Левски във връзка с революционното дело.
Една среща и едно посещение на Левски и Общи в село Гложене през началото на декември 1871 година протича при следните обстоятелства:
Уведомен, Васил Йонков от Гложене отива в Тетевен, среща се с Левски и Общи и заедно с тях се връща отново в родното си село.
Два часа, след като Димитър Общи спира в село Гложене, идващ сам, без придружител, за да не буди подозрението на гложенските заптиета, пристигат Левски и Йонков. Скъпият си гост Йонков отвежда у дома си, а не в хана, който държи. Вечерта и на другата вечер Апостола се среща с гложенските патриоти: братя Дако и Иван Влахови, братя Христо и Димитър Бояджиеви, Христо Начев и даскал Христо Ценов, етрополец.
Майката на Васил Йонков прави всичко възможно да угоди на Левски, да го настани добре и добре да го нагости.
– Стига, бульо, стига шета, почини си! – съветва я Левски. – Друг път няма да идвам.
– Ех, синко, такива гости като тебе рядко или никак не идват – казва жената, която е вече с посребрени коси, но все още стройна и красива. Спира поглед върху лицето на момъка, въздъхва и запитва с тих глас: – Кой знае колко се кахъри за тебе майка ти, синко! С месеци не те вижда.
Поема дъх и Левски:
– Ех, ти, майчино сърце! Винаги едно и също, винаги грижовно, винаги любвеобилно!
На третия ден сутринта Левски и Общи, придружени от Васил Йонков, посещават село Голям Извор и отсядат в хана на Герго Стойков Симеонов – честен българин, добър патриот. Радостно възбуден, ханджията настанява гостите, Левски му дава екземпляр от „Наредата“, т. е. проектоустава на революционната организация, с указание да я даде за прочит на селския мухтар, за да опитат ще успеят ли да го спечелят за делото. Герго намира съселянина си Марин Попов. Двамата решават да поканят селския кмет Димитър Крачунов Стамболията. Намират го вкъщи. След като му прочита „Наредата“, Марин му казва:
– Хайде да отидем при хората, които ни дадоха тази книжка!
А Герго тутакси пояснява:
– Този човек е у нас!
Когато Крачунов влиза в одаята, съглежда седнали трима души, които дотогава не е виждал. Особено впечатление му прави добре облеченият млад мъж – синеок, с русеникави мустачки и руса коса, който учтиво запитва:
– Е, байо мухтаре, прочете ли книжката?
– Прочетох я, но не можах да я разбера, както трябва – отговаря Крачунов и на свой ред запитва: – А вие какви сте и откъде сте?
– Сега не бива да знаеш това, байо. В книжката се разказва за комитет, който ще напише една мазба (молба) до султана, че данъците ни са големи. А пък преди няколко години той ни е обещал нещо, та ще си подирим обещаното! – обяснява Левски с кротък, уверен глас.
– Мога ли да зная какво е това нещо?
– Какво ли? – трепва синеокият и изрича с жар: – Свободата!
Мухтаринът също трепва:
– Абе, то тази работа не е лека и турчинът няма лесно да ни я даде!
Човекът с русите коси вдига глава и гласът му прозвучава твърдо:
– Ще съберем пари, ще купим оръжие и ще се бием за нея!
Явно подплашен, Крачунов прехапва устни, но намира сили да каже:
– Лоша е тази работа! По-добре е да се откажете.
– Чух за тебе, байо, още от Ловеч – прекъсва го с раздразнение човекът със сините очи, които сякаш пламват, – че си бил приятел на османлиите. Такива хора като тебе ги вкарваме в правия път, така че и за тебе ще намерим леснината!
В този момент пред хана изтопуркват конски копита. Герчо Стойков надниква през прозорчето и прошепва:
– Мехмед ага от Орхание се е дотътрил пак! – и излиза да го посрещне.
– Върви си, байо! – предлага Левски на мухтаря. – Скоро пак ще се видим и пак ще си поприказваме, а ти добре си помисли за свободата!
Вечерта в дома на Герго става тайно събрание, на което присъствуват будните балканджии – бакалинът и кръчмарин Дико Тодоров, дюлгеринът Димитър, наричан от всички Дидьо Пеев, Дико Беров, чифчията Марин Попдимитров, Грозьо Топалски и братята Доко и Стоян Съйкови. По единодушно решение, което Левски приема, селският мухтарин в скоро време трябва да бъде отровен – може да е турско „ухо“, може да е турски шпионин! На Дико Пеев възлагат задачата да набави отрова от Ловеч. Поставянето й в кафе да извърши кафеджията Доко Съйков при съдействието на останалите комитетски членове.
След това възниква общо оплакване против селския субаша Исмаил ага.
– Мало и голямо е писнало от този катил! – изрича с досада Герго.
– Дай му само да пие и да плюска! – възнегодува и даскалът.
– Търтей! Принуждава насила дом след дом да го го¬щават с баници и пражени пилета! – допълва Беров. – Не зная какво да го правим!
Общи рипва, настръхнал цял:
– Какво ли? Куршум – и на гробищата! – процежда той.
Апостола се замисля и отсъжда спокойно:
– Този народен изедник, че заслужава да бъде убит – заслужава! Но голяма гюрултия ще се вдигне и вместо да изпишем вежди, можем на мнозина да извадим очите.
– Е, тогава, байо? – избързва Попдимитров.
– На първо време нека се задоволим с по-малко наказание – отговаря Левски и предлага: – Откраднете му жре¬беца, скрийте го нейде за една седмица и през това време с горещ качамак изгорете космите на челото и краката на добичето. Косъмът ще побелее и жребецът ще стане лис и патаног (пъстър). А не се ли вразуми Исмаил ага – бай Димитър Общи няма да му прости!
Из одаята се понасят одобрителни възклицания – пред¬ложението на Апостола твърде много допада на големоизворските съзаклятници. За „отровители“ избират трима души: Дико Пеев, Герго Радилов и Грозьо Топалски.
Сутринта Левски, Общи и Васил Йонков продължават обиколката си. Минават през Видраре и отсядат в Патьовия хан, устройват събрание. Срещат се в махалата Тутманици със свещеник Георги Тутмаников, който ги отвежда в махалата Джурово. На другия ден четиримата посещават Етрополе и слизат на Митовия хан. Поп Георги повиква в хана даскал Тодор Пеев. Събранието завършва в зори. Тутмаников си тръгва обратно, а тримата конници през Правец, където нощуват на Цветковия хан, заминават и стигат околийската паланка Орхание (Ботевград). Левски и Общи се сбогуват с Васил Йонков, поблагодаряват му от все сърце и му пожелават „поживо-поздраво“ да се върне в Гложене. Избран по-късно, по внушение на Левски, за делегат на Общото събрание в Букурещ (открито на 29 април 1872 г., Васил Йонков представя комитетите в Тетевен, Видраре и Гложене.
В биографичната си бележка А. Възкресенски съобщава, че „една нощ, при повишено патриотично настроение Васил Йонков и Левски изгърмели по три куршума от своите револвери в тавана на стаята (в старата къща на Йонков в село Гложене). И до днес (1932 г.) личат дупките от тези куршуми по тавана на стаята. Запазено е и скривалището в мазата на тази къща, където били укривани много комитетски документи и оръжия.
В тайните комитетски дела били посветени всички домашни на Васил Йонков, а главно майка му, която след залавянето на сина й Васил (Йонков) от турците се държала много твърдо и не издала никого. Васил Йонков не е бил съгласен с плана на Димитър Общи за обирането на турската хазна при Арабаконашки проход“.
Малко преди Арабаконашкото приключение – обирането на орханийската турска хазна от Общи и другарите му, Васил Йонков се сгодява за Кина Дикова Влахова от Гложене, но след заточаването му тя се задомява за Христо Начев – Инджето. Ето защо след Освобождението той встъпва в брак с Янка Попзахариева, родена в Ловеч през 1860 или 1862 г., неграмотна, починала на 22 август 1930 година.
Димитър Общи просто изкушава Васил Йонков, като му дава хиляда гроша от крадените пари и поисква съдействието му при бягството си, като се домъква до Йонковия хан в Гложене през една дъжделива октомврийска нощ. Йонков приютява беглеца и го улеснява да бяга. Или, както се изразява Заимов, Йонков „се примири с бягството на Общи и се разпореди да се приготвят нужните неща за път до Плевен – Никопол“, а оттам за Влашко.
Общи поканва Йонков да го последва в бягството, но той отговаря:
– Тук заедно с моите гложенци ще умра – и стиска за последен път на изпроводяк ръката на беглеца (Общи).
Когато Йонков бива неочаквано нападнат и обграден от жандармите, за да го арестуват, юнакът „насочил револвера си срещу турците, но той направил засечка. Насочил го тогава към себе си, за да се убие, но револверът пак направил засечка. Окован във вериги, той бил разкарван из селата, за да покаже къде се криел Димитър Общи. Въпреки изтезанията обаче Йонков отговаря, че не знае къде се е крил и къде се намира.
Арестуването на Васил Йонков, станало през октомври, е описано накратко и от Данаил Христов Попов, в писмото до БРЦК в Букурещ, от 2 декември 1872 година.
На 26 октомври 1872 г., разпитвана в Тетевен от софийския мютесариф Мазхар паша, Ненка Маркова – Пав¬лова (която отвела Димитър Общи от Тетевен в Гложене в дома на Йонковица) признава, че познава майката на Йонков.
Пашата я пита:
– Тая госпожа Йонковица някоя твоя позната ли е?
– И на мен е позната. Но тя е близка с Милка, майката на братята Станьо и Станчо Хаджииванови, хаджии в Тетевен, която ме изпрати …
В показанията си в София пред членовете на Нарочната следствено-съдебна комисия Димитър Общи начесто намесва името на Васил Йонков и с това го уличава като революционен функционер. Същото вършат: „секретарят“ на Общи – Васил Бушаранов, Анастас Попхинов, Стоян Костов – Пандурина, Петко Милев, поп Георги Тутмаников, Дико Пеев и други. Дори по време на шестия разпит, когато на Левски задават въпроса:
„На Васила (Йонков) от Гложене по едно време били дадени предписания и той бил изпратен в Тракия, придружен от Сава Младенов …“ – Левски прекъсва и отговаря:
– … Аз дадох инструкции на Сава Младенов и Васил (Йонков) от Гложене да ги занесат в Ловеч …
Защо Левски, който изобщо отбягва да назовава имена, съобщава участието на Васил Йонков в комитетските дела, нам не е известно. Би могло да се предполага, че Левски върши това по необходимост, защото добре е схванал осведомеността на комисията за дейността на Йонков във Вътрешната революционна организация. За жалост ние не разполагаме с турските протоколи от разпита на Йонков, но трябва да приемем, че този гложенски герой се е държал, както правилно бележи един автор, най-достойно и не е издал никого и никакви комитетски тайни“.
Заради явното си участие в народното дело Васил Йонков е осъден на 15 години заточение в окови, в Арганамаденските рудници – Мала Азия.
В така наречения „Дневник за пътуването ми от Ловеч до Диарбекир“, Димитър Пъшков споменава, че на 13 април 1873 г. стигат в Арганския Маден (Аргана Мадени), дето ги затварят в едно кафене. Щом пристигат, отделят от групата, състояща се от 20 души заточеници, Васил Йонков от Гложене и Цвятко Вълчев от Плевен, които затварят „в терсаната (тъмницата) Маденска с по двата крака, оковани в железа“.
Останалата група от 18 заточеници продължава и на 15 април стига до мястото на заточението – Диарбекир.
През август 1876 година заедно с Атанас Узунов и други Йонков избягва от рудниците.
Ето как описва в Диарбекирския си дневник това бягство Димитър Пъшков:
„… Васил Йонков, Атанас Узунов и други, след като увериха каймакамина със своето добро поведение в затвора, свалиха им железата и той почна да ги праща из града на работа. Те спечелиха доверието на каймакамина, който ги пускаше да работят на държавното шосе само с един стражар. Бабичката, арменка, която ги перяла, имала къщичка, която капела. Васил Йонков и Атанас Узунов с няколко души от другарите си вземат един стражар със себе си по разрешение от директора на затвора и отиват да поправят къщичката на своята благодетелка. Свалили покрива на къщата и понеже мръкнало, оставили на другия ден да я покрият. Пратили стражаря да им купи тютюн и избягали всички, като оставили къщата непокрита …“
След сполучливото бягство от заточение Васил Йонков се озовава във Влашко, дето се скита като емигрант до обявяването на Руско-турската война. На 1 май 1877 г. той отива в Плоещ и постъпва в Българското опълчение, както сочи свидетелството, издадено му от Първа опълченска дружина.
Това свидетелство е с дата 15 юли 1878 г. от Пловдив (Филипопол), издадено от командира на Първа опълченска дружина, гвардейски полковник Кесяков. Той потвърждава, че жителят на Ловешкото окръжие, село Гложене, унтерофицерът Васил Йонков … е участвувал „в походах и делах против турок, в състави войск Болгарского Ополчения с 1 май 1877 г.“, до 15 юли 1878 година, като следва движението на дружината през Дунава, Велико Търново, през Хаинкьойския проход, Казанлък, Стара Загора, в боя на 17 и 18 юли 1877 г. под село Джуранли и на 19 юли пред Стара Загора, където бива ранен от куршум в десния крак. За показана храброст бива награден с военен орден четвърта степен, произведен в чин унтерофидер заради добра служба и усърдие, със заповед по дружината № 180 от 10 юли 1877 година.
След 15 юли 1878 г. Васил Йонков напуща Пловдив, където са съсредоточени опълченските дружини, изпратен много сърдечно от командира на Първа опълченска дружина, от руски офицери и от другарите си. Отправя се към родното си село пешком. Научили, че техният славен съселянин се завръща, „младо и старо излязло извън селото да посрещне своя бележит земляк, революционер и герой”. Веднага след това го избират за кмет на Гложене. В продължение на няколко години той заема длъжността член-секретар при Ловчанската окръжна постоянна комисия, като се и заселва в „столицата на Левски“.
В Сръбско-българската война, макар вече 46-годишен, взема участие, но се поболява и на 5 февруари 1889 година умира в Ловеч. Сочат се за неговата смърт и годините 1888 и 1890. Погребението на революционера и верния другар на Левски се превръща в манифестация на народното уважение и почит към заслужилия поборник. Всички магазини и учреждения в града са затворени в знак на траур и хиляди ловчани участвуват в траурната процесия и в погребението на прославения гложенец.
Ако прегледаме писмата и джобното тефтерче на Апостола, ще се уверим, че той начесто споменава името на предания си сподвижник. От съобразителност Левски отбелязва името му с характерни съкращения: В. ЙOH, В. Йo, Васил Гложенчето, в писмото до Данаил Христов Попов, „В.“ в писмата до девет комитета, В. Йонков в обща сметка и другаде; или отбелязва на гърба на писмата: „Получени (суми) чрез В. Йонков“ … или в квитанции: „Брой 20-й 1872 от брой 5-й в Гложене чрез Васил Йонков – една лира турска от 105 или сто и пет гроша“; или за дадени на „24 март. (т) 1872 на В. ЙOH … 104 гроша“: на 17 януари Апостола упълномощава Васил Йонков и Сава Младенов да действуват с определена мисия – да събират сведения – в някои градове на Южна България, като им брои и пари за разноски и т. н.
Левски проявява неведнъж своята признателност и голямото си доверие към ревностния разпространител на Каравеловия вестник „Свобода“ Васил Йонков, но особено показателен е фактът за определянето на Гложенеца за представител на Вътрешната революционна организация на Общото събрание в Букурещ. В протокола на събранието е отбелязано, че:
„2-й представител … (е Васил Йонков с) 3 гласа от ч. (астните) р. (еволюционни) б (български) ком. (итети). Дериншоглу Мехмед Кърджаль (Тетевен). Хасан Касан (Видрарe), Искендер ефенди (Гложене)“.
Трябва да съжаляваме, че приживе Васил Йонков – „първият сподвижник на Васил Левски в Ловчанско, Троянско, Тетевенско, Орханийско и Етрополско” – не е намерил време да напише спомените си. Но жалко е, че не са се намерили хора да го разпитат и да запишат ценните възпоменания на този удивително предан на българското освободително дело национал-революционер и безукорен сподвижник на Васил Левски.
Материалът е подготвен главно от книгата на Любомир Дойчев – „Сподвижниците на Апостола”. Издателство „Отечество” София 1981 г.
Уважаема редакция,
Аз се казвам Атанас Филипов, моят дядо е Атанас Кефалов един от първите български електроинженери, завършил Висшето училище по електротехника в Берлин – Германия. Моят прадядо е Иван Кефалов, член на Ловчанския революционен комитет и сподвижник на великия Васил Левски. В къщата му в гр.Тетевен е изграден Тетевенския революционен кмитет от В.Левски. След обирането на Турската хазна на Арабаконак Иван Кефалов е заловен и по пътя към София пребит и изхвърлен от турците при Орхание (днешен Ботевград). Добри хора го намират и го лекуват и той оцелява. Дядо ми Атанас Кефалов и неговия брат обаче рано остават сираци, дядо ми е бил на 3 години, когато прадядо ми почива.
Ако Ви интересуват други факти за историята на Кефаловия род съм на Ваше разположение
С уважение,
инж. Ат.Филипов
С уважение