Роден е около 1832 г. като Иван Стоянов Караиванов, вероятно в Ихтиман. Родът му бил наричан още и Палавейци. Има брат и сестра. След Освобождението брат му живее в Букурещ, където се задомява. Сестра им Спаса е омъжена в Ихтиман и оставя свои наследници в Ихтиман и София.
Генадий Скитник е четник в четата на Ильо войвода, участник в Първата българска легия, съосновател и член на Софийския революционен комитет, съратник и другар на Левски. Псевдонимът му във Вътрешния революционен комитет е Риза ефенди от Ихтиман. Той има няколко прякора: Ихтимански, Шаяковски, Драгалевски, Драгалевския поп, Скитникът.
Не са останали сведения кога и как е станал послушник в Хилендарския манастир, както и кога е бил подстриган за монах. Самият той в една дописка посочва, че е покалугерен на 15 години. Около 1860 г. вече е дякон и помощник на архимандрит Виктор Чолаков (родом от Карлово), таксидиот в Ниш. Архимандрит Виктор въртял търговия с хаджи Василия, вуйчото на Васил Левски. Дякон Генадий пренасял от Ниш в Карлово пиротски килими, а от Карлово донасял в Ниш шаяк и гайтани. Самият той разказва: „През 1860 г., служейки при нишкия владика Виктора, при една случайност аз се запознах с бореца за нашата свобода дякона Левский в град Карлово, когото като разменихме някои думи по нашето народно положение под турчина, додохме до съглашение и карловский метох бе свидетел на нашата клетва, дадена за че ще работим тайно и задружно за постигане идеала – нашето освобождение”. В началото на 1862 г. Генадий отново е в Карлово и се среща с дякона Игнатия, който вече е решил да напусне вуйчо си. Генадий го подпомага с 200 гроша, та да си извади пътно тескере. Двамата се договарят да се срещнат в Татар Пазарджик. През нощта на 3 март Левски взима коня на вуйчо си и напуска Светогорския метох в Карлово. Генадий остава още два дни в метоха, след което двамата се срещат в Татар Пазарджик. Тръгват за Ниш, като минават през София. В Ниш Генадий представя Левски за свой братовчед. Искат от архимандрит Виктор, който е накупил много стока, да им даде гайтан и шаяк, та да го продадат изгодно в Сърбия. Той им дава, а сръбският търговец Нигошенски им изважда търговски тескерета. В Княжевец двамата разпродават стоката и конете, дякон Генадий се обръсва, подстригва и облича цивилни дрехи. След това постъпват в Легията на Раковски.
Няма сведения какво се случва с Генадий след разтурянето на Легията. Някои приемат, че се е скитал из Влашко, България и Банат. В едно свое прошение до Народното събрание той пише: „отправих [се] за Т. Пазарджик, гдето свещенствувах”.
В бр. 13 на в. „Светилник”, редактиран от Тодор Бурмов и Никола Михайловски, е публикувана анонимна дописка с дата 3.06.1864 година. Автор на дописката е Генадий Скитник, а поводът – косите, които дякон Игнатий си отрязва навръх Великден. „Аз съм калугер и съм покалугерен млад и зелен, кога не можах да позная нито себе си, нито мирът, от кои се отрекох, като приех монашески чин” – пише авторът. Като калугер, разказва по-нататък, просел и обикалял страната и така в Карлово много го наскърбила „историята на едно калугерче, облечено с черни дрехи, младо, с измама, и то с измама не от някой чужд калугер, но от собствения му вуйка”. След като изрежда цялата несретност на калугерчето, авторът разказва, че то навръх Великден същата година „хвърли калугерското облекло, а с него и калугерския си чин. И така то се облича в мирски дрехи с твърдо решение никога вече да не се калугери, но да служи Богу, както и повечето человеци, без да се отрича от мирът. Не мога да обвиня него, но никога не мога да прости вината на оногози, който го е калугерил в таквази зелена възраст, когато момчето не е отбирало от нищо”, така както и самият автор са го покалугерили на невръстните 15 години, докато не е разбирал още от „себе си и от мирът”.
В Татар Пазарджик отец Генадий остава до сформирането на Втората легия. След разпадането на Втората легия Генадий се завръща в Софийско, където през 1870-1871 г. е игумен на Шияковския манастир край Костинброд и на Драгалевския манастир. Запазени са сведения, че Дяконът и отец Генадий са посетили Желява, Биримирци, Требич, Горубляне, Шияковци, Бучин проход, Мошино, Самоков, Кладнишкия манастир „Св. Никола”, Горнобанския манастир „Св. Крал”, Германския манастир „Св. Ив. Рилски”, Лозенския манастир „Св. Спас” и други. След като към Васил Левски е присъединен Димитър Общи, те двамата цяла седмица остават у отец Генадий в Драгалевския манастир.
Когато през май 1871 г. се извършва обрязването на големия син на софийския паша, отец Генадий е поканен като духовен човек. Заедно с него на угощението отива и Левски, облечен в дрехите на манастирски ратай. На празненството е поканен и софийският даскал Христо Ковачев, член на комитета. Той, заедно със Спас Тумпаров, също учител и член на комитата, подкрепяни и от Димитър Трайков, който по това време е член на Мезмиша, приканили Левски да напусне конака, тъй като полицията го търсела под дърво и камък. Левски ги изслушал внимателно, но останал, докато свършило пируването.
След обира на хазната Димитър Общи разказал и за отец Генадий, като го наричал Драгалевския поп. Съобщил и комитетското му име – Риза Ефенди. Били изпратени заптиета да го арестуват, но не намерили нито него, нито книжа в манастира. Отец Генадий предвидливо напуснал манастира още при първите арести, като част от архивата укрил, а друга взел със себе си. Поел с коня право през планината и минал през Кладнишкия манастир. За това негово посещение там има запазена приписка в един от църковните минеи: „Да се знае кога мина игуменът на Драгалевския манастир „Св. Богородица” йеромонах Генадий, остави коня си с пребита нога и взема друг. Година 1872, 29 ноемврий”. От там отец Генадий отишъл при Панайот Хитов в Белград. Войводата веднага написал писмо до БРЦК в Букурещ: „От София доди един калугер, който е бил игумен на Драгалевския манастир (тоя манастир е близо до София един сахат). Тоз калугер името му е Генадия, той каза, че е бил член на Софийския комитет и като са уловил Димитър Общи у Тетевен и го докарали у София, и изказал няколко хора от София и от селата. И пратили от София жандарми да уловят и игумена от манастира, а Генадия доспял, та се метнал на конет си и побегнал. И дошел у Сърбия и доди при мене и ми разказа за работата, какво се е случило и колкото е можал да узнае от издаването на работата… Гореречения Генадия ма пита да му кажа де е комитетът и иска да доди у Букурещ. И да търси комитета. Но аз му казвам, че аз не зная нищо, както е и право, че не зная, както не съм познавал досега и речения Генадия игумен. Но със сичко, че не съм познавал до сега Генадия, сега виждам, че Генадия наистина е бил помесен у работата. Сега очаквам от Вас отговор що да правя с Генадия? Също питам и за мене, ако намервате Вий за нужно да доа при Вас, Вий ми пишете!”
В края на писмото Панайот Хитов ни оставя и словесен портрет на игумена: „години 40, въз раст среден, снага омерена, коса черна, малко побелела, лице червено, очи черни, лик валчест, нос омерен, коса гъста, на сарци здрав, разговор сръчен, има глед храбър”.
Отец Генадий пише в прошението си до Народното събрание за този период следното: „В Сърбия и Румъния не останавахме празни с известния дядо Ильо, а след години намерих и по-сериозна работа – българската легия в Сръбско-турската война”. При подготовката на Априлското въстание виждаме отец Генадий като доброволен куриер на Гюргевския революционен комитет. Запазен е един спомен как през март 1876 г. той отива в Солун и заявява пред тамошните дейци, че е обиколил цяла България, ходил в Измир, Цариград и другаде. В Солун се срещал със свещеник Петър Солунски, а двамата заедно посетили и Велес. След разгрома на Априлското въстание участва в Сръбско-турската война, а по-късно и в Руско-турската. След края на войната, през Цариград, отец Генадий се завръща в София и е игумен на Горнобанския манастир „Св.Св. Кирил и Методий”. Към 1881 г. за втори път е игумен на Драгалевския манастир за около година – година и половина. В началото на 1883 г. заминава за Габровските манастири, при игумена Висарион Теодосиев. Около 1885 г., след Съединението, отец Генадий отива в Пловдив, където става военен свещеник към Първи софийски пехотен полк с командир капитан Христо Г. Попов. По време на Сръбско-българската война полкът е в района на Сливница и на 7.11.1885 г. става ядрото на Брезнишко-трънския отряд. Свещеник на този отряд е йеромонах Генадий, който се изявява и като смел воин. Винаги е на първата бойна линия. След края на войната капитан Христо Г. Попов го предлага за награда. Командирът пише за него: „Рядък свещенослужител, наставник, въодушевител на чиновете от полка с кръст в ръка във всички сражения; утешител на ранените и издихающите от загуба на кръв. В сражения под „Балканский дол” и Пирот изпълнява със самоотвержение и самопожертвование доброволно службата на ординарец, когато останалите ординарци летяха по бойната линия. Примерен борец вери”. След демобилизацията отец Генадий отсяда в Сотирския манасир, където е и първият игумен на разкрития средновековен манастир. Той се самонастанява там и започва да свещенодейства без разрешението на Сливенската митрополия. Това предизвиква недоволство и сливенският митрополит Серафим издава наставления да прекрати тази си дейност. На тези наставления отец Генадий отговаря, че не признава над себе си никакво началство и отново се завръща да свещенодейства в с. Сотир. Митрополит Серафим му налага безсрочна епитимия (забрана за свещенодействие). Това вероятно се случва около 1887 година. Историята стига до Българската екзархия в Цариград. Екзарх Йосиф препраща фактите до Светия Синод в София. На 23.02.1887 г. на събрание на Светия Синод се взима решение „да се поиска чрез Министерство на външните работи и изповеданията щото йеромонах Генадий да се изпрати вън от границата, защото той е от братството на Хилендарската обител в Света гора”. Държавната власт обаче не го изпраща в чужбина (все пак е герой от войната), а иска от Сливенската митрополия да го прати на заточение в Троянския манастир, където той остава година и половина. След това получава разрешение от Българската екзархия да отиде при брат си в Румъния. Там отец Генадий остава около два месеца, след което заминава за Видин, а после се завръща в София. В началото на 1889 г. се самонастанява в Драгалевския манастир. По това време манастирът няма игумен и се управлява от свещеник Гълъб Вучков. Свещеникът се опитва да отстрани отец Генадий, но последният изважда пищов и изпъжда поп Гълъб, като му взима и ключовете от манастира. Една година не отговаря на писмата на Софийската митрополия. На 12.06.1890 г. има събрание на Светия Синод по неговия въпрос. На 24.06. отец Генадий напуска Драгалевския манастир и от Княжево изпраща телеграма до екзарх Йосиф: „Ваше Блаженство, най-покорно моля благословение! Прося да отида да си завърша моята старост в Рилския манастир. Драгалевский манастир, Генадий Стоянов”. На 15.10.1890 г. отец Генадий е извикан в Софийската митрополия на духовно дело, разглеждано от Софийския епархийски съвет. Той е обвинен, че е нарушил екзархийския устав, самонастанил се в Драгалевския манастир и е злоупотребил с доходите на манастира. Отстранен е и му е забранено да служи. Изпратен е в Рилския манастир, където и го намира Стоян Заимов през 1891 година. Ето какви редове оставя Стоян Заимов за отец Генадий:
„В архивата на стареца Генадия намерихме
1. Цял вързоп комитетски квитанции, печатани в печатницата на БРЦК през 1869-70 г.
2. Няколко екземпляра от Окръжното писмо
3. Мензулата на Левски
Тези неща са дадени на стареца от самого Левски, когато старецът бил игумен на Драгалевския манастир. Левски и отец Генадий били запознати още във време на дяконството им; запознали се на карловските бани, помирисали се и се разбрали още при първата среща; след няколко години от първата им среща съдбата ги свързала и впрегнала в пропаганда на Освобождението. Отец Генадий в качеството си на таксилдар на Нишкия владика, сетне в качеството си на игумен на Драгалевския манастир бил една от сигурните ръце на Левски, с когото е водел делото на Тайната организация в Нишко, Пиротско, Берковко и Софийско. Дядо Генадий е един от многото забравени труженици на делото на Освобождението ни. Между бившите борци за свободата той е известен под името Скитникът Генадий. И действително неговите патила и скитания нямат край. Той спада в онзи тип авантюристи – патриоти монаси, които се срещат в изобилие в историята на гръцкото освобождение. За сега той се намира в цветущо здраве, но без пара и без пул.”
В началото на 1893 г. отец Генадий решава да моли Народното събрание за поборническа пенсия. Пише прошение до Председателя на Седмото обикновено народно събрание, в което казва за себе си „излишен съм вече, аз зная”. Към прошението са представени и три препоръки – от Ильо войвода, от Стоян Заимов и от софийските първенци от изградения Поборнически комитет и от общините.
Така и не му отпускат пенсия, защото е монах. Докато чака отговор на своето прошение, Генадий пише и на екзарх Йосиф с молба да му бъде премахната забраната да служи и да му позволят да си намери свободна енория или поне да го признаят за равноправен брат в манастира. В същото време ръководството на Рилския манастир изпраща оплакване от него до Светия Синод, за това, че той пиянства, хули всичко църковно и е вадил револвер срещу един брат вътре в манастира. Така продължава животът му до 1895 г., когато жителите на с. Жаблене изпращат молба до Светия Синод „анхимандрит Генадий” да бъде назначен за игумен на техния манастир, който стои празен вече 10 години. Самият отец Генадий също изпраща телеграма до Светия Синод, в която пише, че желае да отиде да служи в Жабленския манастир. Синодът решава да не уважи тази молба, но въпреки това на 2.04.1895 г. отец Генадий напуска Рилския манастир и около половин година се намира в неизвестност.
Според някои сведения той е починал около 1900 г., а според внука на сестра му – Методи Йорданов Кошев, йероманах Генадий е починал около 1903-1904 г. в гр. София.
Генадий Скитник
Вашият отговор